— О, Адам — прошепна, — толкова е хубаво.
— Хей, взе ми думите от устата. — Той бавно свали презрамките, обхвана гърдите й и нежно целуна изящните втвърдени зърна.
Краката на Лора се подкосиха. Тя потърси опора в прегръдките му и започна да сваля дрехите му. Копнееше да почувства допира на кожата му.
Адам бързо се справи с останалата част от бельото й. Ръцете му трепереха — всичките му умения на прелъстител се бяха изпарили. Беше завладян от непреодолимо желание.
Той понечи да я вдигне на ръце, но Лора загуби равновесие, залитна към него и двамата се строполиха на пода. Адам изстена.
— Исках това преживяване да остане незабравимо.
— Вече съм сигурна, че няма да го забравя — засмя се тихо Лора и се обърна с лице към него. — Съвършен си — прошепна.
— Ти също.
— Значи не съжаляваш, че те проследих дотук? — усмихна се дяволито тя.
— Направих всичко възможно да се държа достойно.
— Да, наистина положи доста усилия.
— Бях обречен на кошмарна нощ, ако не ме беше изненадала — призна той и погали бедрото й.
Тя плъзна устни по врата му, после надолу към гърдите му. Върхът на езика й се стрелна по зърната и той изстена от удоволствие.
— Не искаш ли да… се преместим… в леглото? — промърмори той, докато се търкаляха по килима.
— По-късно — рече задъхано тя и го привлече върху себе си, неспособна да сдържи желанието да почувства тежестта на тялото му.
— Ще те смажа — рече загрижено той.
— Да, Адам. О, да.
Поканата бе напълно достатъчна. Лора изви тялото си нагоре и той проникна в нея, изпълни я и се загуби… Удоволствието бе неописуемо.
Едва по-късно, докато лежаха в огромното легло, Лора забеляза стаята. Въпреки че размерите й не бяха толкова внушителни както на апартамента на Пит на петнайсетия етаж, тя бе просторна и обзаведена с прекрасно изработени мебели. Стените, пердетата и покривката на леглото бяха украсени с цветя.
Лора затвори очи и си представи, че двамата с Адам лежат в селска градина в Англия, а наоколо се носи нежното ухание на рози, люляк и малини. Тяхната райска градина. Да. Адам и Ева в райската градина.
— Лора, ти плачеш.
Тя отвори очи. Адам се бе подпрял на лакът и без да откъсва очи от нея, плахо избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.
— Никога няма да забравя тази нощ — колебливо се усмихна тя.
Лицето му стана още по-загрижено.
— Говориш така, сякаш всичко е свършило. Това не е краят, а началото. — Лора се вгледа в него, но не отговори. — Не съжаляваш, нали?
— Не съжалявам — прошепна тя.
— Трябва да знаеш, че за мен това не е история за една нощ.
— Адам, недей. — Тя отмести поглед, но той хвана брадичката й и я накара да го погледне в очите.
— За мен тази нощ не е просто сексуално преживяване. — Той се замисли, после рязко седна в леглото. — Нещо става с мен, Лора. Още не зная какво е. Не съм наясно какво има между нас, но искам да бъдем заедно, докато разбера.
Той продължаваше да я гледа с очите на влюбен — разбиращо, интимно и страстно.
— Искаш да бъдем заедно? — повтори тя с едва забележима усмивка.
— Докато разбера какво е. Сигурно ще ми трябва известно време.
— Съгласна съм. — Протегна ръце към него и той, без да се колебае, я грабна в обятията си.
Шеста глава
Лора се мяташе в леглото и викаше:
— Адам! Адам! Не ме изоставяй… Адам, върни се…
— Лора, събуди се. Всичко е наред. Тук съм. Тук съм.
Тя мигом отвори очи.
— Адам — прошепна дрезгаво.
Той избърса сълзите й.
— Сънуваше кошмар, скъпа. Искаш ли да ми го разкажеш? Може би сънищата ти са ключът към твоето минало.
Тя седна в леглото и за момент забрави, че е гола. В следващия миг се сепна и бързо се загърна с чаршафа.
— Колко е часът?
Адам погледна радиочасовника на нощното шкафче.
— Наближава шест. Съмва се. Моля те, разкажи ми съня си. Викаше името ми. Викаше: „Адам, върни се!“
Тя все още трепереше, но очите й бяха вече сухи.
— Много глупав сън.
— Глупав ли?
— Сънувах, че двамата с теб сме Адам и Ева в райската градина. Поне бяхме там, докато ти отхапа от забранената ябълка.
— И какво стана после?
— Ти изчезна. Изпари се.
— Тук съм. Цял целеничък. — Той хвана ръката й и я притисна към гърдите си, но тя рязко я дръпна — още не можеше да се отърси от кошмара. Не беше лесно да прогониш самотата, дори въображаемата.
— Трябва да се обличаме и да тръгваме за „Форчън“ — каза внезапно тя и както бе увита в чаршафа, стана от леглото. Адам остана съвсем гол… и възбуден.
— Още не е съмнало, Лора. Хайде да полежим още малко. После ще си поръчаме фантастична закуска в леглото…
Тя грабна роклята си и я притисна към тялото си като щит. След това хвърли чаршафа върху него.
— Какво има, Лора? — Той се бе приближил и за неин ужас беше съвсем гол.
Тя го гледаше съсредоточено и продължаваше да притиска роклята към гърдите си.
— Хайде да не се увличаме.
— Искаш да кажеш „отново“? — усмихна се той.
— Снощи проявих слабост — промърмори тя. — Изобщо не се замислих.
— Сънят ли те уплаши? Страхуваш се, че ще изчезна?
— Не — отвърна тя леко предизвикателно. — Тревожа се от много по-сериозни неща. Ако случайно си забравил, страдам от амнезия. Утре може да се събудя и… да си спомня всичко.
— Чудесно. Много ще се радвам. Искам да узная всичко за теб.
— Може да не ти се стори толкова чудесно.
Той понечи да я прегърне, но тя се извърна. В следващия мит осъзна, че роклята не я прикрива отзад. Обърна се отново с лице към него и видя, че той се усмихва.
— Слушай, ще се почувстваш ли по-добре, ако ти се закълна, че никога няма да вкуся ябълка? — каза той.
Чарът му я обезоръжаваше, но тя опита да му се противопостави.
— Ами ако много обичаш ябълки? Ще ти бъде трудно да устоиш на свежа рубиненочервена ябълка. Почти невъзможно.
— О, чула си ужасните клюки, които се носят за мен.
