— Ами… При бутиците. На седмия етаж. — Джордж свали зелената си шапка и избърса потта от челото си. — Не знаех какво да направя. Помислих за полицията… Но не бях сигурен дали е разумно. Освен това… Не зная… Тя изглежда толкова… безпомощна и объркана.
— Тя?
— Младата жена в отдела за дамска мода, господин Форчън. Лора Ашли, сър.
— Лора… Ашли? — Името му бе познато отнякъде, но Адам не можеше да си спомни откъде. — Лора Ашли — повтори замислено той. Изведнъж на лицето му се появи широка усмивка. — Лора Ашли, моделиерката, е в отдела за дамска мода? — Той сви рамене. Не си спомняше да я е канил, но може би някой я бе довел. Адам потупа пазача по рамото. — Не се притеснявай, Джордж. Сигурно се е качила да провери дали сме изложили добре моделите й. — Доволен, че се е справил, Адам понечи да тръгне към сексапилната блондинка.
— Не, не, господин Форчън. Не ме разбрахте — каза с умолителен глас Джордж.
Адам въздъхна и се обърна отново към пазача.
— Какво не съм разбрал, Джордж?
— Тя не е Лора Ашли.
Адам усети, че търпението му се изчерпва.
— Тя не е Лора Ашли — повтори бавно той. — Коя, по дяволите, е тогава, Джордж?
— Не зная.
— Не знаеш?
— А както изглежда и тя не знае — добави Джордж.
— Тя ли?
— Лора Ашли.
Адам плесна с ръце. Ставаше му все по-трудно да скрие раздразнението си.
— Джордж…
— Просто е взела името. От надписа. Той е точно срещу пробната. Лора Ашли. Каза, че най-много харесвала нейните дрехи. — Джордж се изчерви. — Искаше ми се да е облечена в някоя от роклите на Ашли вместо…
Любопитството на Адам бе разпалено, въпреки че все още не схващаше за какво говори Джордж.
— Вместо в какво, Джордж?
Лицето на пазача се зачерви още повече.
— Май го наричат… — последната дума той произнесе почти неразбираемо.
— Искаш да кажеш, че е по дантелено бельо? — ококори се Адам.
— Да, сър. Бих казал, че това е… точното описание. Бяло… Имам предвид бельото, сър.
— Бяло?
— Да. Аз… я изненадах, нали разбирате.
— Сигурно изненадата е била доста голяма, Джордж.
— Да. И за двама ни, господин Форчън.
— Джордж. — Сините очи на Адам заблестяха. Целият беше в слух, когато сложи ръка върху рамото на нощния пазач. — Мисля, че е най-добре да ми разкажеш всичко отначало.
— Мислите ли, че трябва да се обадим в полицията, господин Форчън? — продължаваше да се колебае Джордж. — Или в болницата?
Вратите на асансьора се отвориха на седмия етаж.
— Нека първо да поговоря с нея, Джордж.
— Тя каза, че има амнезия, господин Форчън. Може би в болницата…
Адам излезе от асансьора.
— Продължавай да си гледаш работата, Джордж. Аз ще се погрижа за… Лора Ашли.
— Може да е крадла — намръщи се Джордж. — Или пък… бездомна — промърмори, докато вратите на асансьора се затваряха.
Лора Ашли се бе свила на канапето в голямата пробна, облечена в неугледна сива рокля. Когато Адам влезе, в зелените й очи се четеше тревожно очакване.
— Предполагам, извикали сте полиция — едва чуто промълви тя и отметна златисторусия кичур, паднал на челото й.
— Щом мислиш, че съм извикал полиция, защо не избяга? — попита Адам.
— Не знаех къде да отида — погледна го невинно тя.
— Наистина ли не помниш нищо? Дори името си? Къде живееш? Роднини? Приятели?
— Абсолютно нищо.
— А нямаш ли документ за самоличност?
Тя протегна ръце с дланите нагоре.
— Нищо — отвърна тъжно. — Сигурно съм имала чанта или нещо подобно, но вероятно съм я изгубила.
— Защо избра „Форчън“ за свой… втори дом?
Лора смутено сведе очи.
— Валеше и влязох в магазина, за да… се изсуша… и да си почина. Бях изтощена. Седях тук, на канапето, когато чух сигнала за затваряне. И тогава реших, че няма нищо лошо да прекарам нощта тук. Помислих си, че утре, когато се събудя, може би… паметта ми ще се е върнала. — Тя бавно повдигна дългите си ресници и погледна Адам. Очите й бяха пълни със сълзи.
Той приседна до нея.
— Точно така. Като си починеш, всичко ще си дойде на мястото.
— Мислите, че съм луда, нали? — усмихна се непринудено тя.
— Не — отвърна съвсем искрено Адам, въпреки че не можеше да каже защо бе толкова убеден. — Сигурен съм, че просто си преживяла някаква моментна травма. И все пак, може би трябва да те прегледа лекар.
Усмивката й угасна.
— Лекар ли? О, не. Моля ви. Той ще ме изпрати в болница — това ужасно място, където… — На нежното й лице се изписа паника. — Нали не сте извикали онези мъже с бели престилки?
Адам взе ръката й.
— Не, не. Никого не съм викал. Всичко е наред. Повярвай ми — промърмори.
Лицето й засия от радост. И, като че ли за първи път, тя обърна внимание на самия Адам.
— Приличате на добрия принц от приказките, който спасява млади дами, изпаднали в беда. Кой сте вие, любезни сър?
— Адам Форчън — усмихна се той.
— Форчън? — Лора се вгледа в него. — Това е универсалният магазин „Форчън“. Предполагам, има… пряка връзка — рече тя с отпаднал глас.
— Да.
Адам отново се усмихна, а след миг и Лора. Мина му през ум, че никога не е виждал толкова непринудена и обаятелна усмивка.
Може би той самият бе завладян от приказката, защото в следващия миг притисна ръката на красивата млада дама към устните си и прошепна:
— Искаш ли да отидеш на бал, Лора Ашли? — Тя го погледна като замаяна, когато я хвана за ръка и я изведе от пробната. — Избери си рокля. Която си харесаш. Балът е на третия етаж. — Той я целуна леко по челото.
Лора плахо го погали по бузата.
— Красивият принц и приказната кръстница са се слели в едно. Какво…
— Щастие? — довърши Адам.
Лора тихо се засмя. Очарователен смях.
— Да, наистина. Какво голямо щастие.
