Втора глава
Кратката среща в пробната на седмия етаж с просълзената зле облечена Лора Ашли, изобщо не бе подготвила Адам Форчън за ослепително красивата, приказна млада дама, която излезе от асансьора на третия етаж. Пепеляшка на бала на принца би изглеждала като сива мишка в сравнение с тази богиня.
Може би зашеметяващата комбинация между скромната невинност и пищната червена, дълга до земята и украсена с пайети, рокля на моделиера Боб Маки, накара всички да замръзнат на местата си — включително и Адам. Дори оркестърът пропусна няколко такта.
Онемял, Адам тръгна към нея. За последен път бе изпадал в такова състояние на десетгодишна възраст, когато директорът на частното училище, в което учеше, го бе ударил с кожен колан през ръцете. Сега бе онемял по съвсем други причини.
— Добре ли сте? — попита Лора, когато видя, че е пребледнял.
Добре ли? Не, никак не беше добре. Имаше затруднения… с дишането.
— Да… много съм добре — успя да промълви.
— Тази рокля е невероятно скъпа — прошепна Лора. — Ще бъда много внимателна. — Последва едва забележима усмивка. После тя приближи до него. — Хората… ме гледат. — Смарагдовозелените й очи се разшириха. — Надявам се, не мислят, че съм натрапница.
Адам се усмихна. На нея явно и през ум не й минаваше каква е истинската причина за втренчените погледи.
— Сигурен съм, че не мислят така.
И в следващия миг към нея се спусна цяла орда мъже в смокинги. Надпреварваха се да поканят на танц току-що пристигналата главозамайваща красавица. Лора срамежливо и въпросително погледна Адам в очакване на… Какво? Разрешение? С голяма неохота, той й го даде.
До него приближи Айона Пул.
— Скъпи, това ли е страдащата от амнезия бездомница, която искаше да подслоня? — попита с иронична усмивка.
Адам успя само да кимне. Преди Лора Ашли да се появи на приема, той беше обиколил повечето от приятелките си, опитвайки се да убеди някоя от тях да я подслони. Лора не можеше да живее в магазина, а сърце не му даваше да я откара в болница. Надяваше се, че загубата на паметта й е наистина временна. Ако някоя от приятелките му се съгласеше да понесе присъствието й за няколко дни, а през това време той да провери дали във вестниците няма съобщение за изчезнала русокоса дама, щеше да се почувства като спасител.
Погледът му се спря на Лора. Тя се усмихваше обезоръжаващо на мъжа, с когото танцуваше. Не приличаше на изпаднала в беда, но Адам опита да си представи изражението й, ако разбере какви мисли се въртят в главата на нейния партньор. Дали щеше да остане очарована? Едва ли. Тя излъчваше такава невинност и уязвимост. Коя ли е всъщност, мина му през ум.
— Интересно, коя ли е всъщност? — изрази на глас мислите си Айона, а погледът на Адам остана прикован в ослепителната Лора. Както и погледите на повечето от присъстващите мъже.
— Жалко, че до края на седмицата няма да съм в града — продължи Айона. — Какво ще кажеш за Пат Робинс? Тя може да прибере „бездомницата“ при себе си. — Айона забеляза, че той не я слуша. — Затвори си устата, скъпи — рече насмешливо тя. — Може да лапнеш някоя муха.
Адам кимна разсеяно и се отправи към дансинга, но изведнъж се оказа обграден от приятелите си, нетърпеливи да научат повече за очарователната гостенка.
— Каролайн твърди, че онази красавица с червената рокля страдала от амнезия — каза Тед Принс с явно недоверие. — Хубав номер, Адам, но коя е всъщност твоята изискана и тайнствена гостенка?
— Това ли е последното ти завоевание, Форчън?
— Къде я намери?
— Това началото ли е или краят на вашата прекрасна връзка?
— Кой е номерът на телефона й?
— Къде живее?
— Защо не й подшушнеш нещо хубаво за един от най-добрите си приятели?
Адам не отговори на нито един от въпросите. За всеобща изненада, и най-вече за своя, той ясно ги предупреди да стоят настрана с „мръсните си помисли“, а по тона му се разбираше, че тя не е от „онзи“ тип жени.
— О, боже, Адам. Откога стана голямото братче на една скитница?
Адам рязко се извърна при саркастичната забележка.
— Не е смешно, Сам.
Саманта Макфий бе слисана от враждебния му поглед.
— Успокой се, мили — каза меко тя. — Едно добро дело трябва да бъде последвано от друго. Аз ще се погрижа за „Лора Ашли“ през следващите няколко дни. Дори, ако се наложи, може да се обадя на един приятел, частен детектив.
— Частен детектив? — повтори вяло Адам.
— Скъпи, тя може да е… всякаква. Може да е омъжена и да има пет деца. Може да е престъпница. Или избягала принцеса.
Адам мълчаливо се вгледа в нея. Саманта беше права. „Лора Ашли“ можеше да бъде всякаква.
— Пет… деца?
Сам се усмихна и хвърли поглед към танцуващата Лора.
— Не. Наистина с такова тяло едва ли са пет. Може би само едно или две.
— Не зная, Сам. Не ми прилича на… майка.
— Може да е само съпруга — предположи Саманта, наблюдавайки Адам с дяволито любопитство. — Та, какво решаваш, скъпи? Да я измъкна ли от ръцете ти?
— Какво? — погледна я Адам с невиждащи очи. Но преди Саманта да успее да повтори въпроса си, Адам забеляза двама новодошли. — О, не — измърмори. — Само това ми липсваше.
Саманта се обърна да види каква е причината за ужаса, изписан на лицето му.
— Дошла е баба ти. И то с Тру. Ти не каза ли, че…
Той вече си проправяше път през тълпата към Джесика и Тру.
— Мислите ли, че е разумно? — каза щом стигна до тях.
— Колко нелюбезно ни посрещаш, Адам — смъмри го Джесика.
— Да. Къде са добрите ти обноски? — съгласи се Тру.
— Исках да кажа… — Адам се намръщи. — Не трябваше ли да лежиш вкъщи и да се възстановяваш?
— Да не мислиш, че ще оставя баба да дойде сама? — отвърна кисело Тру. — И освен това лекарят каза, че малко упражнения ще ми се отразят добре. Джесика внимателно оглеждаше обстановката.
— Ти наистина си нехранимайко, Адам. Ако Питър беше тук, щеше да получи сърдечен удар.
— Ако Питър беше тук — каза малко по-спокойно Адам, — нямаше да имаме разногласия. Сигурен съм, че ще му стане приятно, като види добрите отзиви в пресата.
— Доколкото си спомням, той се притесняваше за някаква стачка, а не за отзивите в пресата — обади се Тру.
— Спокойно. Срещите минаха като по мед и масло. Мисля, че омаях онази войнствена профсъюзна ръководителка, Андерсън. Дори я поканих на днешното тържество заедно с още няколко нейни намръщени колеги.
— Предполагам, прелестното русокосо създание с огненочервената рокля не е „войнствената“ — подхвърли Джесика.
Тру проследи погледа на баба си и зяпна от удивление.
— Коя е тя? — попита задъхано.
— Лора Ашли — промърмори Адам. — Затвори си устата, Тру. Може да лапнеш някоя муха.
Джесика се разсмя.
— Наистина, коя е тя? По една случайност зная, че моделиерката Лора Ашли почина преди няколко години.
