Адам я изгледа ледено, но не каза нищо. Тя се настани до него на старинното канапе.
— Къде е твоята изгубена бездомница, Адам?
— Не я наричай така — каза рязко той и допи чашата си.
— Извинявай. Днес си доста чувствителен, скъпи. — Тя замълча за миг. — Лора Ашли. Така по-добре ли е?
Покрай тях мина една от сервитьорките. Адам грабна от подноса й нова чаша и отпи голяма глътка.
— Да не би и тя да не е добре? — продължи Саманта. — Лора Ашли? Затова ли не я доведе? Или реши, че няма… да й бъде приятно? Предполагам, в това състояние би се чувствала доста неловко. Горката, та тя дори не знае коя е.
Адам отново не отговори, но Саманта забеляза как челюстта му се стегна.
— Надявам се, няма да страдаш безкрайно за нея, Адам. Тя е невероятно красива по свой невинен и очарователен начин, но е твърде различна от твоя тип жени.
Адам я изгледа свирепо и рязко се изправи.
— Направи ми една услуга, Сам. Престани да се занимаваш с нея. Тя съвсем скоро ще си възвърне паметта и ще си отиде… Ще заживее свой собствен живот. А аз ще…
Той направи достатъчно дълга пауза, за да може Саманта да подхвърли:
— Да, Адам. Какво ще правиш тогава?
Адам забарабани по празната си чаша. След това се усмихна дяволито.
— Онова, което винаги съм правил, Сам. В края на краищата съм си създал име, което трябва да защитавам.
— Да. А също и богатството си — каза тя лукаво, протегна се и с интимен жест го погали по косата.
— Влез — извика Лора. — Вратата е отворена. Питър Форчън пристъпи в окъпания в слънчева светлина хол на апартамента за гости и видя Лора, седнала в креслото до прозореца със списание в ръце.
— Здравей! Как беше тенисът вчера? — попита Питър.
— Много добре. — Лора остави списанието. — Спечелихме и трите сета. Мисля, че Айона Пул дълго ще го преживява.
— Приятелите на Адам имат една обща черта — обичат да побеждават — усмихна се Питър.
— Обичат и да играят — добави Лора.
— А обядът? Разбрах, че Тру те е завел в „Ле Касуле“.
— Всъщност Тру и Адам.
— И Адам ли се появи? — повдигна учудено вежда Питър.
— Да, и то как! — Очите на Лора заблестяха.
Адам чу смеха още от долния етаж. И когато влезе в апартамента на Лора, изгледа подозрително Питър.
— Каква е смешката? И аз обичам хубавите вицове.
Питър го потупа приятелски по гърба и излезе, без да продума. Изчервена от притеснение, Лора погледна през прозореца.
— Днес ще ходя до Булдър. — Адам подръпна мекия си кашмирен пуловер. — Помислих, че може би ще искаш да дойдеш с мен.
— По работа ли? — попита Лора поуспокоена.
— Ами… Нещо такова. Трябва да взема нещо за един благотворителен търг. Картина на Елман. Джефри Елман. Чувала ли си за него?
— Не съм сигурна, Адам — отвърна тихо тя.
— Извинявай. — На Адам му се прииска да се ритне.
— Добър ли е? — попита тя с безгрижна усмивка.
— Известен е. И се съгласи да подари една от картините си за търга. Трябва да избирам между три и си помислих… Че може да ми помогнеш.
— Не зная дали изобщо разбирам от изкуство — намръщи се Лора.
— Още по-добре. Ще видиш картините с детски очи. — Той се приближи до нея и й подаде ръка.
Лора я пое след кратко колебание. Той внимателно й помогна да стане, сякаш държеше крехко чупливо съкровище. Загледа се дълго в очите й и този път не се почувства неловко. Но бе изпълнен с много други чувства.
— О, Лора, какво ще правя с теб? — промърмори.
— Не зная, Адам — прошепна развълнувано тя.
— Ами докато измисля нещо, може би трябва да… те целуна. — Последните думи тя усети с меките си сочни устни. Езикът му бавно и прелъстително се плъзна по тях.
Очите им се срещнаха, после клепачите й бавно се спуснаха, устните й се разтвориха и сърцето й лудо заби.
Адам се отдръпна пръв, обзет от най-невероятна смесица от чувства: желание, примесено с предпазливост; страст, примесена със сдържаност; чисто физическо влечение, примесено с покровителствена загриженост. Той затвори очи и леко се олюля.
Лора плахо протегна ръка.
— Толкова ли беше лошо?
Очите му мигом се отвориха.
— Лошо ли? Лошо? Не, не. — Господи! Една целувка и вече заекваше като идиот. Седна на креслото до прозореца и сплете пръсти. — Трябва да знаеш някои неща за мен, Лора.
Тя седна до него, помълча малко, после каза:
— Но ако не ги зная, ще бъдем почти квит.
Той я погледна, след това се втренчи в пода.
— Може би трябва да наемем частен детектив, Лора. Сигурно се чувстваш ужасно…
— Точно сега не се чувствам ужасно, Адам. Напротив — отвърна тихо тя.
— Никога не съм срещал момиче като теб. — Той се втренчи в нея.
— Сигурна съм, че и ти си единствен по рода си.
И двамата се засмяха.
— Страх ме е, Адам. — Усмивката на Лора угасна.
— Няма от какво да се боиш, Лора.
— Толкова си мил. — Тя отмести поглед. — И искам да знаеш, че не очаквам да… Промениш живота си заради мен. Нищо не очаквам, Адам. Ако се опасяваш, че кроя нещо…
Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Нито за миг не съм си помислил, че кроиш каквото и да било, Лора.
— Айона и някои от другите ти приятелки може би са на друго мнение.
Адам не усещаше, че стиска все по-силно.
— Айона казвала ли ти е нещо? Някой да ти е подхвърлял подобен намек?
Тя се освободи от ръцете му и се изправи. После го погледна и се усмихна.
— Знам някои неща за теб, Адам. Ти си един от най-известните ергени в Денвър и имаш намерение да си останеш такъв. Айона ми спомена за тонтината. Сигурна съм, че тя е допълнителен стимул. — Тя замълча. — Имам ти пълно доверие, Адам.
Той се ухили глупаво.
— Е, след като вече се опознахме толкова добре, какво ще кажеш за екскурзията до Булдър?
Четвърта глава
Лора ахна, когато Адам спря колата пред дома на Джефри Елман — невероятно красива постройка от кедър и стъкло, с панорамен изглед към Скалистите планини.
— Хубава е, нали? — усмихна се Адам.
— Хубава? Великолепна е! — възкликна Лора и изгледа замислено Адам. — Възприемаш всичко толкова спокойно.
