нито една гънка.
Той прегърна баба си и с много обич я целуна по бузата.
Джесика стисна ръката му, а от погледа й не убягна как той кимна на Адам и започна да оглежда внимателно Лора.
— Питър, трябва да се запознаеш с новата ни гостенка — каза бодро Джесика. — Лора… Ашли.
Бузите на Лора пламнаха и тя не посмя да погледне Питър, който изглеждаше доста изненадан.
— Лора Ашли? Но…
— Това всъщност не е истинското й име — побърза да прекъсне брат си Адам. — Тя… просто го използва. Временно. Всъщност Лора е тук… инкогнито.
Двете жени го изгледаха учудено, а Питър бе още по-объркан.
Адам рязко се изправи и протегна ръка към Лора.
— Е, ние трябва да излизаме. — Той направо измъкна Лора от мястото й. — Тенис. Смесени двойки. Ще играем срещу Айона и последната й изгора, май се казваше Грейсън или нещо подобно. Имаме среща на корта в девет. Трябва да побързаме. — Докато говореше, той заведе Лора до вратата към градината.
— Адам, „инкогнито“ ли каза? Не разбирам. — Питър не откъсваше очи от брат си.
— Малко хора разбират, скъпи — усмихна се Джесика. — А сега седни, изпий едно горещо кафе и хапни кифлички.
— Почакай — извика Питър точно когато Адам хвана дръжката на вратата. — Какво стана със стачката? Постигна ли нещо?
Адам се извърна и се ухили.
— Доста, Пит. Наистина, положението е овладяно. — Той отвори вратата и даде път на Лора, когато Питър отново ги спря.
Адам въздъхна нетърпеливо, а брат му приближи, загледан в Лора.
— Не зная къде изчезна възпитанието на Адам. — Той подаде ръка и Лора колебливо я пое. — Приятно ми е да се запознаем… Лора.
— Благодаря…
— Питър — каза меко той.
— Благодаря, Питър — усмихна, се Лора. — И на мен ми е много приятно.
— Адам, почакай — рече Лора, когато най-после излязоха.
— Какво има?
— Не мога да играя с тези дрехи.
Адам се загледа в светлозелената лятна рокля, която идеално подчертаваше стройната й фигура. Той бе накарал една от продавачките в магазина да избере подходящи дрехи за Лора, въпреки протестите й. Тя бе упорствала, че нейната рокля й е напълно достатъчна и може би още една, която някой ден непременно ще плати. Адам бе разсеял притесненията й и дори сам бе избрал някои от тоалетите. Тази лятна рокля бе измежду тях и бе една от любимите му. Но Лора беше права — не можеше да играе тенис с нея.
— Права си. Ще се отбием в магазина и ще си вземеш нещо подходящо.
— Адам, мисля, че беше достатъчно щедър. Освен това горе имам екип за тенис. Ще се преоблека много бързо.
— Добре — неохотно кимна Адам, — но мини през предния вход, за да не срещнеш случайно Питър.
— Защо не каза на брат си истината за мен? — На лицето й се изписа безпокойство.
— Баба ми ще го осведоми — отвърна разсеяно той.
— Мислиш, че няма да одобри присъствието ми тук?
— О, ще го одобри, след като разбере всички подробности — увери я Адам. — Ала на човек, който не го познава, Питър може да се стори доста заплашителен и… раздразнителен.
Лора се усмихна.
— Стори ми се много мил. Мисля, че това е семейна черта. И ти, и Тейлър, и Тру бяхте толкова сърдечни и гостоприемни.
— Тейлър? — Адам бе видял внезапното преобразяване на Тру пред Лора, но Тейлър? Доколкото му беше известно, Лора и Тейлър се бяха видели съвсем за малко и саможивият му брат се бе държал както обикновено.
— Да, той е очарователен.
— Тейлър? Очарователен?
Лора се засмя.
— Ако човек не го познава, може да помисли, че е малко срамежлив.
— А ти си го опознала?
— Малко. Вчера следобед прекарахме няколко часа в неговата лаборатория. Показа ми забележителната си работа върху Хоумър.
— Тейлър ти е показал робота си?! — Адам беше поразен.
— Нещо нередно ли има? — Лора изглеждаше объркана.
— Нередно? Не, не, нищо. Абсолютно нищо. Просто Тейлър не е показвал робота на никого.
— Искаш да кажеш на нито един външен човек, нали?
— Не. Все още никой от нас не е виждал Хоумър. Тейлър пази в тайна всичките си изобретения, докато ги завърши.
— О! — Лека руменина заля бузите й.
Адам беше изумен. Тя изглежда бе омагьосала и четиримата братя Форчън — факт, потвърден и от следващите й думи.
— Надявам се, няма да имаш нищо против след тениса да ме оставиш в центъра — каза тя, преди да тръгне към къщата. — Обещах на Тру да обядвам с него в „Ле Касуле“.
— „Ле Касуле“? Тру?
— Да не би Тру да не харесва ресторанта? — погледна го Лора озадачено. — Каза, че бил най-добрият в града. Реших, че му е любимият.
— О, да, харесва го. Просто наскоро имаше малък… спор с главния готвач.
— Спор ли?
— Тру има навика да предлага разни новости. Било е нещо, свързано с менюто. Понякога малко… попрекалява.
Адам забеляза, че Лора е разтревожена, и се усмихна.
— Не се притеснявай. Сигурен съм, че щом е с теб ще се държи чудесно. — В противен случай, ще си има работа с мен, добави наум.
— Добрият самарянин, така ли, Адам? — изгука Айона.
Адам не обърна внимание на подигравателното подхвърляне — оглеждаше се за Лора.
— Още се преоблича, скъпи. Доста се поизпотихме през последния сет. Успокой се.
— Съвсем спокоен съм, Айона — намръщи се Адам.
— И затова не можеш да стоиш на едно място. — Тя звънко се изсмя и си спечели доста свиреп поглед. — Шегувам се, Адам. Къде е чувството ти за хумор?
Тя се вгледа в него и изражението й стана по-сериозно. — Влюбен си в нея, нали?
— Не ставай смешна — сряза я Адам. — Просто я съжалявам, нищо повече. Опитвам се да я развличам, докато…
— Докога? — прекъсна го Айона. — Тя ми каза, че все още не може да си спомни нищо и че не се е появявало съобщение за изчезнала жена нито по телевизията, нито във вестниците.
— Минали са само четири дни.
— Адам… — Айона се поколеба дали да продължи.
— Можеш спокойно да го кажеш сега, Айона. Тъй или иначе някой ден няма да се сдържиш.
— Ами, може би не иска да си спомня.
— Не иска да си спомня какво? — натърти той.
Айона се вгледа в него.
— Да — промърмори тя. — Именно.
