Питър си наля чаша минерална вода и предложи на Адам. Той отказа и брат му въпросително повдигна вежда.
— Да нямаш проблеми с пиенето?
— Нямам никакви проблеми, Пит. А ти?
Пит взе чашата и седна в коженото кресло. Адам се настани в другото и зачака продължението на разговора. Трябваше да признае, че брат му не го накара да чака дълго.
— Мислиш ли, че е честно спрямо Лора? — попита Питър и облегна лакти на коленете си.
— Малко ли й плащам според теб?
— Вечните актьорски номера. Не, не говоря затова.
— Виж какво, Пит, трябва да призная, че нямах представа какво да правя с Лора, след като я доведох тук, но нещата… потръгнаха. Най-вече благодарение на нея. Невероятна е. Някак интуитивно се справя с въпросите, свързани с организацията и трудовите отношения. Наистина чувства нещата.
— А като говорим за чувства, не бива да пропускаме факта, че е влюбена до уши в теб… Ако случайно не си го забелязал.
Адам не отговори веднага.
— Тя знае за тонтината, Пит.
— Може би не иска парите ти. Може би ще й бъде достатъчна любовта ти.
— Тя не храни никакви илюзии за мен — настоя Адам.
— Всички влюбени жени хранят илюзии.
Адам погледна брат си с лека насмешка.
— И откога стана експерт по женската част? След кошмарния ти опит от семейните кавги преди петнайсет години, ти почти не си излизал с жена.
— Не аз съм експертът — призна с неудобство Пит. — Думите са на баба ти.
Адам скръсти ръце и погледна брат си с присвити очи.
— Когато я наричаш „моя“ баба, значи направо си признаваш.
— Какво си признавам?
— Че тя те е накарала да говориш с мен.
— Чакай малко…
— Стига, Пит. Баба е последният мохикан на романтичното поколение. Щом забележи, че някой от внуците й гледа към момиче, веднага си представя любов и рози. И иска да зазвънят сватбени камбани. — Адам се изправи и потупа брат си по рамото. — Добре, изпълни дълга си. Сега иди при баба и й предай, че ние с Лора можем спокойно да минем и без нейните съвети.
— Ти вероятно можеш, но сигурен ли си за Лора?
Адам приключи с корекциите на някакво писмо и погледна часовника си.
— Хей, вече наближава осем.
Лора бе седнала срещу него и преглеждаше доклади. Тя вдигна поглед и се усмихна.
— Когато човек работи с удоволствие, времето лети.
Адам приближи до нея и с решителен жест измъкна доклада от ръцете й.
— Адам, само още двайсет минути.
— И преди два часа каза същото.
— Добре, но утре трябва да дойдем…
— Утре е събота.
— Нищо не ми пречи да дойда сама. Така ще можеш да се видиш с приятелите си, да поиграеш голф.
— Добре, ще довършим докладите, утре — каза Адам и отиде до прозореца. — Искаш ли да видиш как вали?
— Вали ли?
— Истинска буря.
Лора приближи до прозореца.
— Е, не е чак толкова страшно.
— Да, но дъждът все повече се усилва — настоя той. След това погледна замислено Лора. — Имам предложение. Тъй като е доста късно, навън вали и искаме утре сутринта да дойдем пак, какво ще кажеш да… се приютим в апартамента на брат ми в хотел „Медисън“? Ще прекараме много приятна вечер. Пианистът в „Скайлайн“ е изключителен. Какво ще кажеш?
— В хотел „Медисън“? — Лора го погледна подозрително.
— Точно отсреща. Ако изтичаме бързо, може да се проврем между капките.
— Апартамент?
— Да. Много хубав апартамент. Питър го държи целогодишно, за да остава в града, когато поиска. Но тази вечер си е вкъщи. Тръгна си около пет часа.
Лора продължи да го гледа втренчено. Най-накрая той въздъхна.
— Има две спални. Не се притеснявай.
— Добре, защо не?
Изненадващо бързият й отговор го стресна и той се изчерви. Защото беше Лора. Защото за него тя бе невинна и уязвима; жена, която би приела много сериозно подобна интимност. И защото все още не беше наясно какво изпитва към нея и се притесняваше от силните й чувства. В края на краищата, любовта им не можеше да има бъдеще. Дори тонтината да не съществуваше, за него бракът бе недопустим. Никога не се бе замислял сериозно за женитба, нито дори за по-трайна връзка.
Лора отиде до закачалката и си облече шлифера.
— Извинявай, Адам. Не исках да ти създавам трудности. Може би е по-добре да се приберем вкъщи.
Той приближи зад гърба й и нежно я обърна с лице към себе си.
— Луд съм по теб, Лора. Нека отидем в „Медисън“.
От компактдиска се лееше песен на Франк Синатра, а Лора и Адам танцуваха в гостната на хотелския апартаментна Питър. Наближаваше полунощ. На малката масичка бяха оставени преполовена бутилка шампанско и сребърна купа с ягоди.
Лора склони глава на гърдите му. Беше леко замаяна от шампанското и се чувстваше прекрасно.
— Лора, трябва да смъкна товара от себе си.
— Толкова ли съм тежка? — вдигна глава тя.
Той се усмихна и отново я притегли в обятията си.
— Не. Свързано е с работата.
— Добре — прошепна тя.
Продължиха да танцуват, но след малко той внезапно спря.
— Да седнем.
Тя се настани на канапето и взе ягода, но видя напрегнатото му изражение и загрижено попита:
— Какво има, Адам? Какво се е случило в компанията?
Беше му трудно да започне и дори не знаеше защо държи толкова много да й каже всичко.
— Лора, преди да те назнача за свой помощник, едва ли съм прекарал и един ден в кабинета си. Говоря за последните десет години. Не съм никакъв специалист в трудовите отношения. Пит ме забърка в онази история със стачката само защото той беше извън страната. Тру беше наскоро опериран от апандисит, а Тейлър. Ами за него не може да се каже, че е от най-общителните. Сигурно съм искал да се представя пред теб като компетентен и сериозен ръководител, а не някакъв… развейпрах.
— Знаех го, Адам.
— Знаела си?!
— Разбрах, че никога не си работил там — уточни тя. — Спомняш ли си, когато отиде да занесеш папките в „Личен състав“? Ти дори не знаеше на кой етаж се намира.
— Значи си го забелязала!
— Забелязах също, че наистина имаш талант за тази работа. От докладите, които прочетох още първия
