— Добре, тогава повтори! — изкомандва Пит.
Адам сбърчи чело.
— Виж какво, Пит, аз съм по-големият ти брат, а не някакъв малоумен тийнейджър, за да ми говориш така.
— Извинявай. — В гласа на Питър Форчън се долови нотка на разкаяние. — Значи в осем ще бъдеш там, нали?
— В осем?
— Вече обещах на Келехер, че ще се срещнеш с Андерсън точно в осем часа.
— Андерсън?
— Шефът на профсъюза.
— А, да. Разбира се. Андерсън. В осем.
— Магазинът в Денвър. В моя кабинет.
— В твоя кабинет. А ти защо няма да бъдеш в кабинета си, Пит?
— Защото съм в Женева. Ще остана цяла седмица. А Тру е още в болница. Така че оставаш само ти.
— Разбирам. — Мъглата бавно се вдигаше. — Мисля, че ще е най-добре да ми обясниш всичко още веднъж, Пит.
След като изслуша отново подробните инструкции, Адам съвсем се събуди.
— А не може ли Тейлър да… — започна той, но после поклати глава. — Не, от профсъюза ще го накълцат на парченца още преди обяд.
— За обяд — поправи го Пит. — Ти ще се справиш, Адам. Наистина е в твоята област.
— Бизнесът никога не е бил моя област, Пит, и ти го знаеш.
— Но това не е точно бизнес, а една от онези деликатни ситуации, в които се изисква чар, остроумие, бърза мисъл…
— Разбира се, разбира се. Но най-вече е нужно време. Тази седмица програмата ми е съвсем плътна. Холи Рийд разчита на мен за турнира на смесени двойки в клуба. Тържествено обещах на Лиз Елман да й помогна при откриването на новата й галерия в сряда. И… Господи, за малко да забравя. Джен Талкот ще ме чака в Лос Анжелос в четвъртък за някакъв голям тридневен благотворителен турнир по голф.
— Адам, благотворителността започва от семейството. Ще трябва да стиснеш зъби и да се включиш в една малко по-различна игра.
— Добре, добре — въздъхна Адам. — Предавам се. В колко беше срещата с онзи приятел от профсъюза?
— В осем — каза строго Пит. — И не е онзи, а онази.
Адам се пооживи.
— Така ли? — Значи имаше вероятност да не е чак толкова неприятно.
— Петдесет и две годишна, сурова като алпинист и твърда като скала.
— О! — Челюстта на Адам увисна.
В слънчевата есенна утрин Джесика Форчън, облечена с рокля в пастелни цветове, закусваше пресни кифлички с мармалад. Бавно отпиваше от кафето и се наслаждаваше на песента на славеите. Тъкмо посягаше за нова кифличка, когато Адам влезе. Джесика не можа да повярва на очите си. Внукът й не само бе буден в седем и половина сутринта, но бе облечен в строг тъмносин костюм на бизнесмен. Вече не си спомняше откога не го бе виждала в официални дрехи.
Адам се ухили и целуна баба си по бузата.
— Добро утро, прекрасна. Джесика го погледна хитро.
— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?
Адам си наля кафе, отпи малко и остави чашата.
— С удоволствие бих седнал да си поприказваме, скъпа, но нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той потърка длани. Чувстваше се почти нормално, след двойната доза аспирин.
— Адам Форчън, какво си намислил? — Каза го с насмешка, но, както винаги, и с обич.
— Намислил? Колко си подозрителна, бабо! — Той се наведе към нея. — И какви са ти големи очите, бабо! Какви са ти големи ушите… — Той извика от болка, когато Джесика силно му издърпа ухото.
— Трябва да има някаква причина за необичайното събитие. Не си спомням през последните двайсет години да си ставал толкова рано. Закъде си тръгнал?
— На работа. Къде отиват обикновено мъжете по това време?
— Откога си в редиците на работническата класа?
Адам се престори на възмутен.
— Толкова ли е странно, че понякога мога да отделям малко време за магазина? В края на краищата аз съм един от собствениците на компанията. Не е лошо да бъда… в течение. Да знам какво става. Особено когато Питър е в Европа, а Тру е в болница след операция на апандисита. Тази сутрин се събудих рано, в добро настроение, и реших, че трябва да отида в офиса и… Да поема част от работата. Да защитя крепостта, както се казва.
— Имаш силно развито чувство за отговорност, Адам — усмихна се Джесика. — Баща ти — мир на праха му — щеше да се гордее с теб. Както се гордея аз.
— Да. Така е. — Адам усети как вратът му пламна. Защо можеше да излъже всяка жена на този свят, освен баба си? Въздъхна. Нямаше смисъл. — Добре де, обади ми се Пит и каза веднага да… се замъкна в магазина ни в Денвър, за да спра стачката. Махмурлия съм, изтощен съм и ми предстои схватка с някаква твърдоглава профсъюзна лидерка, а нямам и най-смътна представа какво да правя.
— Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. А задачата може да се окаже вълнуващо преживяване.
— О, Адам! Идеята ти е страхотна. Направо невероятна — възкликна Айона. — Прием в магазина след края на работното време. Значи тук, в клуба, напразно сме се тревожили, че си обърнал нова страница и от плейбой и любимец на Денвър, си се превърнал в сериозен бизнесмен.
Сините очи на Адам заблестяха.
— Докато съм в рая няма защо да обръщам нова страница.
— Непоправим си. И много очарователен. Жалко, че сме толкова стари приятели. — Айона въздъхна. — Въпреки че никога не съм обичала да вися на дълги опашки — подразни го тя.
С Айона Пул — привлекателната трийсет и четири годишна блондинка, дъщеря на Робърт Пул от „Пул Индъстрис“ — бяха приятели още от ученическите години. Тя леко се завъртя в кожения стол пред бюрото на Питър Форчън.
Седнал върху махагоновия плот, Адам се ухили.
— А само преди два дни си мислех, че докато се занимавам с проблемите на компанията, няма да имам време за никакви удоволствия.
— Ти наистина доста поработи. Сигурно не ти е било лесно ден след ден да слушаш безкрайни оплаквания. И не забравяй, че липсата на забавления би превърнала Адам в досадник — измърмори предизвикателно Айона.
— Не бих позволил да се случи подобно нещо — засмя се той.
Дъглас Уелч, мениджърът на магазина в Денвър, не изглеждаше възхитен. Беше убеден, че Питър Форчън не би допуснал осъществяването на подобна безумна идея. Но Уелч знаеше, че няма власт да провали плана на Адам. Дори Келехер не бе успял да му попречи.
— Спокойно, Дъглас — каза му Адам със съчувствена усмивка. Изцяло поемам отговорността за всички евентуални щети. Но бъди сигурен, че моите приятели ще се държат съвсем прилично и мога да гарантирам, че след тържеството по мебелите няма да има и една драскотина.
— Но… няма ли… да е по-разумно… да… го направите… на някое… по-подходящо място? — запелтечи Уелч.
— Виж какво, Дъг, поръчал съм, след като магазинът затвори, да дойдат няколко души, за да пренаредят мебелния етаж. Ще направят подиум за оркестъра и ще освободят място за дансинг. Освен това ще преместят всички скъпи мебели, ще хвърлят покривала върху столовете и канапетата, за да могат гостите спокойно да сядат.
