мен.
— Не бих го направил. Не бих… Очите й се напълниха със сълзи.
— Питам се, дали и в истинския си живот съм такава ревла.
— Лора, нека ти помогна. Моля те…
— Достатъчно ми помогна.
— Ела с мен. — Тя сякаш се вкамени. — Аз… Не исках да кажа… — Но тя продължи да отстъпва. — Лора, не бих се възползвал от теб. От това ли те е страх? Каквото и да ти е наговорила Айона… — Но, преди да завърши изречението, Лора се обърна и бързо се шмугна в тълпата. — Лора! — Адам хукна след нея, но вече я беше изгубил сред гостите.
Докато се оглеждаше с надеждата да я зърне, срещна погледа на баба си. Тя кимна към асансьора. Адам се втренчи в светещите цифри над затворените му врати. Асансьорът се движеше нагоре. Към седмия етаж, където Лора — като Пепеляшка — щеше да извърши своето магическо преобличане и да изчезне.
Той рязко отвори вратата към аварийното стълбище и се втурна нагоре. Когато след невероятно бързото изкачване стигна до седмия етаж, видя как вратите на асансьора се затварят. В последния момент успя да ги отвори, но кабината бе празна. Вътре бяха само червените лачени обувки на Пепеляшка. Взе ги, излезе от асансьора и се отправи към пробните.
Спря пред летящата врата.
— Лора. Лора, няма защо да бягаш. Не се страхувай. Ти не ми даде възможност да ти обясня. В къщата на баба ми има празен апартамент. Той ще е само за теб. Ще бъдеш съвсем самостоятелна. Аз живея в отделно крило, в задната част. Просто… си мислех, че ако си сред хора… в семейство… Баба ми е много добра, Лора. — Той спря, за да си поеме дъх и да й даде време за отговор. Стоеше, без да помръдва, но отвътре не се чу нито звук. — Лора, чуваш ли ме? Искам да ти помогна. Нямам никакви… други намерения. Няма да те свалям. Господи, трябва да съм голям мръсник, за да се опитам да го направя в твоето състояние. Може и да съм малко… женкар, признавам, но не съм мръсник. — Той усещаше ускорените удари на сърцето си. — Може ли да вляза при теб? Лора, искам само да поговорим.
Той избърса потта от челото си и се вгледа в пантофките на Пепеляшка, които държеше в ръка. Защо поне не каже нещо? А дали изобщо е вътре? Какво ли ще стане, ако просто я предупредя и вляза, мислеше си той.
— Адам, чувствам се толкова… ужасно.
Гласът й прозвуча самотно. Той бутна леко крилото. Тя бе застанала точно зад вратата, а на красивото й лице бе изписана мъка. Сърцето му се сви.
— О, Лора, всичко ще бъде наред. Обещавам ти. — Той приближи бавно и внимателно. Боеше се да не я изплаши. — Слушай, при първата ми необмислена постъпка можеш да си тръгнеш, като вземеш всички рокли на този етаж.
— О, Адам!
Вече бе точно пред нея, но внимаваше да не я докосне.
— Не искам да се чувстваш ужасно, Лора.
— Но аз… — Тя отстъпи, но само за да покаже причината за своето притеснение. — Виж, съсипана е. — Тя посочи голямото мокро петно на роклята. — От червено вино е. Блъснах се в някакъв човек, когато излизах. О, Адам, роклята сигурно струва цяло състояние…
— Е, в такъв случай, не е ли късмет, че познаваш един Форчън? — нежно се пошегува той.
— Ще я платя, Адам. Не зная дали изобщо имам пари, но макар да съм бездомна и бедна, ще си намеря работа и ще я платя до последния цент.
— Бездомна и бедна? — усмихна се Адам. — Не, не вярвам. — Забеляза, че тя се изчерви. — Както и да е, засега името Лора Ашли много ти отива. Смятай роклята за подарък. Без да се чувстваш задължена — побърза да добави.
— Знаеш ли какво си мисля, Адам? — сериозно го изгледа тя.
— Не. Кажи ми.
— Мисля, че си много по-сладък от образа, който с толкова усилия се опитваш да създадеш. — Видяла изненадата, която се изписа на лицето му, Лора побърза да се поправи. — Предполагам, нито един изтънчен плейбой не обича да го наричат „сладък“. Извинявай, ако съм те обидила. А колкото до престижа ти, обещавам да не казвам на никого. — За момент тя се замисли. — Харесвам те, Адам. И тъй като наистина вярвам, че няма да се възползваш от ситуацията, трябва да ти призная, че според мен си много привлекателен.
— Ти си очарователно откровена жена, Лора — усмихна се нежно той.
Тя отмести поглед и лицето й помръкна.
— Така ли? — прошепна. — Питам се дали и в истинския си живот съм толкова честна.
Трета глава
Джесика Форчън тъкмо наливаше кафе на Лора, когато точно в осем и петнайсет Адам влетя в трапезарията.
— Както виждам и ти си ранобуден като мен. — Лора му отправи пленителна усмивка, но в следващия миг лицето й помръкна. Адам се досети какво я потиска — тя говореше за навиците си само от последните няколко дни.
— Нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той се настани на стола до нея, намигна закачливо и си взе кифличка.
Джесика сдържа усмивката си и продължи с интерес да наблюдава своя внук.
— И за какво ще пееш днес, скъпи Адам?
— Такава е приказката, бабче — изгледа я намръщено Адам. — Но всъщност аз наистина имам план за тази сутрин. — Той се обърна към Лора. — Искаш ли да дойдеш с мен на тенис в девет? Смесени двойки? — Лора се поколеба. — Вчера те гледах, докато играеше с Тру на нашия корт — продължи Адам. — Доста си добра, Лора. Сигурен съм, че ще се справиш.
— Не това ме спира, Адам. Искам да играя, но…
— Но какво, Лора? — попита предпазливо Адам.
— Чувствам се виновна — сведе поглед тя.
— Виновна? — попитаха загрижено в един глас Адам и Джесика.
Лора погледна за миг Адам и се изчерви.
— През тези няколко дни ти се държа прекрасно с мен. Беше толкова внимателен. Но зная, че те откъсвам от работата ти. Сигурно са ти се натрупали доста ангажименти. Не искам да се чувстваш задължен да ме развличаш. Особено когато си отговорен за такава голяма верига универсални магазини.
Джесика се усмихна, но не каза нищо. Не че внукът й не работеше. Напротив, той вършеше много добри дела. Бе винаги пръв в събирането на средства за благотворителни цели. Адам имаше особена слабост към детското отделение на Градската болница в Денвър. Непрекъснато организираше изнасянето на спектакли пред малките пациенти и дори сам изпълняваше фокуси всяка Коледа. Но винаги бе успявал да избегне бремето на осемчасовия работен ден.
Адам съсредоточено разбъркваше кафето си.
— Не се притеснявай за работата ми, Лора. Не са възникнали никакви проблеми. — Той усещаше погледа на баба си и бе уверен, че тя безкрайно се забавлява.
— Смесени двойки ли каза? — Лора се втренчи в чашата си.
— Да. Помислих, че можем да бъдем партньори — рече Адам с престорена небрежност. В същия миг забеляза как Лора леко се намръщи и размени поглед с баба му. — Какво има? Какво се е случило?
— Мисля, че Лора ще се чувства малко… неудобно сред твоята компания, скъпи — обади се Джесика.
Адам понечи да възрази, но точно в този момент вратата на трапезарията се отвори.
— О, Питър, връщаш се по-рано — радостно възкликна Джесика. — Очаквахме те след два дни.
Питър Форчън остави коженото куфарче и меката си шапка върху малката масичка. Въпреки дългия нощен полет изглеждаше като изваден от модно списание. По безупречно ушития тъмносин костюм нямаше
