— Непочтено е — промърмори Лора: — Адам направи много за прокарването на новата програма, която е не само справедлива, но и доста щедра. — Тя се обърна към Джесика. — Можеш ли да го уведомиш? Отседнал е в хотел „Феърмонт“. Аз отивам в магазина, за да видя дали мога да помогна с нещо.
Адам тъкмо влизаше в апартамента, когато телефонът иззвъня. Той се хвърли към него, с надеждата, че Лора е променила решението си. Но не беше тя.
— Адам, къде беше? Звъня цяла сутрин.
Той се излегна на дивана и впери меланхоличен поглед в тавана.
— Направих дълга разходка по Ноб Хил, бабче. Времето в Сан Франциско е прекрасно. Слънцето грее, небето е синьо…
— Посрещнах Лора на летището.
— Надявам се, че е пътувала добре.
— Не можеш да ме заблудиш, Адам. Много си нещастен и няма смисъл да се преструваш, че не е така.
— Ще се оправя — изсмя се той сухо. — Бързо ми минава, скъпа бабо. Знаеш го много добре. И защо се обаждаш? За да успокоиш нещастния си внук? Не беше необходимо. Ще остана няколко дни в този очарователен град и ще опитам сам да си помогна.
— Не, Адам. Лора има нужда от теб. Трябва да се върнеш веднага.
Адам подскочи, стисна здраво слушалката и изведнъж гласът му пресипна.
— Има нужда от мен? Не разбирам. Изостави ме само преди няколко часа. Написала ми е дори бележка за сбогом.
Тя ме помоли да ти се обадя.
— Наистина ли?
— Да. Сега на котка и мишка ли ще си играем, Адам, или ще си събереш багажа и ще се върнеш веднага?
— Вече тръгнах — ухили се Адам.
Веднага щом Адам се качи на борда на частния самолет на компанията, стюардът му донесе чаша кафе.
— Току-що пристигна факс за последните събития в магазина в Денвър, господин Форчън. Искате ли да го видите?
— За последните събития ли? — изгледа го недоумяващо Адам.
— За стачката, сър. Реших, че затова бързате да се върнете в Денвър.
Адам измърмори нещо и стюардът тактично се оттегли.
Когато Лора влезе в кабинета на Питър и видя захвърленото му сако и разхлабената вратовръзка, разбра, че положението е доста сериозно. Тру крачеше нервно напред-назад, а Тейлър драскаше нещо на хвърчащо листче.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.
Тейлър изпусна молива, Тру се закова на място, а Питър само въздъхна уморено.
— С Адам бяхме напълно убедени, че новата програма ще бъде приета с всеобщо одобрение — промърмори Лора. — А сега изведнъж служителите се вдигат срещу нея.
— Достатъчни са само няколко агитатори — измърмори Тейлър.
— Продължавам да твърдя — каза рязко Тру, — че трябва да насочим усилията си към причините за споровете. Налага се да направим коренни промени, да преразгледаме приоритетите, да направим философско преструктуриране…
— Тру, моментът не е подходящ за идеологически спорове — прекъсна го Питър. — Изправени сме пред неразумна стачка, която, в случай че не я овладеем, може да обхване цялата верига от магазини като разгарящ се пожар.
— Може би, когато Адам се върне… — започна Лора и тримата братя впериха в нея подозрителни погледи. — Добре де, зная, че отскоро се занимава с тази работа, но трябва да признаете, че нещата, които направи през последните няколко седмици, заслужават уважение.
— Лора — Тру приближи до нея, — ние не подценяваме Адам. Ти много го вдъхнови. И докато вършеше всичко на шега, той се справяше чудесно. Но когато играта загрубее, Адам не е човекът, на когото може да се разчита.
И преди Лора да успее да възрази, че Адам се е променил много повече, отколкото братята му могат да си представят, телефонът иззвъня. Питър вдигна, послуша малко, изруга и затвори.
— В Сиатъл са се присъединили към стачката. Много е вероятно същото да се случи и в Портланд.
— Заминавам за Сиатъл — решително рече Тру. — Тейлър, мисля, че е най-добре да отидеш в Портланд. Може би присъствието на един от нас ще поуспокои страстите.
Тейлър като че ли не беше много убеден в това, но Питър подкрепи идеята.
— А междувременно аз ще подготвя обръщение и ще го изпратя по факса до всички магазини. Ще пиша, че имаме желание да обсъдим всички нови оплаквания при положение, че са разумни.
Лора грабна някакъв бележник и започна да помага на Питър при съставянето на писмото. Отне им цял час. После тя го изпрати по факса до всички магазини.
— Аз ще обиколя магазина — каза Питър и стана, — за да видя какво правят протестиращите.
Лора погледна часовника си. Наближаваше три. Къде беше Адам? Джесика със сигурност го бе открила.
Самолетът на компанията кацна в Денвър в три без двайсет. На летището чакаше лимузина.
— Направо към „Форчън“ ли да карам, сър? — попита шофьорът.
— Не — намръщи се Адам. — Направо към клуба. Сигурен съм, че се справят с критичната ситуация и без мен.
Шофьорът погледна учудено Адам в огледалото за обратно виждане, но каза само:
— Разбрано, сър. Към клуба.
Към пет следобед Питър водеше разгорещен спор с трима представители на стачния комитет. Шефът им, както бе предположила Лора, беше Грант Симънс — навъсен млад мъж, който изглежда бе заинтересован не толкова от постигането на споразумение, колкото от предизвикването на вълнения. И сдържаното стоическо поведение на Питър дразнеше още повече стачниците, така че срещата напълно се обезсмисляше.
Лора седеше встрани и си водеше бележки. Преди започването на преговорите, Питър изрично я бе предупредил, че ще присъства само като наблюдателка. А онова, което виждаше, я отчайваше и изнервяше.
Най-после, напълно обезсърчен, Питър предложи да прекратят разговорите за няколко часа, за да могат стачниците да обмислят предложенията му. След като Симънс и приятелите му излязоха, Питър затвори очи и подпря с ръце главата си.
— Исканията им са направо безумни. И особено претенциите на този Симънс — измърмори Питър.
— Да — съгласи се Лора. — И Адам имаше проблеми с него. Въпреки че успя да… — Щеше да каже „да го озапти“, но знаеше, че Питър ще се разстрои още повече, затова измънка нещо в смисъл, че Адам временно го е успокоил.
Питър само кимна, а Лора се колебаеше дали да каже какво мисли по въпроса. Според нея, проблемът се състоеше в това, че подходът на Питър бе напълно погрешен. Неговият стил бе да се опитва да налага своето — макар и справедливо — решение на останалите. Докато Адам, който не разбираше много от бизнес, имаше усет към хората и знаеше как да се държи с тях. Той не налагаше решения, а поставяше въпроси, които принуждаваха събеседниците му сами да търсят правилното решение. След това много хитро поставяше пред тях даден проблем, караше ги да го определят и да се опитат да го разрешат. Той бе поставил добро начало, но ако не се появеше скоро, за да довърши работата си, завоюваните от него позиции щяха да бъдат загубени.
Питър забеляза, че Лора поглежда часовника си.
