възбуден.
Той се наведе и прокара език от шията надолу към гърдите й. После я притисна към хлъзгавите плочки. Контрастът между ледената стена и топлото тяло на Адам я накара да изстене.
— Кажи, че ме желаеш, Лора.
— Знаеш го.
— Кажи го — прошепна той, без да спира любовната игра.
— Желая те. И ако се забавиш още малко, ще те разкъсам на парчета хапка по хапка.
— Изборът е доста труден — усмихна се той.
Но тя не му даде възможност да избира. Обви ръце около врата му, надигна се и сключи крака около кръста му. Той обхвана бедрата й, за да й помогне, докато тялото й се плъзгаше по неговото.
Приличаха на близнаци в еднаквите си хавлиени халати. Влязоха в спалнята, хванати за ръце и забелязаха, че междувременно прислужникът дискретно бе подредил и прибрал новите дрехи на Лора. Когато тя отвори гардероба, разбра, че Адам не бе пожалил средства и за своите дрехи. Вътре имаше нов смокинг, няколко ризи, два панталона и дори чифт съвсем нови обувки от щавена кожа.
— Наистина ли си уредил всичко за един следобед? — попита с недоверие Лора.
Личеше, че му е приятно.
— Беше достатъчно да завъртя няколко телефона — каза той с усмивка, но без капка високомерие.
— Сигурно е хубаво да си толкова богат.
— Това възхищение ли е или неодобрение?
— Не ти ли омръзва понякога? — отвърна тя на въпроса му с въпрос. — Само един телефонен разговор и можеш да получиш каквото си поискаш. Не говоря само за дрехи, самолети и фантастични хотели.
— Май нямаше да говорим за моето минало.
— И все пак, не те ли дразни тази лекота?
— Разбира се — призна той. — Понякога.
— И какво правиш в такива моменти?
Той я изгледа дълго и съсредоточено.
— Ами, когато наистина ми омръзне, си намирам някоя очарователна красавица, страдаща от амнезия и я отвличам в Сан Франциско.
Въпреки че отговорът му леко я разочарова, тя не можа да сдържи усмивката си. Сърцето й му принадлежеше.
Осма глава
Адам бе твърдо решен да превърне разходката до Сан Франциско в най-хубавия момент от живота на Лора. Полетът с реактивния самолет, лимузината, приказният хотел, подаръците бяха едва началото.
Слънцето вече се спускаше зад хоризонта, когато Лора заслиза по стълбите, облечена в смарагдовозелената копринена рокля с голи рамене. На врата й висеше златният медальон, обсипан със смарагди, чийто блясък се подсилваше от зеления цвят на роклята и на очите й. Беше вдигнала златисторусата си коса на кок, но няколко непокорни кичура се спускаха от двете страни на лицето й.
Адам ахна, като я видя. Дали се дължеше на роклята и новата прическа, или просто с всяка минута Лора ставаше все по-красива? Едно бе сигурно — никоя жена не го бе изпълвала с такова вълнение и възбуда. Не само с красотата си. Онова, което го привличаше най-силно, бе вътрешната й сила. И фактът, че нямаше минало, като че ли я правеше духовно чиста. За разлика от жените, които бе срещал, Лора излъчваше невинност, непринуденост, интелигентност и уязвимост. А дълбоко в себе си криеше такава буйна страст, от която дъхът му секваше, а и сърцето му бе в опасност. Заплахата бе толкова сериозна, че изведнъж го обля студена пот.
Адам я наблюдаваше толкова съсредоточено и мълчаливо, че тя се почувства неудобно и разсеяно докосна медальона.
— Какво има? Не ти ли харесва роклята? — попита нервно. Загрижеността обаче не й попречи да се възхити от външния вид на Адам. В смокинг той приличаше на кинозвезда. Сърцето й биеше лудо и присъствието му я опияняваше.
— Роклята е великолепна — промърмори той и приближи. — Но нещо наистина не е наред.
— Косата ми? Мога да я разпусна.
— Косата ти е прекрасна.
— Тогава какво? Какво не е наред?
— Чувствам… Че ще припадна.
— Какво? — Тя се вгледа внимателно в него. Беше доста блед. — Адам, да не си болен? Може да е от шампанското. Или от хайвера. Не зная дали хайверът…
— Не е от хайвера, Лора.
— Не е ли?
Той бавно поклати глава. След това се наведе и нежно целуна устните й.
— Мисля, че е от теб.
— Ще припаднеш заради мен?
— Досега не ми се е случвало.
— Може би е най-добре да седнеш.
— Чувствам се неловко.
— Не се притеснявай, Адам. Трогната съм.
— Наистина ли?
— Трогна ме още в мига на първата ни среща — каза тя.
Той сложи длан на бузата й и топлината му сякаш проникна през кожата й.
— Защо непрекъснато имам чувството, че и друг път съм преживявал тези мигове? — каза той замислено. — Този въпрос ме тормози от доста време. Понякога, щом те погледна, си казвам: „Никога не съм те виждал, но те познавам.“ Като че ли те преоткривам. — Той се засмя тихо. — Мисля, че е най-добре да отидем да вечеряме, преди съвсем да съм изглупял.
Ако Лора мислеше, че ще вечерят в обикновен ресторант, очакваше я поредната изненада. Първо изпиха по един коктейл в заведението на последния етаж на хотела, откъдето се откриваше прекрасна гледка към града. После се качиха на лимузината и потеглиха по стръмни лъкатушещи улици. Когато колата спря, Лора видя, че се намират на частен кей. Чакаше ги самотна сребристобяла яхта, обляна в лунна светлина.
— Не страдаш от морска болест, нали? — Адам й помогна да слезе от колата и освободи шофьора.
Лора не откъсваше очи от великолепното корабче. Едва когато лимузината се отдалечи, тя дочу тиха музика. Унасяща романтична музика.
— Свирят нашата песен — прегърна я Адам през кръста.
— Нима си имаме песен?
Той се усмихна и я поведе по мостчето.
— Да не би да е плаващо нощно заведение? — попита тя щом се качиха на борда.
— Нещо подобно — усмихна се Адам. Отвори гравираната двойна дъбова врата и я покани в разкошния салон, където джазово трио свиреше пред публика от четирима души — трима келнери с бели сака и оберкелнер. През отворения френски прозорец в дъното на салона се виждаше остъклената палуба, където бе разположена красиво подредена маса за двама със свещник.
— Сега аз ще припадна — каза Лора, зашеметена от разкоша и романтиката.
— Още не съм ти позволил да припадаш — прегърна я Адам.
Двамата затанцуваха на приятната замайваща мелодия от четирийсетте. Тя склони глава на гърдите му и чу ускорените удари на сърцето му.
— Всичко е като в приказка, Адам — прошепна замечтано.
— За най-необикновените принцеси приказките могат да се сбъднат.
— Какво искаш да кажеш? — Буца заседна на гърлото й и за миг гласът й секна, но се надяваше, че не се е издала.
