— Какво става? — Айона изгледа предизвикателно Адам.
— Страхотна си — каза той с кисела усмивка.
— Ако си решил да прелъстяваш скитницата, защо трябваше да я водиш точно тук?
— Не я доведох тук, за да… я прелъстявам. Просто… Така се случи. Всъщност Лора… Работи за мен.
— Моля те, повтори го, скъпи — премигна Айона и приседна на ъгъла на бюрото му.
— Лора търсеше работа. Искаше да се чувства полезна, да заплати престоя си. И… Аз я назначих при мен.
— Като каква? Ще ти носи стиковете за голф ли? Или ще ти партнира на тенис?
Адам изгледа свирепо своята стара приятелка и седна зад бюрото, като се надяваше, че думите му ще прозвучат по-авторитетно от директорския стол.
— Животът не е само голф и тенис, Айона.
— Извинявай. Зная, че се занимаваш активно с организирането на благотворителни спектакли, търгове и други такива, но не виждам с какво може да ти помогне Лора.
Адам скръсти ръце.
— Не си забравила, че си в моя кабинет, нали? И ако излезеш и погледнеш вратата, ще видиш надпис с големи златни букви — Адам Форчън, Първи вицепрезидент. Лора е моя помощничка. Помага ми по проблемите на… трудовите отношения.
Със същия успех можеше да каже и „космическите изследвания“. Айона избухна в смях.
— О, Адам, загазил си — каза тя, след като най-после се успокои.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Та ти не знаеш дори коя е. Ами ако е някоя измамница?
Тя очакваше да почервенее от гняв, а той се усмихна.
— Трудно е да повярваш, че една жена може да бъде съвестна, непретенциозна и работлива, но точно тези качества правят Лора изключителна.
Айона се намръщи, по лицето й се четеше загриженост.
— По-лошо е, отколкото предполагах. Влюбен си в нея.
Адам леко пребледня.
— Не, не. Не съм влюбен. Просто… — Той не можа да доизкаже мисълта си и, без да иска погледна към кабинета на Лора. Дали тя би могла да завърши изречението вместо него?
Пета глава
— Добро утро, сър.
— Добро утро, господин Форчън.
— Как сте, господин Форчън?
— Добър ден, сър.
Питър Форчън вървеше към кабинета си и отвръщаше на поздравите на своите подчинени с усмивки и леки кимвания. Когато застана пред бюрото на госпожа Сондърс, тя се усмихна широко.
— О, добро утро, господин Форчън. Как сте?
— Много добре, госпожа Сондърс. — Той кимна към кабинета на Адам. — Вътре ли са?
— Да, сър, от осем часа. Всеки ден от началото на седмицата. — Тя погледна към купчината бележки, доклади и писма, натрупани на бюрото й.
Питър прегледа набързо най-горния лист, после вниманието му отново се насочи към вратата на Адам.
— В десет имам среща, госпожа Сондърс, но бих искал да поговоря с брат си. Да речем в единайсет и петнайсет. Бихте ли му предали?
— Да, господин Форчън. — Госпожа Сондърс се замисли. — Само… брат ви ли?
— Да, госпожа Сондърс — усмихна се Питър. — Ако успее да се откъсне от своята… помощничка.
— О, Адам, чудесно! — възкликна Лора и остави папката. — Наистина имаш талант.
— Изненадана ли си?
— Не. Никога не съм се съмнявала в способностите ти. Но това е изключително!
Адам се изправи и завъртя стола на Лора към себе си.
— Обичам да ме хвалиш.
— Така ли? И добре ли го правя?
— Може ли да ти кажа нещо?
— Щом искаш.
— Искам. — Той се взря в лицето й.
— Адам. — В гласа й имаше и закачка и предупреждение. — След компрометиращата сцена през първия ден се държиш направо идеално. На път си да поставиш рекорд.
— Наистина трябва да се признае за рекорд — каза той през смях. — Ти промени всичко, Лора. Трябва да знаеш, че…
— Зная — каза тихо тя.
Той седна на ръба на бюрото.
— Исках да кажа, че… И ти си много умна.
— Какво имаш предвид? — Лора рязко вдигна поглед.
Реакцията й го стресна.
— Казах го като комплимент. Имаш бърза мисъл и когато трябва да се подреждат нещата, си истинска фурия. Предложенията и съветите ти са съвсем на място. Поразен съм. Наистина.
— Не зная на какво се дължи — рече тихо Лора.
— Все още ли не си спомняш нищо? — Той протегна ръка и докосна бузата й. Лора само сведе очи и поклати глава. — А какво каза онзи психиатър, при когото те изпрати баба ми?
— Че ще си възвърна паметта, когато съм готова да приема онова, което… потискам.
— Ето, значи е само въпрос на време. Когато си готова.
— Да, когато съм готова — повтори тя, вдигна глава и погледите им се срещнаха — Това не те ли притеснява?
— Кое да ме притеснява?
— Ами, че… крия нещо.
Той се наведе и я хвана за брадичката.
— О, мила Лора, не разбираш ли, че това няма никакво значение за мен? Миналото си е минало. Интересува ме единствено настоящето. А последните две седмици бяха…
— Най-хубавите?
— Точно така. — Той се усмихна и погали с палец устните й.
— Приятно е, Адам.
Той повдигна леко главата й и нежно я целуна по устните.
— Ммм. А това е още по-приятно.
Точно в този момент на вратата се почука Адам неохотно се изправи.
— Да, госпожа Сондърс.
Вратата се отвори и секретарката надникна.
— Помолихте ме да ви се обадя, когато стане единайсет и петнайсет. За срещата с брат ви.
— Нещо за пиене? — попита Питър и отиде до вграденото барче.
— Много е рано, Пит. Не, благодаря — каза малко нервно Адам. Какво ли искаше Питър? Беше изминала цяла седмица и едва днес брат му го бе извикал на официална среща. Съществуваше един-единствен повод да бъде в кабинета на Питър — Лора!
— Е, как се справя Лора? — попита спокойно Питър.
Адам се усмихна. Е, поне брат му започваше без предисловия.
— Чудесно. Наистина чудесно.
