Таньо Танев
Као
Част 1
Гората
Края на детството
От как се помнеше живееше тук, покрай реката. Имаше мургав тен, почернял от слънце и вода, понеже единственото му облекло бе препаска от суха трева. Играеше наоколо и който и да минеше, все го шамаросваше по врата за нещо и му изръмжаваше. Понякога помагаше на майка си и на жените, но през повечето време играеше с момчетата наоколо. Мъжете виждаше рядко, а и те удряха силно. Отдалечаваше се дотолкова, че да се чува шума от селището. Само кучето му Куай, мощно рунтаво му даваше увереност да се поотдалечи повече Този ден малчуганите решиха да отидат за риба. По големите му дадоха един заострен клон и дружината зашляпа из реката около брега. До сега бе хващал риба с ръце из коренищата и я бе изхвърлял на брега, но сега се почувства ловец с истинско копие в ръка. Повечето момчета вече бяха нанизали поне по една риба под одобрителните възгласи на дружината. Сега бе неговия шанс да спечели овациите им и да се почувства горд.
Тихо приближи до подмолите на едно дърво и видя една голяма риба лениво да мърда из коренищата. Ръката му се стрелна мълниеносно, но копието му сякъш се изкриви като влезе във водата и мина встрани от рибата. Последва бурен смях. Поиска му се да се скрие във водата от срам.
Рибата избяга няколко метра и пак лениво заплува около поклащащ се опрял в брега сух дънер. Тръгна след нея, но водата стигна до гърдите му течението взе да го побутва. Достраша го и той пак се върна назад под гръмкия присмех на момчетата. Искаше му се да заплаче, а рибата невъзмутимо плуваше около изпокършените клонаци на сухия дънер.
Излезе на брега и се покачи на поклащащия се дънер. Този момент промени живота му завинаги, но никой освен Боговете още не знаеше това. Племето почиташе много богове, само шамана ги знаеше всички, но най вече богинята майка Ома. Тя не се погаждаше много с бога на водата Ло. Сега Ло се намеси в съдбата на Као.
Дънера се завъртя и добре че Као пъргаво пристъпи, иначе щеше да пльосне във водата за присмех на всички. Внимателно доближи до разклоненията и пак видя рибата. този път копието се стрелна и я прониза. На възторжения му вик отвърна гръмък рев.
Као се почувства горд и размаха победоносно гърчещата се риба над главата си. Многогласния вик на момчетата не секваше, дори към тях се прибавиха и няколко женски гласа. Мина известно време и той бе опиянен от радост. Постепенно осъзна, че виковете са тревожни, както при посрещане на мъжете, когато някой се прибираше ранен. Сериозен запази равновесие и се огледа. Дървото се бе отделило от брега и се носеше по течението все по-навътре в реката. Един дебел страничен клон осигуряваше някаква стабилност на дънера, но това бе малка радост, защото разстоянието между него и брега бе станало по-голямо отколкото можеше да прескочи.
— Ло! — изрева Као и протегна ръце към брега с надеждата да направят нещо.
На брега се бяха събрали освен момчетата и двадесетина жени. Майка му виеше и ги молеше да направят нещо, а те вървяха мълчаливо по брега. Мъжете ги нямаше, а никое от момчетата не можеше да плува толкова много, че да се реши да стигне до него. Дори Куай гледаше неодобрително от брега и не се реши да доплува до него.
— Ма! — извика отново Као с надежда майка му да го извади от това положение както е ставало винаги. Селището с колибите си се показа от дърветата с хората наредени по брега, които гледаха към него и бързо дърветата пак го закриха.
Сега Као се уплаши и седна на дървото, което бавно го отнасяше. Групата която го следваше полека изостана и виковете й заглъхнаха.
Сега когато никой вече не го гледаше можеше да си поплаче спокойно. Дървото лениво се поклащаше и плуваше бавно по течението.
„Няма страшно — помисли си Као — дъдера все някъде ще спре до брега, или поне ще мине под клоните на някое дърво“. — Помисли още известно време и забеляза като че ли дънера се насочва към едно надвиснали клони, но не толкова близо, че да ги достигне и ги подмина.
Изниза рибата от копието си и я наниза на един счупен клон, като я разкъса доста, но по-напред не посмя да отиде, макар че напред имаше по-тънки клони, защото с неговото придвижване напред, предния край заплашително започна да потъва. Потопи копието си по дължина и за своя радост достигна дъното. Одтласна се няколко пъти и ефекта се забеляза веднага. Као се премести малко по-назад и насочи дънера към един брега.
Когато дънера опря в брега се почувства спасен и поседя малко щастлив да благодари на бог Ло за милостта. Къде бяха сега момчетиите да го видят!
— Ау! — изрева отново Као с горчивина. Осъзна, че е на другия бряг. Никой от неговото село никога не бе стъпвал на другия бряг, дори най-смелите ловци и най-добрите плувци. Почувства се загубен за света и усети колко е гладен. Завря дънера в клонака. Изниза рибата, слезе на брега и я заръфа сурова.
Половината ден бе подминал, затова бе толкова гладен, а другия бряг бе далече, селището му още по- далече. Навлезе доста навътре, докато открие голямо дърво. Качи се на него и се взря нагоре по течението с надеждата да види селото. Колкото и да се взираше, виждаше само зеленото море от дървета. обърна се надолу и видя, че реката заобикаля мястото където се намираше от двете страни. Това му се стори колкото интересно, толкова и безнадеждно. За пръв път видя далечни върхове на синкава планина, а надолу пак между синкави възвишения нещо голямо от много вода. Колкото и да го бе страх, трябваше отново да се качи на дънера. Само така можеше да се върне у дома.
Събра кураж и с малко усилия успя да освободи дънера, но много скоро копието му се оказа късо и с доста цамбуркане отново достигна дъното и се насочи към брега, но пак се оказа на другия бряг. Намери по-дълъг прав клон и го строши. Отново яхна дънера, закрепи копието с остатъците на рибата в коренищата и се одтласна смело от брега и забута дънера с клона към средата на реката.
Много скоро обаче осъзна грешката си. По-дългия клон много скоро също се оказа къс и не достигаше дъното, а течението го носеше все по-далече. Као изпадна в паника и хаотично започна да се опитва да достигне дъното с клона. По едно време му се стори, че дънера се поддава на управление. Заработи още по-усърдно.
Отначало дънера спря, после бавно тръгна обратно, срещу течението и към другия бряг.
Као гребеше яростно и осъзна, че гребе с листата, а не с дебелия откършен край на клона. Виждаше как брега се доближава. Все пак реката тук бе широка само около един хвърлей на камък. Не след дълго клона опря в дъното и Као вече уверено го насочи към брега.
Когато дънера опря в брега нямаше по-щастлив от него. Само трябваше да върви покрай реката и до довечера щеше да си е в къщи, макар до вечерта да не оставаше много.
Као погледна непроходимия гъсталак на брега и се зачуди колко ли гладни зверове го дебнат там, а той бе сам и далеч не беше ловец. Отново го достраша и ще не ще забута дънера срещу течението. Това се оказа тежка работа, но като се умореше, просто забиваше клона в дъното и стоеше на едно място докато си поотпочине малко, после пак се одтласкваше.
Сега забеляза, че като дънера е с коренищата напред, където бе и той е по-лесно. Когато загубваше дъното просто обръщаше клона и гребеше с листата, докато пак достигнеше дъното, а достигнеше ли го ставаше лесно.
Когато Као видя една позната скала с криво дърво вече слънцето залязваше, но той се изпълни с радост и се почувства у дома си. До самата скала не бе ходил, но бе ходил до място близо до селището от където тя се виждаше. Точно тогава почувства болка в ръцете и забеляза по дланите си мехури, които се бяха пукнали. Ръцете му, макар и детски бяха груби от труд, но еднообразните движения и не загладения клон ги бяха изпонаранили.
Болката нямаше значение и Као продължи да напредва упорито. Не след дълго започна да се чува във вечерния сумрак воя на майка му и монотонната песен на шамана. Знаеше я Као тази песен:
„Каквото мине надолу по реката никога не се връща“
Той, Као бе минал надолу по реката и никой не го очакваше да се върне.
Той видя огъня и мяркащите се силуети около него и извика колкото можеше:
