Пеа много се притесни за брат си Маро и се сви в ъгъла на колибата, докато те говореха навън.
— Вече можете да се върнете в селото.
— Защо да се връщаме? — Попита Као.
Баку не отговори, само очите му гладно гледаха козите.
— Откъде взе огън? Това исках да те питам през цялото време.
— Сам си го направих! — гордо отвърна Као.
— Боговете са те дарили с дарба на шаман? — подозрително го изгледа Баку.
— Боговете са милостиви понякога и от камъните изскачат искри. — отвърна Као. — Шамана благослови ли вожд?
— Не, но ще му се наложи скоро. На война трябва млад и силен вожд. Да не би ти да се кандидатираш?
— Не. — отвърна Као — Тук вече съм вожд.
Баку се засмя после се замисли. „Тук, на острова Као е и вожд, и шаман.“
Баку се застоя при тях няколко дни и направи доста неща, от нова голяма колиба до голям глинен съд който опече на специален огън в огнище високо като дърво. Као никога не бе виждал нищо подобно. Баща му не обясняваше много, освен: „Покажи го и ти на децата си, както дядо ми го показа на мен.“
Накрая дойдоха майката на Пеа — Енга и неговата майка — Мофа с брат му Вава да търсят Баку. Бяха се притеснили за него. Другите ловци вече били на ден път от селото.
На острова стана населено и Као с жал уби едно мъжко яре за храна.
Решиха да оставят жените на острова и за всеки случай опънаха едно въже между острова и брега, при нужда да влачат сала по него. Енга бе най-недоверчива, защото мъжът й веднъж бе държал въже на сал.
Когато Баку, Вава и Као стигнаха до селището всичко бе почти приключило. Тяхното появяване обърна в бяг нападателите, които си помислиха, че друга голяма група ловци идва на помощ. Као все пак отнесе един удар от хвърлен камък по гърдите. Имаше много ранени и няколко подпалени колиби, но нападателите бяха отблъснати. Вожд бе Додо, макар и с рана от копие на бедрото.
Четири убити нападатели и двама пленника, единия от които съвсем млад войн при бягството си налетя на Баку толкова ненадейно, че Баку го цапна през краката с дръжката на копието и го залови.
Гърдите боляха Као и имаше синьо петно от удара, но той разглеждаше трофеите от заловения. Чудни бяха оръжията му. Имаше кожена лента с каквато хвърлиха камък по него и огънат клон вързан с ремък. На никаква цена не биваше да убиват пленника преди да им каже как се използват. Голямо самочувствие са имали нападателите, че двадесетина човека да нападнат цяло село.
Като човек с най-малко грижи тук, Као се зае с пленниците. Езика ма пленника бе близък до неговия и макар и трудно се разбираха.
— Как се казваш?
— Зак.
— Колко души бяхте?
— …?… — пленника каза нещо неразбираемо.
— Покажи с ръце!
Ръцете на пленника се отвориха два пъти и още три пръста.
Као сви два пръста за пленниците и още четири за убитите. Оставаха три цели ръце, дори да имаха и трима ранени, пак можеха да нападнат.
— Защо ни нападате. Може да ловувате с по-малко жертви.
— Жени.
— За жени?
— Да.
— Тогава защо нападнахте ловците?
— Нападнахме само с оръжия каквито и те имаха за да раним един и да ги проследим до селото. — Това обясняваше защо брата на Пеа и другите са били оставени да се измъкнат.
— А вашите жени?
— Лоша болест. Като се върнахме от лов всички в селото бяха мъртви. Всички.
Као хвана каишката с която бяха хвърлили камък по него, взе един камък и с много обяснения на вързания пленик разбра, че трябва да хване двата края и да сложи камъка на провисналата част, след което да завърти и да пусне единия край.
После взе лъка. Почука с него като с тояга, опъна ремъка и не виждаше как това нещо ще хвърли остра пръчка. Не след дълго намери една здрава и някак по описанията на пленника я сложи на ремъка. Опъна малко и като я пусна тя отскочи на няколко крачки. Значи трябва да се опъне по-силно.
— Къде е вашето село.
— Няма го, всички са мъртви.
— Добре къде беше.
— На осем дни път.
— Покрай реката ли?
— Четири дни, после през хълмовете още четири дни, на два дни от морето.
— Ходил си до морето?
— Да.
Това бе много интересно, но Као се зае да оглежда пораженията на селото. Мъхът по бузите му можеше да побелее като на старец от гледката. Над двадесет убити мъже и две деца, много ранени някои от които сигурно щяха да починат. Селото нямаше да се възстанови докато е жив. Много млади мъже бяха убити.
Като се върна, другия пленник бе умрял.
Вечерта мъжете се събраха около огъня. Као отиде непоканен и никой не го изгони. След горчивото благодарство за великата победа на шамана се омълчаха. Донесоха вожда Додо. Раната в бедрото му бе от стрела и не изглеждаше много зле.
Додо набързо разпредели задачите и пак се умълчаха.
Као стана, никой не възрази, дори шамана и каза:
— Те ще нападнат пак.
Всички погледи се впериха в него, а баща му го дръпна за ръката да седне и да мълчи.
— Говори Као. — шамана се обърна към него уважително.
— Разпитах пленника. Селото им е загинало от болест. Ще отвличат жени. Казах.
— Да убием пленника. — сега се сетиха за него и болката от загубените близки се обърна в ярост.
— Не печелим нищо. — сряза ги шамана. — Ома пи достатъчно кръв днес и Ло прие телата на убитите. И той е сит. Нека се замислим кой ще ловува за да изхранва селото. Нека любимецът на Ло — Као каже какво да правим.
— Имат оръжия каквито нямаме. — Каза Као. — По-възрастните трудно ще свикнат с тях. Нека децата и младите бойци се учат да ги правят и да си служат с тях. Докато се научат обаче има много време, а те ще нападнат скоро.
— Едва ли ще нападнат селото. — тихо каза Додо.
— Ще се опитат да отвлекат жени. — каза Као. — Или ще ни избиват системно, докато селото съвсем остане без мъже. Нека пуснем пленника да ги намери и да ги доведе тук.
— И после да ги убием. — обади се някой.
— Тихо, разбира езика ни. — каза Као.
— Кой ще храни семействата на убитите? Замислете се. — поде шамана.
— Доведете тук пленника и няколко девойки. — Каза Додо. — Никой никого повече няма да убива. Те няма да станат едни от нас, но техните деца вече ще са от нашето племе, а до тогава ще хранят децата на убитите.
— Племето на мъжа е племето на жена му. — потвърди шамана. В интерес на истината това сега го измисли.
Докараха и развързаха пленника. В тъмното имаше няколко девойки, но не се виждаха.
— Завърти се!
