семейство Форчън прави всичко възможно, за да открие истинската й самоличност.
Когато чу да се отваря вратата към съседния кабинет, Адам бързо прибра стика за голф и малката изкуствена площадка в шкафа. Тъкмо се извърна и в стаята влезе Лора с цял куп документи.
— Мисля, че са достатъчно за начало — каза тя и ги стовари върху бюрото му.
Адам приближи с важна походка и хвърли един поглед на най-горната папка, без да си направи труда да я прочете.
— Отлично, Лора. Ти надмина очакванията ми. — Той погледна часовника си. — Я виж ти! Наближава дванайсет. Време е за обяд. И тъй като днес е първият ти работен ден, поръчах на госпожа…
— Сондърс?
— Точно така. Госпожа Сондърс. Браво. Започваш да запомняш и имената. Та за какво говорех? А, да. Поръчах на госпожа Сондърс да запази маса в „Тибоус“, където правят най-хубавите пържоли в Тексас.
— О, Адам, много мило от твоя страна, но…
— Не обичаш пържоли? Предлагат и омари от Мейн, пилешко месо, вегетарианска кухня…
— Не става въпрос за менюто, а за времето, Адам.
— За времето ли?
— Ами, да. Нямаме достатъчно време. — Тя го отведе до стола му и дръпна един за себе си. Преди да седне, се наведе, за да вземе документите и погледът на Адам се плъзна по тялото й. Но в следващия миг той си наложи да погледне към папките.
— И така, първо прегледах тези доклади, направих кратки бележки, няколко коментара в полетата. — Тя млъкна и го погледна разтревожено. — Нали нямаш нищо против?
— Да имам нещо против? Против какво?
— Че съм направила някои предложения? Че съм отбелязала областите, които са потенциални източници на проблеми?
— О… Не. Това е чудесно, Лора. Наистина. — Той хвърли още един поглед към документите. — Потенциални източници на проблеми?
— Предполагам, целта ти не е само да предотвратиш някаква стачка, а да стигнеш до същината на проблема. Да откриеш какво точно тревожи служителите, да определиш кои от спорните въпроси могат да бъдат обсъдени и да се съсредоточиш върху областите, където биха могли да се постигнат компромиси.
— Точно така.
— Добре. — Тя се усмихна. — Само не искам да мислиш, че нагазвам в твои води.
— В мои… води?
— В сферата на твоята компетентност, Адам. Наистина уважавам твоите знания и опит в дипломатичното решаване на проблемите. Тъкмо затова Питър ти е възложил да се заемеш с преговорите миналата седмица, нали?
— Разбира се. — Той взе най-горната папка и се загледа в нея, като си мърмореше. — Разбира се, разбира се…
След два часа Адам бе вече без сако, с разхлабена вратовръзка, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Той с въздишка постави последния доклад върху купчината документи.
Лора стана и се протегна.
— Мисля, че началото е добро. А ти?
Адам се отпусна във въртящия се стол.
— Ти наистина имаш дарба за тази работа, Лора. Може би, преди да загубиш…
Тя сложи пръст на устните му.
— Да не говорим за миналото ми. За първи път се чувствам толкова добре в настоящето.
Той се изправи и застана с лице към нея.
— Наистина ли за първи път се чувстваш добре? — попита тихо.
Лора инстинктивно облиза устните си при спомена за целувката и за огромното удоволствие от нея. Усмихна се притеснено.
— Виж какво, Адам…
— Гледам.
Той обви ръце около кръста й.
— Адам… Не си ли… гладен?
— Да — промърмори той в ухото й.
— В служебен кабинет сме… Какво ще си помислят… твоите… Твоите подчинени?
Тя направи опит да отстъпи, но зад нея беше бюрото. Тихо изстена, почувствала как я притиска в прегръдките си.
— Не трябва… да даваме лош… — опита да възрази.
— Пример? — Ръцете му се плъзнаха по гърба й и той я привлече още по-плътно към себе си.
— Д-да. О… — Тя отново изстена, когато устните му докоснаха шията й и неволно отметна глава.
— Лора, Лора — прошепна той. — Ти ме…
— Подлудяваш? — каза тя почти без звук.
— Да. — Устните му най-после намериха нейните. Целувката бе тъй пламенна и наелектризираща, че краката й се подкосиха. Тя протегна ръка, за да се подпре на бюрото и случайно докосна с лакът копчето на интеркома.
— О, Адам — рече задъхано и се отдръпна. — След първата целувка се заклех, че няма…
— Да се повтори?
— Да.
— Съжаляваш ли?
— Не. Но би трябвало.
— Защо?
— Защото имам чувството, че се възползвам от теб.
Адам се изсмя.
— Ти… Се възползваш от мен? Аз самият умирам от притеснение да не помислиш, че аз се възползвам от теб.
— Наистина ли?
— Лора, ти направо ме зашемети. Ти си като глътка чист въздух. Толкова мила, толкова слънчева, толкова чиста, толкова прекрасна.
— Не говори така, Адам.
— Зная какво мислиш. Че говоря с изтъркани фрази. Че съм ги казвал много пъти. Но не е вярно.
— Ето една сериозна причина да не ги казваш и сега.
— Защо? Кажи ми защо? — настоя той.
— Та ти дори не ме познаваш.
Той се усмихна и въпреки съпротивата й, отново я взе в обятията си.
— Познавам те по-добре, отколкото можеш да си представиш.
Пред кабинета на Адам, около бюрото на госпожа Сондърс, се бе събрала малка групичка. Всички се усмихваха. С изключение на Айона Пул, дошла да разбере какво търси Адам тук. Е, вече знаеше.
Лора и Адам се отдръпнаха един от друг щом вратата се отвори и в кабинета влетя Айона.
— Винаги идваш точно навреме — изръмжа Адам.
— Само след миг ще ми бъдеш благодарен — усмихна се тя, отиде до бюрото и изключи интеркома, докато двамата я наблюдаваха зяпнали. Лицето на Лора пламна, а след секунда и Адам се изчерви. — Няма нужда да ми благодарите. В края на краищата, за какво са приятелите?
Лора трескаво започна да събира документите.
— Ще ги занеса в моята стая… и…
— Ще ги подредиш — притече й се на помощ Адам.
— Точно така. — Тя мина покрай Айона, смотолеви някаква благодарност и излезе.
