— Много си мълчалив, Адам — каза Лора в колата, докато пътуваха към центъра. — Да не би да е заради играта ми?
Той стисна здраво волана на ферарито и я погледна крадешком.
— Каква игра?
— Играта ми на корта — отвърна тя притеснено.
Адам затвори за миг очи.
— Извинявай, Лора. Бях се замислил за друго.
— О, разбира се. Сигурно имаш много по-важни неща от мен.
Преструва ли се? Има ли ирония в думите й? Не, каза си той, поглеждайки към поруменялото й лице. Лора не се преструва. Дали причината за амнезията не се крие именно в непринуденото й държане?
— Всъщност мислех за теб — тихо каза той.
— О! — прошепна тя и сведе поглед.
Последваха няколко мига неловко мълчание. За първи път през живота си Адам се чувстваше неудобно.
— Лора?
— Да, Адам?
— Просто се чудех.
— Да, Адам? — отвърна тя търпеливо.
— Сред жените не съм известен като вързан в езика.
— Да, забелязах го днес с Айона. И онази първа вечер на приема. Много си сладкодумен… В добрия смисъл. О, извинявай. Може би е от амнезията. Всичко, което ми хрумва, излиза през устата ми, преди да…
— Не се извинявай, Лора. Твоята откровеност е част от чара ти.
За миг погледите им се срещнаха, но Лора бързо сведе очи.
— Ето го „Ле Касуле“ — каза тя почти шепнешком.
Адам може би щеше да направи няколко обиколки из квартала, ако тя не беше забелязала ресторанта. Той искаше… Какво искаше?
— Адам?
— Ммм?
— Подмина ресторанта. — Тя махна на Тру, който стоеше на тротоара и гледаше с нескрит ужас отминаващото ферари.
Адам рязко натисна спирачката и Лора полетя напред, но предпазният колан я задържа, точно преди да се блъсне в стъклото.
— Извинявай — промърмори той и бавно приближи до тротоара.
— О, Лора, ти си като глътка свеж въздух — рече Тру, докато й отваряше вратата.
Адам хвърли на брат си убийствен поглед, но Тру само се усмихна.
— И ти изглеждаш много добре, Тру — каза Лора и пое протегнатата му ръка.
Едва сега Адам забеляза сивия костюм, бледосинята копринена риза и червената вратовръзка „Армани“. Тоалетът му се стори познат.
— Ей, чакай малко. Облякъл си мои дрехи — измърмори той.
Тру намигна, докато помагаше на Лора да излезе от ферарито.
— Реших, че джинсите и черното кожено яке не са подходящи за „Ле Касуле“, братко.
Лора стъпи на тротоара и се обърна към Адам:
— Благодаря за прекрасната сутрин, Адам.
— Утре може да я повторим — отвърна бързо той, отчитайки факта, че Тру продължава да държи ръката й.
— О, не — каза категорично Лора. — Реших, че не бива да ти губя повече времето. Ти имаш свое… всекидневие, свои приятели, много обществени задължения…
— О, твърде много — увери я Тру и дари брат си с широка усмивка. — Не се притеснявай за Лора, Адам. Ще направим необходимото тя да се чувства добре.
Адам се усмихна кисело и ги проследи с поглед до входа на ресторанта — ръка за ръка. После Тру прегърна Лора през кръста и я въведе.
Това е лудост, мислеше Адам, докато се отдалечаваше с ферарито. Ти дори не знаеш коя е всъщност тази жена, нито дори името й. Държиш се като ученик. Добре де, привличането е само физическо, но ти имаш прекалено много скрупули, за да се възползваш от нейната уязвимост и невинност. Тя е толкова различна от останалите, прекалено различна. Но докъде ще те отведе всичко това? До никъде. Дори тонтината да не съществуваше…
В този момент Адам случайно погледна през страничното стъкло и смаяно откри, че отново минава покрай „Ле Касуле“.
Те бяха там. Тру и Лора. На малка маса за двама до прозореца. Адам намали и забарабани с пръсти по волана. Погледна часовника си. Група приятели го чакаха за обяд в клуба преди обичайната партия голф. Вече бе закъснял.
— Съжалявам, сър. Задължителното облекло за обяд е сако и вратовръзка — каза тържествено портиерът.
— О, съжалявам. Но имам много важна среща. Няколко души вече ме чакат вътре. Разберете ме. — Адам пъхна двайсетдоларова банкнота в ръката на надутия портиер, който я прибра в джоба си със забележителна ловкост и махна на гардеробиерката. Тя извади черно сако и тъмносива вратовръзка и ги постави на плота пред себе си.
Адам въздъхна и облече грубото сако, което бе с няколко номера по-голямо от неговите, за разлика от вратовръзката, която бе с десетина сантиметра по-къса. И в този момент пред него застана Тру — суперелегантен в собствения му италиански костюм.
Адам се почувства като пълен глупак. Вече беше готов да захвърли унизяващото го сако и да се измъкне от ресторанта, когато Лора излезе от тоалетната и го забеляза.
Адам се усмихна мрачно, докато тя приближаваше и озадачено се взираше в новия му тоалет.
— Адам.
— Лора. — Той впери поглед в тавана.
— Защо не обядваш с нас?
— Ами… С удоволствие — кисело се усмихна той.
— Мислех, че имаш среща в клуба. — Очевидно Тру не споделяше удоволствието.
За ужас на стоящия наблизо келнер, Адам придърпа стола от съседната маса. А за ужас на Тру се настани между него и Лора.
— Отложих я — каза Адам, без да обръща внимание на брат си, който чак сега реагира на смешната комбинация между сакото и вратовръзката му.
Лора се усмихна скромно и отвори менюто.
— Е, какво предлагате да поръчаме, момчета? Тру и Адам се спогледаха. Тру се ухили, Адам — не.
Всеки път, когато Саманта Макфий представяше нова модна колекция, даваше прием за приятели, за да отпразнува събитието. На празненството винаги присъстваха и няколко манекенки, облечени в най-новите й модели. Винаги имаше хубава храна, хубава музика и всички се забавляваха чудесно.
Но тази вечер Саманта бе разочарована, защото Адам не се включваше във веселбата. Тя приближи до канапето, където седеше сам — факт, достатъчно показателен — и отпиваше от чашата си с шампанско.
— Адам, цяла вечер мълчиш — рече тя нацупено. — Винаги ти е било много приятно на моите модни празненства. Наблюдавах те почти непрекъснато — ти дори не намигна на някоя от пищните манекенки, които се въртят около теб.
Адам погледна разсеяно моделиерката.
— Сигурно нещо не съм добре.
— Не си добре след онзи прием в магазина. Мислиш ли, че е от някаква храна? — Тя се усмихна кисело. — Или е нещо по-сериозно?
