би получил за осъществяването на своите изобретения…
— Чакайте малко — нарушава тишината Тру.
По тона му разбирам какво предстои… Онова, от което най-много се страхувах. Защо не си запазих два- три антиацида?
Решавам, че е най-добре да хвана бика за рогата.
— Май се досещам какво се питаш, Тру. Какво се питате… всички. Какво би станало, ако — макар че е малко вероятно… — наблягам на „малко вероятно“ — ако и четиримата се ожените? — Пет чифта очи се заковават в мен. Вече не мога да скрия потта, обляла челото ми. Избърсвам я и продължавам: — В случай, че и четиримата се ожените… — Говоря прекалено бързо, но ми се иска по-скоро да приключа с тази работа.
— Всички акции на Форчън се прехвърлят на мен. Четиримата братя започват да говорят едновременно.
— Ах, ти, подъл съучастник… — чувам Тру.
— Ти ли подучи татко? — пита Адам.
— За нищо на света няма да получиш компанията — предупреждава ме Питър. Не си спомням да съм го виждал толкова ядосан.
Дори Тейлър се нахвърля върху мен:
— Това е удар под пояса.
Бях предугадил реакцията. Не съм изненадан. Обиден? Да. Опитвам се да приема, че несправедливите обвинения са изречени под въздействието на шока и гнева. Винаги съм мислил, че момчетата ме уважават и никога не биха се усъмнили в моята етичност.
— Научих съдържанието на допълнението едва тази сутрин — защитавам се аз. — Баща ви дори не ми беше споменавал. В противен случай, със сигурност щях да…
— Не си прави труда — спира ме с ръка Тру. — Не зная какви са намеренията на братята ми, Нолан, но пред мен изобщо не стои въпросът за женитба, така че шансът ти да наследиш нещо е кръгла нула.
— Ще трябва доста да почакаш — намесва се Адам и вдига въображаема чаша в чест на своя ергенски живот.
Питър изчиства някаква прашинка от шапката си и кимва в знак на съгласие. Тейлър се усмихва разсеяно и продължава да драска в бележника си.
Много съм щастлив, че бурята премина толкова бързо. Сигурно причината е в общата им увереност, че ще останат ергени.
Когато си тръгват, дори ми стискат ръката, а Тейлър ме потупва по рамото и казва, че не бива да им се сърдя.
С нескрита радост им пожелавам всичко хубаво. Огромна тежест се смъкна от плещите ми. Казвам си, че съм отново свободен. И в този момент забелязвам, че Джесика е още тук, вперила поглед в мен.
Опитвам се да изглеждам спокоен, докато тя безмълвно сяда в голямото кожено кресло и кръстосва крака. Облечена е в безупречно ушит бял ленен костюм, сребристата й коса е стилно подстригана. Самоуверена и елегантна, както винаги, в момента Джесика изглежда доста недоволна.
— Честно казано, Джесика, не бих искал да съм оцелелият в тонтината. Повярвай ми, изобщо не съм повлиял на сина ти.
— Не говори глупости, Нолан. Естествено, че не си.
Объркан съм.
— Не ми ли се сърдиш?
За миг на лицето й се появява усмивка и аз си отдъхвам.
Джесика се изправя и тръгва към вратата с походката на младо момиче.
Внезапно спира и се обръща.
— Значи — промърморва тя, като гледа към мен, но съм сигурен, че не ме вижда. — Александър е решил, че може да ме лиши от правнуци, дори когато е в гроба. Да лиши синовете си от щастието на семейния живот. Толкова е сигурен, че момчетата му до един ще предпочетат парите пред любовта, нали? Е, просто ще трябва да изчакаме.
Загадъчна усмивка озарява лицето й. Очите ни се срещат и дъхът ми секва.
Най-после се опомням и запелтечвам:
— Предполагам… те сами… ще решат.
Тя продължава да се усмихва и сините й очи проблясват дяволито.
— Не зная.
С чувство на смътна тревога проследявам как излиза от заседателната зала.
След като вече ви разказах какво се случи, чувствам, че тревогата ми започва да нараства. Просто познавам добре Джесика — познавам ума и хитростта й… Не искам да бъда груб, но възнамерявам за днес да спрем дотук.
— Дорис, чувствам, че мигрената ми пак започва. Би ли ми донесла аспирин? Двойна доза.
Първа глава
— Адам? Адам, чуваш ли ме?
Адам Форчън се превъртя в леглото и захлупи възглавницата върху главата си.
— Адам? Събуди се, по дяволите, и вдигни слушалката.
Адам изстена. С мъка отмести възглавницата и без да отваря очи, пипнешком, затърси слушалката, която бе изпуснал при вдигането.
— Адам — настояваше дрезгавият глас, — важно е. Ставай!
Той хвана слушалката и неохотно я вдигна към пулсиращото си чело.
— Станах. Станах — измърмори, докато я наместваше на ухото си. — Къде е пожарът?
— Точно под теб.
— Пит? Ти ли си, Пит?
— Снощи май си прекалил с шампанското, а?
— С шампанското? Не — излъга Адам и с присвити очи погледна часовника до леглото. — Пет часа? О, не. Имам уговорка за тенис в пет и половина. — Той се протегна за шишенцето с аспирин.
— Пет часа сутринта е.
— Пет сутринта? — После малко по-силно: — Пет сутринта?! — Той рязко се надигна. — Пит… Да не би някой… да е умрял?
— Не. Никой не е умрял. Но ако не се стегнеш и не отидеш в магазина в Денвър до осем часа, ти, аз, Тру и Тейлър сме загинали.
— Без мен, Пит.
— Келехер ми съобщи, че профсъюзът ще вдигне стачка, ако не отговорим на списъка с оплаквания, изготвен от служителите.
— Келехер?
Виж какво, Адам, зная, че не си съвсем в течение на нещата, но поне името Келехер би трябвало да ти говори нещо. Той е нашият местен директор. Работи във веригата „Форчън“ от около двайсет и пет години.
— А… този Келехер. — Той бавно се отпусна назад върху възглавниците и притисна длан към челото си. Главоболието започваше отново с пълна сила.
— Изправи се, Адам! — Командата бе толкова рязка и категорична, че Адам подскочи и изпъна гръб. — А сега ме слушай внимателно. Няма да ти се наложи да вземаш никакви решения. Ще трябва просто да удържиш положението за тази седмица — да изслушаш оплакванията, да се усмихваш съчувствено, да си водиш бележки и да дадеш да се разбере, че всички техни проблеми ще бъдат сериозно обсъдени.
Адам кимна разсеяно. Беше заклещил слушалката между рамото и главата си и отчаяно се опитваше да отвори шишенцето с аспирина.
— Следиш ли мисълта ми, Адам?
— Разбира се… — Той лапна две таблетки и ги глътна без вода.
