— Не знам коя е — сбърчи вежди Адам.
— Ей, идва насам — побутна го с лакът Тру. Изведнъж нахаканият необуздан бунтар започна да приглажда разрешената си сламеноруса коса и да подръпва спортното сако, което бе облякъл по настояване на баба си.
Лора притеснено погледна Адам. Той хвана ръката й, за да я увери, че е сред приятели.
— Лора, това е баба ми, Джесика. — Последва доста дълго мълчание. — И… Брат ми, Труман.
— Тру. Наричай ме Тру. Както ме наричат всички приятели.
— О… Благодаря ти, Тру — изчерви се Лора.
— Тъкмо мислех да те поканя на танц — намеси се Адам. — Ако си свободна, разбира се. — Той усещаше погледите на брат си и баба си и осъзнаваше, че прилича на седемнайсетгодишно момче на първа среща. Но, по дяволите, чувстваше се точно така.
— О, Адам — отвърна Лора с непринудена усмивка, — винаги съм свободна за теб… Само да поискаш. — Тя отново се изчерви.
Адам пое дълбоко въздух, за да скрие вълнението си. С бързи крачки поведе Лора към дансинга и беше сигурен, че месеци наред ще трябва да понася подигравките на Тру. Но какво значение имаше?
— Знаят ли? — попита Лора щом затанцуваха.
— Не — каза тихо Адам. Привлекателният аромат на новия й парфюм го замайваше. Или може би усещането, че я държи в прегръдките си.
— Кажи им, Адам. — Тя се замисли. — Може ли да те наричам Адам?
— Да. Всички мои приятели ме наричат така — усмихна се той.
Тя тихо се засмя и едва-едва допря бузата си в неговата.
— Толкова си мил с мен. Само преди час бях изгубена, самотна и безумно уплашена, а сега…
— Сега си красавицата на бала, принцесата. — Да, мислеше си той, принцеса. Думата подхождаше чудесно на неговата болна от амнезия красавица. Стеснителна, невинна, избягала принцеса…
— Разбирам — каза бавно Джесика, след като изслуша Адам. Погледът й бе прикован в Лора Ашли, заобиколена от цял рояк нетърпеливи млади кавалери, между които бе и Тру. — Горкото момиче. — Джесика погледна невинно внука си.
В гласа й Адам долови закачлива нотка, която никак не му хареса. Разбира се, в момента Лора сияеше и със сигурност не страдаше, но той бе убеден, че е направо сащисана от неговите бъбриви и превзети приятели. Те щяха да я задушат. Нямаше изгледи да се спаси с тази естествена усмивка и красивите си доверчиви очи.
— Да я беше видяла, когато я открих в пробната, бабче. Беше толкова уплашена и самотна. — Джесика се запита откога Адам бе започнал да я нарича бабче, но кимна с разбиране. Адам не смееше да погледне баба си в очите. — Разбира се, може да е всякаква.
— Каквато и да е, мисля, че има нужда от помощ — отсече Джесика.
— Да, безспорно — каза уверено Адам.
— Ти си я намерил, Адам. И мисля, че ти трябва да й помогнеш. Зная, че не обичаш да поемаш отговорност, но…
— Права си, скъпа. Аз наистина съм отговорен за нея.
— И какво смяташ да предприемеш?
— Ами… Сам… Саманта предложи да я приюти за няколко дни.
— За няколко дни? — Джесика се замисли. — Много мило от нейна страна. Но ако се наложи да остане повече?
— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Адам.
— Сигурна съм, че Сам няма да изхвърли нещастното момиче на улицата, но не искаш ли прекалено много от нея?
— Имаш право — отвърна припряно Адам. — Не бива да… прехвърлям на Сам моите отговорности. Освен това Саманта почти не се задържа у дома. Мисля, че Лора има нужда от… дом… От малко стабилност. От близък човек.
— Точно така — съгласи се Джесика.
— Сам предложи услугите на частен детектив, който да установи коя е всъщност Лора.
Джесика бавно кимна.
— Може би няма да се наложи. Ако се поуспокои малко и страхът й попремине…
— Аз бих могъл — изтърси Адам. — Длъжен съм! — Джесика го погледна въпросително и Адам почувства, че се изпотява. — У нас е достатъчно широко. И тъй като… трябва да поема отговорността и да се погрижа за нея… Може би само след няколко дни паметта й ще започне да се възстановява.
— Можем да я настаним в апартамента на третия етаж. Тру вече се премести в къщата за гости — предложи Джесика.
— Да. Чудесно.
— Първо трябва да я попиташ дали е съгласна.
— Да. Ще поговоря с нея.
— Няма ли да наруши спокойствието ти.
— Моето спокойствие? Не. Не.
— Зная, че имаш отделен апартамент, но все пак…
— Няма проблеми.
— Питър е толкова зает със сделката в Европа, че едва ли ще има нещо против — каза Джесика. Питър, както и Адам, имаше апартамент в семейната къща, а освен това бе наел и няколко стаи в един хотел в Денвър, близо до магазина. Тру и Тейлър също живееха наблизо — Тру в къщата за гости, а Тейлър в ремонтирания огромен гараж. Разпределението задоволяваше всички и даваше на момчетата възможност да се грижат за своята баба, която всички обожаваха.
Адам целуна Джесика по бузата.
— Ще извърша най-после едно благородно дело. А, както казва Питър, благотворителността започва от семейството.
Адам претърси целия етаж на магазина, докато открие Лора. Най-после я забеляза близо до щанда за осветителни тела, където водеше задушевен разговор с Айона Пул. Адам се намръщи. Дали клюкарката Айона не говореше за него? Вниманието му бе привлечено от Лора. Лицето й бе напрегнато.
— По дяволите! — процеди през зъби. Беше сигурен, че Айона й е наговорила всевъзможни измислици за неговите „подвизи“.
Когато приближи към тях, Айона прошепна: „Чао“ и се отдалечи с плавна походка. Лора само отмести поглед.
— Какви ужасии ти наговори за мен? — попита тихо той.
— Не мисля, че съм в състояние да изкажа някакво мнение, Адам. — Лора изглеждаше объркана.
— Не всичко, което ти е казала, е вярно.
Тя го погледна в очите.
— Но ми е казала и някои истини?
— Да — призна той.
Тя отстъпи една крачка. Адам не разбра дали го направи съзнателно.
— Трябва да съблека тази рокля… — Бузите й поруменяха. — Искам да кажа, трябва да се преоблека и да си вървя.
— Къде ще отидеш?
— Получих… няколко покани…
— Не се съмнявам.
Тя го погледна обидено.
— Саманта Макфий ми даде ключ от апартамента си.
— Лора, съжалявам.
— Не, недей. Може би в истинския си живот аз съм… лека жена.
— Лора. — Адам посегна към нея, но тя отново отстъпи назад.
— Моля те, Адам. Беше толкова мил. Можеше просто да се обадиш в полицията и да се отървеш от
