— Кое възприемам спокойно? — Той изключи двигателя и се обърна към нея.
— Водиш спокоен живот в огромно имение. Твои приятели са все известни и богати хора. Нямаш никакви грижи, никакви проблеми. За теб всичко е толкова лесно, толкова естествено.
— Според твоето описание изглеждам като пълен глупак.
— Не исках да кажа такова нещо. Може би просто… ревнувам. И съм уплашена. Вероятно се страхувам. Възможно е когато паметта ми се възвърне, да се окаже, че съм най-обикновена жена, която води сив скучен живот и прекарва дните си в някой мръсен офис, а нощите… — Тя погледна встрани.
— Със съпруг? Със… семейство? — Лора не отговори. — Не мисля — рече уверено Адам. — Щеше да излезе съобщение във вестника. Когато изчезне съпруга или майка, събитието се превръща в основна новина за вестниците и телевизията.
Лора се загледа в къщата на Елман.
— Може би съм прекарвала нощите сама, сгушена в леглото с книга в ръка, надявайки се телефонът да звънне.
— И това не ми се вярва — каза Адам.
— Не ти ли се вярва?
Лора се обърна към него и той с изумление видя сълзи в очите й. Без да се замисля, протегна ръка да я погали, но тя бързо отвори вратата и се измъкна от колата.
Джефри Елман ги посрещна на вратата. Художникът изобщо не отговаряше на представите на Лора за човек на изкуството. Беше възпълен оплешивяващ мъж на средна възраст, когото тя би взела за търговец или застрахователен агент.
— Добре дошли в къщата на Елман — поздрави сърдечно той. — Или, както я нарича майка ми, „Прищявката на Джефри“. — Елман се усмихна топло. — А аз мисля, че е за предпочитане пред някоя пълна с хлебарки мансарда в Сохо. — Той прегърна приятелски Лора. — Чувствайте се като у дома си.
Лора хареса от пръв поглед както Джефри, така и къщата му. А забеляза, че и на Адам му се понравиха.
— Лудост е, нали? — каза Джефри през смях, докато наблюдаваше как Лора с възхищение разглежда преддверието. — Когато съм тук, светът е буквално в краката ми.
— Прекрасно е — каза Лора. — Сигурно се чувствате…
Но, преди да довърши изречението си, той се изсмя и потупа голямото си шкембе.
— Чувствам се малко не на място… — Той се наведе към нея. — Малко като мошеник.
— Искате да кажете, че всички тези платна са измама?
— Момичето ми харесва, Адам — ухили се Джефри. — Къде я намери? Ще откриеш ли и за мен подобна жена?
— Съжалявам, Елман, единствена е — усмихна се Адам.
Джефри погледна заговорнически към Лора.
— Едно е сигурно. Различна си от всички останали приятелки на Адам. Веднага го забелязах.
— Какво точно забелязахте? — попита Лора с любопитство.
Джефри не отговори веднага.
— Какво забелязах ли? — повтори той, изучавайки я с проницателния поглед на художник. — Ами забелязах красота, интелигентност, дух, гордост, страст и… потиснатост.
Лора усети как лицето й пламна, когато Джефри се втренчи за няколко секунди в нея. Настъпи неловко мълчание и тя почувства изпитателния поглед на Адам.
— Исках да ви направя комплимент — наруши тишината Джефри. — Аз самият притежавам някои от тези качества. Е, може би без красотата. Но потиснатостта със сигурност. Тя е основната движеща сила в живота ми. Благодарение на нея осъществих желанията си.
— В момента аз дори не зная какво точно искам — отвърна тихо Лора, след това приближи до една от стените, покрита с огромни платна в ярки цветове.
— Забавни са, нали? — обади се Адам зад гърба й. Тя погледна през рамо — първо Адам, после Джефри.
— Те са диви, абсурдни и бунтарски. — Тя се усмихна на художника. — Исках да ви направя комплимент.
Джефри и Адам се спогледаха и избухнаха в смях.
Докато пътуваха обратно към Денвър, Лора бе доста унила.
— Радваш ли се, че дойде с мен? — попита Адам.
— Джефри ми хареса — отвърна Лора — Оказа се съвсем различен от онова, което очаквах.
— Бе очарован от избора ти. Той също смяташе, че тази е най-добрата картина. Може да си работила в някоя картинна галерия. Ако искаш, можем да… проверим галериите в Денвър.
— Да. Добра идея — рече Лора без особен ентусиазъм.
— В такъв случай да побързаме. Може би трябва да…
— Адам, аз си отивам — каза неочаквано тя с треперещ глас.
— Отиваш си? Какво искаш да кажеш?
— Утре сутрин. Не мога постоянно да живея на твой гръб и на гърба на цялото ти семейство. Не бива. Чувствам се като… използвачка.
— Минали са само няколко дни, Лора.
— И, което е още по-лошо, започвам да се чувствам прекалено… добре — призна тя.
— И какво лошо има в това? Аз искам да се чувстваш добре. Ние… Ние всички го искаме. — Разбра по лицето й, че не е успял да я убеди. — Обещай ми нещо, Лора.
— Какво?
Дясната му ръка пусна волана и докосна бедрото й. Само за миг. Но тя изтръпна цялата. Доколко бе разгадал Джефри Елман нейната страст и потиснатост? Тя нервно погледна Адам. Дали бе доловил реакцията й на тъй мимолетния му допир?
Но Адам бе твърде зает със собствените си чувства, за да възприеме каквото и да било. Мисълта, че утре Лора ще си отиде, може би завинаги, бе като неочакван удар под пояса.
— Обещай ми, че ще помислиш още няколко дни. А и къде ще отидеш? Какво ще правиш?
— Ще си намеря работа, ще наема малко жилище и ще опитам да събера смелост, за да посрещна истината — каквато и да е тя.
В седем и петнайсет на следващата сутрин Адам влезе в трапезарията, като весело си подсвиркваше.
Питър, Лора и Джесика бяха вече на масата. Беше обичай да закусват заедно. Само Тейлър правеше изключение, защото често работеше до зори и спеше до обяд. Тру отсъстваше, тъй като бе заминал за няколко дни в делова командировка.
Когато Адам влезе, и тримата се ококориха. Облечен в елегантен раиран костюм с жилетка, със златен джобен часовник, дипломатическо куфарче и мека шапка в ръка, Адам бе точно копие на брат си, Питър.
— Днес имам много работа. — Адам приближи до масата и потри длани. — Плътна програма. Време е да се върна към задълженията си.
Питър озадачено погледна баба си, но тя само сви рамене. Лора продължи да зяпа Адам, който се настани до нея и рече:
— Вече приключваш? — Тя сведе поглед към чинията си и кимна. — Добре. Не бива да закъсняваме, защото ще дадем лош пример.
— Лош пример? — попита объркан Питър.
— За какво не бива да закъсняваме? — недоумяваше и Лора.
Без да им обръща внимание, Адам тържествено извади от вътрешния си джоб малък бележник с кожена подвързия и го отвори, но така, че Лора да не може да надникне в него.
— Мммм, даа — измърмори той. — Аха. — Извади сребърна писалка, потупа с нея бележника, после свали капачката и започна да пише нещо.
Останалите го наблюдаваха като хипнотизирани. Най-накрая Адам затвори бележника, сложи капачката
