— Отричаш ли?
— Ако кажа „да“, ще те излъжа. Въпросът е какъв предпочиташ да бъда: плейбой или лъжец?
— Нито едното, нито другото.
— Не си играя с теб, Лора. И няма да излъжа, ако кажа, че тази нощ…
— О, моля те, Адам. Недей. Не казвай нищо. — Лора извърна глава и той се загледа в профила й.
Идеален профил. Тя бе толкова красива, толкова привлекателна. Дори след тази нощ, изпълнена с любов, желанието му не бе утолено. Може би никога нямаше да й се насити.
Когато отново се обърна с лице към него, за миг изглеждаше така трогателно сериозна и уязвима, че дъхът му спря. И в същото време изпита много странно чувство, също както и първия път, когато я бе видял. Някакво особено и необяснимо чувство на нещо вече видяно и преживяно преди — мигновено, неопределено и без абсолютно никаква причина. И то не бе предизвикано от външния вид на Лора, а от погледа й, от изражението на лицето й, които го озадачаваха, замайваха и смущаваха.
— Може би наистина трябва да тръгваме за „Форчън“ — чу той собствения си глас. А в същото време си казваше, че е пълен глупак. Беше сигурен, че лесно може да я убеди да се върнат в леглото. И точно това искаше, нали? Той въздъхна. За първи път, откакто се помнеше, му бе трудно да отговори на този въпрос.
Докато Адам се обличаше припряно в спалнята, Лора закопчаваше роклята си в банята и си мислеше каква идиотка е, задето бе предложила да отидат на работа по това време, когато всъщност най-много от всичко на света искаше да се сгуши отново в леглото до Адам и да потъне в прегръдките му.
Джесика наблюдаваше внука си със смесица от съчувствие, веселие и задоволство.
— Ако обичаш, престани да ходиш напред-назад, Адам. Ще изтъркаш килима.
Той погледна надолу.
— Няма килим.
— Слава Богу. За момент си помислих, че си изгубил и зрението си. Това е един от симптомите.
Адам внезапно спря и изгледа подозрително баба си.
— Симптом на какво?
Очите на Джесика заблестяха.
— Съвсем естествено е да се чувстваш така, щом си влюбен. О, спомням си, когато ние с дядо ти…
— Тук не става въпрос за… за любов — прекъсна я той и изведнъж му се стори, че яката на ризата го стяга. Само че горното копче бе разкопчано, което означаваше, че си въобразява. — Измисляш си — добави и я изгледа гневно.
— Мисля, че промяната в теб е много хубава — усмихна се Джесика.
— Каква промяна?
— Ами, станал си нежен, чувствителен и някак по детски привлекателен и невинен — промърмори тя, без да го изпуска от очи. — Не искам да кажа, че не си притежавал тези качества и преди, но любовта ги подчертава.
— Това е… нелепо. Аз съм си такъв какъвто винаги съм бил.
— Да, всички казват така. Трябва да мине известно време, за да усетиш въздействието й. Щом се появи дългоочакваното момиче, не може да не си проличи — добави Джесика.
Адам имаше чувството, че баба му вижда потта, която се стичаше по врата му, въпреки че бе с лице към нея.
— Добре де… Лора ми харесва. Кой ли не я харесва? И тримата ми братя са хлътнали по нея.
— Да, но тя е хлътнала по теб — незабавно отвърна Джесика.
— Да, така е. Но и двамата знаем, че е…
— Трудно? — помогна му Джесика.
— Съвсем… мимолетно — заекна той, не много убеден в думите си. — Просто малко загубих…
— Фокус? Казват, че любовта е сляпа.
— Перспектива. Чувство за перспектива. И престани с този номер — отсече той с раздразнение.
— Какъв номер, скъпи?
— Да довършваш изреченията ми.
— И Лора го прави, нали? Не съм изненадана.
— От какво не си изненадана, бабо? — Тру влетя в трапезарията.
— От нищо — рязко отвърна Адам и хвърли предупредителен поглед към баба си.
— Адам изглежда е намислил нещо и просто казах, че не съм изненадана — усмихна се Джесика.
Тру отиде до масата и взе да рови в голямата кристална купа за плодове.
— Хей, къде са изчезнали всички ябълки?
Баба му погледна загрижено към купата.
— Странно. Вчера имаше няколко. — Тя погледна безгрижно Адам. — Ти ли ги изяде?
— Не — изсъска той и се втурна към вратата, като едва не се блъсна в Пит.
— Хей — извика Пит, — изчакай ме. Можем да отидем заедно на работа.
— Няма да работя — отвърна Адам. — Отново ще се заема с онова, което върша най-добре. Ще лентяйствам.
— Ще лентяйства? — Пит се обърна към Тру и Джесика — Това ли каза?
— Да, Пит — отвърна добродушно Джесика. — Но не това имаше предвид — допълни тя и сиво-сините й очи заблестяха.
— Вижте кой идва, приятели — изгука Айона, когато Адам се приближи до масата им в луксозния кънтри клуб „Маунтън Вю“.
— Сам ли си? — усмихна се Саманта Макфий.
— Вече не. — Адам се настани до нея.
— Изглеждаш ужасно, Адам — изгледа го критично Айона. — Прекара доста време в онзи мрачен кабинет. Никакви разходки, никакви удоволствия… — През цялото време ли работи? — запита Саманта с иронична усмивка.
След двайсет минути и два коняка настроението на Адам вече беше по-добро и Саманта плъзна ръка по бедрото му. Той й се усмихна и си спомни с носталгия непринудените кратки връзки от доброто старо време. Саманта бе идеална за приятна неангажираща „историйка“. С нея нямаше да има никакви терзания, потни длани или необясними натрапчиви усещания, нямаше да има нужда от извинения или признания. Единственият проблем беше… абсолютната липса на желание.
— Чухте ли, че Теди Грей се върнал? — питаше Айона.
— Бившият любовник на Джен Пиърсън? — ококори се Бет.
— И бивш съпруг на Ан Харис — добави Саманта, без да отдръпва ръка от бедрото на Адам. После му се усмихна. — Ти ходеше известно време с Ан, нали, скъпи?
Адам сви рамене, темата на разговора започваше да го дразни. Всъщност не си спомняше да е ходил с Ан. И изобщо не го интересуваше.
— Предполагам, всички сте научили новината за Маги Търнър — обади се Бет, като въртеше в ръка хартиеното чадърче от коктейла си.
— За историята с Тайгър Меркъл ли говориш? — каза небрежно Айона. — Изостанала си. На коктейла у семейство Нортън, тя се появи с онзи, дето предложи милион и половина за къщата на Блекуел.
— Къщата си я бива — сухо рече Саманта.
Бет се усмихваше самодоволно.
— И предполагам, също така знаете, че новият собственик на къщата на Блекуел е Виктор Опенхаймър?
— Нюйоркският брокер, който наскоро излезе от затвора?! — възкликна Айона.
— Издаване на търговска тайна — прошепна поверително Бет.
— Май новата му квартира доста ще се различава от предишната — каза Саманта. — Как мислиш, Адам?
Адам мислеше, че подобни пикантни историйки са твърде досадни и се чудеше дали познатите
