Пленника се завъртя.
— Имаше ли жена в твоето село?
— Не, аз съм млад ловец.
Додо се обърна към мрака:
— Някоя иска ли го за мъж?
— Аз. — обади се веднага женско гласче.
— Мата? — Додо се зачуди на смелостта й. — Вземи го и го води. Твой е. Ей ти, как ти е името?
— Зак, вожде.
— Зак, подарявам ти живота. Бъди мъж на Мата, но ако видим оръжие в ръката ти си мъртъв. Можеш да излизаш от селото и ако видиш някой от твоите му кажи да дойде сам и да си остави оръжието до реката преди да влезе в селото. Щом искате жени, тук има, да дойде с мир.
— Разбрах вожде.
— Шамана да ги благослови с благодатта на Ома. Казах!
Шамана хвана ръцете им и запя песен за топъл огън и малки деца. Като чуха тази неуместна песен за сватба в изпълненото със смърт село, няколко жени подадоха глави от колибите и се скриха бързо.
На другия ден Као си тръгна. Нямаше желание да се връща в селото, острова му харесваше. Като оцени как стоят нещата в селото сигурно щяха да му изядат козите, но през лятото щеше да хване други. Сега щеше да чака шамана да дойде да го моли за храна. Зимата тепърва предстоеше. Тогава щяха да си поговорят дали наистина вълци трябва да му влачат червата. Трябваше да го накара и на него да му пее за топъл огън и много деца. Истински се страхуваше да не стане нещо с Пеа и детето, ако не са благословени от Ома.
Зимен ловец
С напредването на зимата запасите на племето намаляваха бързо и скоро пред острова на Као цъфна вожда. Той след добро похапване поиска от као да прехвърли на другия бряг неколцина ловци, които да видят какво може да се ловува на другия бряг. За Као това не бе голяма изненада, интересно бе кои са се престрашили да дръзнат да безпокоят великия бог на реката Ло. Думите на вожда не бяха заплашителни, но звучаха като заповед.
— Трябва да се помолим на Великия бог Ло за милост, а и аз не смея да стъпя на другия бряг от страх да не би вълци да влачат червата ми, както бях прокълнат.
— Не ставай заядлив Као. Всеки знае, че вълци могат да влачат червата ти и на нашия бряг, още повече, че шамана те прокле на нашия, а не на другия бряг и там може проклятието да не е в сила. Така де, как проклятието ще премине през великия бог Ло, който отнася всичко и което е отнесъл не се е завърнало, с изключение на тебе.
— Тогава помоли шамана да снеме проклятието, за да не погуби то и вас заедно с мене.
— Као, малък си, но си много упорит. Аз не съм пратеник на шамана и ако имаш с него неуредени проклятия се разправяй с него. Всички мен гледат да поведа ловците и да ги нахраня.
— Така или иначе няма да тръгна през владенията на Ло преди да ме благослови шамана.
— Нали преди малко преплува от острова до тук през владенията на Ло без благословията му?
— Да, но преминах половината река и на собствен риск. За да преплувам цялата река и да ви превозя, трябва да ме благослови. Шаманите също ядат.
— Изнудваш!
— Не, предлагам да уважаваме боговете, освен това ще угостя всичко с две кози, когато ми благослови съпругата.
— Ставаш нагъл.
— Да, но шамана става гладен. Освен това ще ви науча да плавате сами и да не сте повече зависими от мен. — Као не си правеше илюзии, че с няколко опита, а и подгонени от глада до три дни с цената на жертви ще се научат и той щеше да стане излишен.
— Можем да заповядаме на пленника да го направи. Защо ли се занимавам с теб. Ти се държиш така, все едно не сме от едно село.
— Да, вече не сме от едно село. Моето село е тук. Ако пленника ви изостави на другия бряг и докато ви няма неговите хора нахълтат в селото, пак ще ме викаш, само че от другия бряг. По-добре да се разберем. Идвам в селото с жена си и две кози. Снема проклятието от нас. Благославя ни за дълго здраве и много деца. После благославя мен и ловците.
— Ще говоря с него и може да го убедя. За всеки случай елате след три дни в селото. Като те зная, като нищо ще натовариш жена си и козите си и ще тръгнеш надолу по реката да търсиш друг шаман и на него да дадеш кози. За две кози през зимата и аз ще ти пея за много деца. Майка ти и нейната майка ме помолиха да ви накарам да си дойдете в село. По-добре си живей тук Као. Само проблеми създаваш. Вече се държиш като вожд, а в едно село двама вождове са много и аз си тръгвам.
Вожда направи няколко крачки и се обърна:
— Забравих да ти кажа Као, приятелката на жена ти Хара си взе един пленник. В селото вече станаха повече от една ръка пленници и ако си събираш племе мога да ти пратя поне тях двамата.
Това звучеше по-скоро като молба, Као да изхрани поне още двама през зимата. Жена му вече махаше от другия бряг от радост, че самотата й свършва.
— Да, ще ги взема. Мога да взема и още някого.
— Вече си вожд Као. Довиждане вожде. — това не прозвуча несериозно.
— Довиждане вожде. — отвърна Као.
След три дни Као и жена му пристигнаха в селото пеша за учудване на всички, които ги очакваха на сал. Шамана претупа церемониите презрително бързо, но така или иначе боговете бяха уведомени за новите реалности.
Као се учуди от няколкото желаещи да дойдат при него на острова, но твърдо обеща само на един.
На другия ден след като изядоха козите, Као взе със себе си трима млади ловци и се заеха да строят сал който да носи поне тях. До пладне бяха готови. Взеха три топа дълго въже и отидоха на другия бряг без проблеми. Вързаха въжето на едно яко крайбрежно дърво, върнаха се обратно и завързаха другия край на въжето за друго дърво до селището. Као направи две клопки и завърза сала за въжето на две места. Това за сега им стигаше. Всеки един от тримата придърпвайки сала по въжето отиде заедно с Као на другия бряг и се върна. Као реши, че не му влиза в задължението да ги учи на свободно плаване, а пък и не искаше ако стане нещо да обвинят пак него. Достатъчно дълго живя с проклятието вълци да му влачат червата и страха това да не се случи наистина.
Много му се искаше да вземе на острова първия пленник Зак, но двама пленника срещу него сам с младата му жена не бе добра комбинация и за това с много преговори взе млади семейства, едно от своя род и едно от нейния и това на приятелката й ,няколко старци, както и една вдовица с три деца и майка й, заедно с по-малкия му брат общо петнадесетина човека. Това бяха възможностите му.
На острова за негово учудване пленниците се почувстваха по-свободни. Веднага след като построиха колиби на семействата се заеха да кършат клони и да ги набучват в три гъсти колони около новосъздаденото малко селище. На въпроса му какво правят, отговориха кратко: „-Ще видиш след време.“
Као едвам ги дочака да свършат и ги накара да му направят всички възможни оръжия които знаят.
— Не можем, Каза Поо. Ако ръката ми докосне оръжие, ще ме убият.
— Да, това и аз го чух, но вожда не е тук.
— Аз съм дал дума.
— Дал си дума на вожда на селото, а не на вожда на острова. В селото няма да ходиш с оръжие, тук също, но аз ти разрешавам да го направиш и да обучиш ловците и децата да си служат с него.
— Ти ли си вожда? — попита Поо. — Много си малък.
— Затова съм малък вожд. Като порасна ще стана голям вожд. На този остров аз съм вожда. Ако не искаш да си тук, върни се в селото или върви където искаш. Казах!
— Добре — съгласи се неохотно Поо. — Тъй да бъде, но преди да направя нещо подобно, ще помоля вожда на селото да ме освободи от дадената дума.
— Така да бъде. — Као също побърза да тушира конфликта. — Ще отидем всички в селото на празника
