Родени убийци

Норман: …и змийски поглед…

Саймън: …и змийски поглед Арнолд успя напълно да психира Лу и да го накара да загуби цялото си самочувствие.

Норман: Той го изстиска умствено, преди да го разбие.

Саймън: Той беше по-силният. По-силният ум.

Норман: Мики и Малъри са като него.

Саймън: Само че от много по-висока класа.

Норман: Те са хипнотизирали цялата нация.

Саймън: Шварценегер беше най-добрият, преди да се появят те.

Уейн: Говорите така и въпреки това… вие и двамата сте жертви на Мики и Малъри.

(Камерата рязко се отдръпва назад, за да покаже, че и Саймън, и Норман са в инвалидни колички, защото нямат крака.)

Саймън: Да.

Норман: Да.

Уейн: Как е възможно да кажете, че им се „възхищавате“?

Норман: Виж сега, Уейн. Двама души си стоят в тъмна стая и всеки чака другият да го атакува. Двамата не могат да се виждат и въпреки това се надушват. И, значи, те или трябва вечно да продължат да си чакат в тъмната стая, докато умрат от скука, или един ще направи първия ход.

Уейн: Защо да не могат просто да си стиснат ръцете и да бъдат приятели?

Норман: Не могат, защото нито един от тях не знае със сигурност дали другият не е откачен патологичен убиец като двамата Нокс. Така че е по-добре ти да направиш първия ход.

Уейн: И те направиха първия ход?

Норман: За нещастие, да.

Саймън: Но, разбираш ли, стана супер, Уейн.

Уейн: Защо?

Саймън: Те ни предадоха „силата“.

Уейн: Как така?

Саймън: Като ни отрязаха краката. Сега ние ще трябва да хвърлим повече сили, за да изпреварим всички, които можеш да видиш в тази зала. Вероятно и в целия град. Те ни предадоха духа на боеца. Преди това да се случи, аз бях доволен от себе си. Сега е тъкмо обратното. Сега съм половин човек и ще трябва да работя като дявол, за да стана отново цял.

Уейн: Но ти никога няма пак да бъдеш цял.

Саймън: Никога е много дълго време, Уейн. Дума, която използват само слабаците. Аз не съм от тия, дето ще се примирят, че губят. Дори да нямам крака, на които да застана, все пак ще се изправя и ще се боря с целия свят, докато отново стъпя на върха.

Норман: Така правят Мики и Малъри.

Саймън: И така върви светът.

Норман: Те шокираха света, като просто го накараха да си припомни основния природен закон.

Саймън: Оцеляват само най-пригодените.

Уейн: Един последен въпрос. Обикновено Мики и Малъри избиват всичките си жертви. Защо вас двамата оставиха живи?

Норман: Бяха ни завързали по време на един от техните рейдове по разни домове, виждал си заглавията, и се канеха да ни отрежат краката с трион, преди да ни убият.

Саймън: За да стане по-весело, предполагам.

Норман: И изведнъж Малъри спира Мики и му вика: „Хей, това са братята Хън!“

Саймън: Мики спира да ми реже крака с триона и вика: „О, Боже, аз съм най- големият ви почитател!“

Норман: Явно, гледали са всички наши филми.

Саймън: Особено силно впечатление и влияние им оказал „Завоевателите Хън от Нептун“.

Норман: И после Малъри се обади на „Бърза помощ“ и си тръгнаха.

Саймън: Дори се извиниха.

7.

Когато на следващата сутрин се събуди, Малъри беше вбесена, задето Мики не й е казал, че в клозета има някой.

— Да взимаш заложници е едно, но да не ми кажеш, че си вързал някаква си кучка да ни гледа какво правим в леглото, си е чисто и просто гадна постъпка от твоя страна — каза Малъри, събуждайки любимия си с опряна в брадичката му цев на собствения му „Магнум“.

През това време Лиз Делакроа продължаваше да се мъчи да си поеме въздух, след като всичкия й беше изкаран, с две пукнати ребра в добавка, от якия шут, с който Малъри беше ознаменувала откриването на присъствието й в клозета.

Погледът на Мики беше все още замъглен от съня. По-късно Лиз се питаше в каква степен демонстрираното изтощение беше истинско и доколко той се опитваше да открадне време, за да измисли подходящ отговор.

— Ами, нали знаеш, бебчо — започна Мики, като очевидно подбираше думите една по една, — че решихме винаги да оставяме някой, който да разказва всеки път като убием някого?

— Да. И какво от това?

— Ами… Дойде ми на ум, че тази жена може да бъде живо доказателство за нашата любов.

Малъри го погледна недоверчиво.

— Какво може да бъде?

— Да — потвърди Мики и увереността в гласа му нарасна. — Просто искам целият свят да знае, че за нас има и други важни неща освен да убиваме хора. Тази жена ще бъде живо доказателство за нашата вечна и неумираща любов.

Мики погледна, за да провери доколко Малъри е склонна да повярва на изявлението му. Не изглеждаше като да не му вярва напълно, затова той продължи:

— Мислех си, че ако ти кажа, че тя е там, ти ще се стегнеш и няма да се получи естествено.

Малъри обмисли за момент чутото, почти с желание да го повярва.

— Наистина ли?

— Абсолютно, бебчо — каза Мики. — Ако я бяхме убили, никой никога нямаше да разбере.

Малъри се хвърли в прегръдките му, за да получи действено доказателство за думите му.

— Добро бебче — каза Мики и я целуна, носле стана от леглото и се отправи към банята.

Малъри седна на ръба на леглото, погледна към Лиз в клозета и кресна:

— Ти пък какво си зяпнала!

Етикетите все още си стояха залепени на устата на Лиз и дори и да имаше какво да отвърне на изкрещяването, нямаше начин да го стори. Едва ли би могла да бъде приета за източник на каквато и да било заплаха, както си лежеше, свита на кълбо. За нейно най-голямо изумление следващият ход на Малъри беше да си излее душата пред нея.

— Знаеш ги мъжете — не можеш да им се довериш, и това си е, не съм ли права? — попита Малъри, поглеждайки към Лиз за съчувствие. Загубила окончателно ума и дума, Лиз само кимна в знак на съгласие.

— Искам да кажа, през повечето време чувствам Мики като идеалния ми партньор, разбираш ли? Чувствам все едно всичко, дето си го помисли, аз го знам точно какво е. А същото важи с двойна сила и при него. Той сигурно знае всяка мисъл, която ми минава през главата. Откакто срещнах Мики, не ща и да погледна някой друг.