В допълнение оригиналният рапорт на служебния адвокат потвърждаваше, че Нир и Стентън са пътували под чужди имена, независимо че посещението им е било законно. По-късно инспекторът на летището опроверга това, макар че грешката остана необяснена. Повече от хиляда души присъстваха на погребението на Нир в Израел и министърът на отбраната Ицках Рабин говори за „неизпълнената му мисия, чиито цели ще останат скрити, а тайните са завинаги заключени в сърцето му“.
След злополуката с Нир на страниците на „Торонто Стар“ излезе изявлението на неназован служител от разузнаването, който твърдеше, че Нир по всяка вероятност е жив.
— Нир е посетил някой пластичен хирург в Женева, където клиниките са много добри, много частни и много дискретни.
Каквото и да е станало с Нир, сигурен е само ефектът, който свидетелските му показания биха произвели върху администрацията на Рейгън и израелското правителство в последвалия процес около аферата „Иран-контри“.
Но разследванията на сенатската комисия извадиха на бял свят през юли 1987 година меморандум от Норт до бившия съветник по националната сигурност вицеадмирал Джон Пойндекстър, изпратен на 15 септември 1986 година и цензуриран от службата за сигурност. В него се препоръчваше Пойндекстър да обсъди оръжейната сделка първо с Кейси, а после да уведоми президента Рейгън.
Пойндекстър бе единственият от седмината изправени пред съда в този скандал, който отиде зад решетките. На 11 юни 1990 година той получи шест месеца зад решетките, а съдията Харолд Грийн му изнесе строга лекция за онези, които „взимат решения на своя глава в разрез с официалната държавна политика“ и логично попадат в дранголника.
На 3 март 1989 година Робърт Макфарлан бе глобен 20 000 долара и получи две години условно, след като го признаха за виновен, че на четири пъти е задържал важна информация от компетенцията на Конгреса. На 6 юли 1989 година с приключването на сензационния процес във Вашингтон Оливър Норт получи глоба от 150 000 долара, плюс 1200 часа общественополезен труд. Съдът го призна за виновен по три от дванадесетте обвинения. На 4 май Норт също бе осъден условно на две години.
В меморандума на Норт до Пойндекстър се подчертава важността на ролята, която Нир играеше в скандала: „Амирал Нир, специален съветник на министър-председателя Шимон Перес по въпросите на антитероризма, посочи, че в петнайсетминутната среща на четири очи с президента Перес възнамерява да повдигне няколко доста болни теми.“
По онова време бяха освободени трима американски заложници вследствие на оръжейните доставки за Иран. Това бяха Дженко, Уиър и Якобсън.
След имената на заложниците в меморандума се изтъкваше: „Преди няколко седмици Перес изрази загрижеността си, че Съединените щати могат отново да прекратят взаимоотношенията си с Иран. Израелското правителство обаче смята, че проблемът със заложниците трябва да послужи като мост за сближаване и основа за съвместни стратегически планове с Иран.
Вероятно Перес ще потърси гаранции от Съединените щати за продължаването на така ползотворната съвместна работа, тъй като нито Уиър, нито Дженко щяха да са на свобода днес без помощта на Израел… президентът би трябвало да изкаже благодарност на Перес за дискретното му сътрудничество.“
И наистина Рейгън благодари. Много вероятно е Перес да е отговорил на благодарността му, поне отчасти, като е уредил „катастрофата“ на Нир, за да се избягнат свидетелските му показания.
Трудно е да се каже със сигурност, но предвид странните обстоятелства около катастрофата плюс факта, че Израел доставяше оръжие и екипировка през карибския басейн за колумбийските наркобарони, малка е вероятността Нир да е наистина мъртъв.
Едва ли някога ще разберем. Обаче, ако „Мосад“ бе отстъпил, за да даде информацията си за американските и останалите западни заложници, нямаше да се стигне до аферата „Иран-контри“. И това е неоспорим факт.
Епилог
На 8 декември 1987 година израелски камион се сблъска с няколко фургона в Газа. Загинаха четирима араби, а 17 други бяха ранени. Инцидентът разпали бурни протести още на следващия ден, защото упорито се носеше мълвата, че злополуката е умишлено отмъщение за смъртта на израелски държавен служител на 6 декември в Газа.
Демонстрантите затвориха пътищата с барикади от горящи гуми. Замеряха израелските войски с камъни, железни пръти и коктейли „Молотов“. На 10 декември размириците се разпространиха и в бежанския лагер „Балата“ близо до град Наблус на Западния бряг.
Два дни по-късно група палестински младежи изскочиха от джамиите по време на петъчните молитви в Газа и се вкопчиха в улични стълкновения с израелските войници. В престрелката загинаха още трима араби. След това израелските войски нахлуха в болницата „Шифа“ в Газа, удряха докторите и сестрите, които се опитваха да защитят пациентите си, и арестуваха дузина ранени араби.
Започваше интифадата.
На 16 май 1990 година шведският клон на фонда „Спасете децата“ с финансовата подкрепа на фондацията „Форд“ разпространи доклад от 1000 страници, в който обвиняваше Израел за „жестоко дискриминационно и нечовешко“ насилие над палестинските деца. Твърдяха, че между 50 и 63 000 деца са били в болници с леки наранявания, а 6500 от тях с рани от огнестрелно оръжие. Голяма част от убитите деца не са хвърляли камъни, когато са били застреляни от войниците, а 1/5 от случаите недвусмислено показват, че са станали жертва или в домовете си, или в непосредствена близост до тях.
Интифадата е в пълната си сила и няма никакви признаци, че идва краят й. Според „Асошиейтед прес“ израелците са убили 722 палестинци до юли 1990. Над 230 са загинали от ръката на палестински радикални елементи, а жертвите на Израел възлизат на 45 души.
През 1989 година Израел изпрати 10 000 войници в Газа и Западния бряг за опазването на реда и сигурността там. В началото на април 1990 броят им бе намалял на 5000.
На 13.11.1990 година „Уолстрийт джърнъл“ публикува израелско банково проучване, според което размириците през последните две години са стрували един милиард долара загуба на брутен национален продукт и още 600 милиона разходи за поддържането на армията, изпратена да потуши интифадата.
На 146-те квадратни мили на ивицата Газа живеят повече от 600 000 палестинци. Около 60 000 от тях отиват всеки ден на работа в Израел, която е ниско платена и тежка, а вечер трябва да се прибират обратно по домовете си, защото им е забранено да остават през нощта.
На 16.III. 1990 г. Кнесетът на Израел свали правителството на министър-председателя Ицках Шамир с 60 срещу 55 гласа. Това бе първият случай, когато израелско правителство получава вот на недоверие. Причината бе, че Шамир отхвърли плана на САЩ за започване на израелско-палестински преговори.
На 7 юни Шамир и неговият десен блок „Ликуд“ сформираха коалиция с някои дребни партии, с което спечелиха мнозинството в Кнесета с два гласа. Това позволи на Шамир да продължи политиката си на нови селища в спорните области, без да иска мнението на палестинците. Политическите наблюдатели единодушно определиха новото правителство като най-ултрадясното в цялата история на Израел.
На 15.XI.1988 г. в края на четиридневното съвещание на Палестинския национален съвет в Алжир (това беше неофициалният парламент в изгнание на ООП) бе провъзгласена независима палестинска държана. Освен това съветът за първи път призна резолюцията на ООН за правото на съществуване на Израел.
Международното отношение към Израел не бе твърде ласкаво след продължилите с години размирици. Независимо от усилията на израелските държавници да опровергаят информацията, идваща от Западния бряг и Газа, телевизията често излъчваше кадри на войници, които биеха и стреляха по невъоръжени палестински младежи, така че и най-твърдите поддръжници на израелската политика в чужбина започваха да негодуват.
Три дни след като Шамир получи вот на недоверие, бившият американски президент Джими Картър замина на посещение в района и заяви:
— Размириците се подклаждат отчасти от самите израелски войници, които не признават достойнството
