сребърни пари.
— Де ти е кесията? Нели ти дадох вчера една кесия, да я имаш за пари.
— В другите, старите ми бечви — отвърна Стоян и се спусна да вземе кесията.
— Ето Тука — продължи Султана, — между тия бакърени и сребърни пари има и една жълтица. Прибери ги сичките в кесията, вържи я и сложи я в пояса. Така. Сега слушай и помни добре какво ще ти кажа: викат ни и двамата в общината. Ти ще отидеш сега, ти си мъж, а пък аз немам никаква работа там. Общината е близу до църквата, ще попиташ, ще ти кажат. Там е наместникът и некои от чорбаджиите, може да са и сичките общинари там. Ще влезеш при них и нема да се боиш. Ще целунеш ръка на наместника; той е най- главният и е наместник на владиката. Слушай добре по-нататък: преди да ти кажат те нещо, ти ще побързаш, ще извадиш кесията и ще я по-раздрънкаш, да се види, че в нея има повечко пари. Ще извадиш жълтицата, ще я подадеш на наместника и ще кажеш: ето, отче, давам тая жълтица от сърце; ожених се и я давам за църквата. После каквото и да ти кажат, може и да ти се карат, ти си мълчи и накрая кажи: прощавайте, сбогом. Ще слушаш и ще си мълчиш, че може да сбъркаш нещо. Хайде сега, върви и не бой се от нищо.
Стоян я слушаше учуден, сетне тя му заприлича на майка му и на сестра му Благуна, които често му се караха и го поучаваха, когато беше малък, и това му се видя смешно. Той се ухили. Султана сега му се виждаше смешна и по-мила със строгите си очи и тъй малка, нежна, хубава с белия си тюлбен на главата, с блестящи пулейки по краищата му. Стоян й се усмихваше разнежен и несъзнателно протегна ръце към нея.
— Не чуваш ли какво ти приказвам? — перна го по ръцете тя.
— Чувам, чувам…
— Запомни ли добре какво ти казах?
— Чувам… Запомних, запомних добре. Само че… мене хич не ми се ходи там при… владиката, но… щом казваш… Отивам, отивам, не се сърди.
Колебанието му скоро премина и Стоян тръгна към общината с лекомислието на нищо неподозиращ наивник. Едва пред самата сграда, дето се помещаваше канцеларията на църковната община, той се посепна и на лицето му се изписа смешна детинска радост.
В широката стая, с миндери край трите й стени и с прозорци един до друг, го въведе общинският слуга и като че ли той пръв започваше да го съди, каза надуто:
— Ето го новия преспански зет.
— Да, аз съм — усмихна се тъй, в пространството, Стоян Глаушев и веднага бръкна в пояса си, да извади кесията.
Той забеляза на миндера насреща един не много стар свещеник с бледо, сухо лице, с рядка брадица, а пред него беше сложена ниска масичка. Това беше сигурно наместникът, а Стоян си бе мислил, че е стар, с бели коси и дълга до пояса бяла брада. В стаята плаваха и се люлееха кълба тютюнев пушек и през тях Стоян видя по миндерите десетмина, повечето стари люде, насядали прилично, с чибуци и броеници, с различни лица, но всички го гледаха еднакво чужди, намусени, строго, отдалече. Общината беше в пълния си състав — може би поради важността на въпроса, или пък от преголямо любопитство към дръзката хаджи Серафимова внука. Неочаквано Стоян забеляза познато лице: встрани, близу до вратата, седеше вуйко Тасе — по-намусен, по-недостъпен от всички насядали тук люде. Стоян се зарадва, като го видя — свой между чуждите: нали беше вуйко на Султана, — и дружелюбно го поздрави.
— Как си, вуйко Тасе?
Вуйко Тасе смърщи още повече вежди и презрително наведе глава. Той не беше член на общината, но бе дошъл като близък на подсъдимите и с чувство на засегнат, на пострадал и на обвинител. Стоян се смути и се заозърта — нямаше ли тук никой, който да го подкрепи? На другата му страна, пак близу до вратата, седеше млад, дълъг и сух човек, цял извит, от петите на дългите му нозе до провисналия отпред на феса му пискюл, над ниска маса; дългите му лакти стърчаха далеко навън и пишеше, пишеше, като че ли беше осъден вечно и безспирно да пише. Стоян дигна от него отчаяния си поглед и тогава видя съвсем близу дядо поп Данаил, седнал на ниско столче до масата на общинския писар. Стоян се втурна към стария свещеник и понечи да целуне ръката му, зарадван, развълнуван.
— Не, не — отклони го кротко, услужливо дядо поп Данаил. — Първо там, целуни първо ръка на наместника. И полека, полека, не се плаши, нема нищо…
Стоян целуна доста непохватно ръка на владишкия наместник и се изправи до масичката пред него. Така: първото нещо, да целуне ръка на наместника, значи, свърши; сега — второто. Стоян извади кесията, развърза я, но забрави да я раздрънка, извади жълтицата и я сложи на масата:
— Ожених се и ето, тая жълтица за църквата.
— Бре! — чу се глас в широката стая.
За една минутка в стаята се чуваше само острото скърцане на писаревото перо. На масичката пред наместника кротко сияеше златната пара, като случайно попаднало там слънчево петно. Стоян веднага забеляза как един дребен старец, седнал цял като малка купчина на миндера до наместника и само едрата му глава тежеше нанапред под нисък тъмноморав фес, му направи знак, с дългата си броеница в ръка, да се дръпне по-назад и се чу неочаквано дебелият му кънтящ глас:
— Застани там, към вратата. Сички да те виждаме. Стоян се поогледа плахо и се дръпна чак до вратата.
— Де е жена ти? — попита го наместникът и не сваляше очи от него. — Ние ви повикахме и двамата.
— Тя нема никаква работа тука — отговори Стоян с думите на Султана. Сетне си спомни, че тя му каза нищо да не говори, и стисна устни, като се закле вече да не проговаря.
— Как нема никаква работа тука! — продължи наместникът. — Вие сте и двамата виновни пред църквата и общината. Общината се грижи за всички благочестиви християни да изпълняват закона и да живеят честно. Вие, безумни, се отлъчвате от стадото. Венчали сте се без позволение от общината, от църквата. Преди да се венчеете, ти дълго си живеял в дома на младоженката. Кажи, верно ли е това? Стоян мълчеше.
— Кажи де, или не ти се приказва по тая работа — обади се друг от общинарите и продължи: — Тука сичко ще си кажеш. Нищо нема да криеш. Ние знаем, че си живеял там. Ами вие срещахте ли се, такова… тя идваше ли при тебе, или ти… тъй де, нели се сещаш…
Стоян продължаваше да мълчи. Но той смътно чувствуваше, че тия люде искаха да го обидят, да го унижат, да натиснат главата му в земята, да го принудят да говори за неща, за които не се говори пред други, пред чужди люде. По врата, по лицето му започна да пълзи червенина, в очите му напираха сълзи.
— Ти мълчиш, значи, чувствуваш се виновен — каза наместникът и се изправи, като че ли се готвеше да стане. — Ти и жена ти сте извършили голем грех и сте показали непослушание.
— Аз живеех в плевнята — сякаш изведнаж се досети да се защити Стоян.
— Така — кимна му наместникът. — А после?
— После… нищо.
— А, нищо, значи.
— Нищо.
Чу се тих, сподавен смях.
— Не можещ да се оправдаеш, момко — поклати глава наместникът. — А който стори грех, ще си получи наказанието. За това, че сте се венчали без позволение, общината ви налага десет гроша джеза.
— Ама това ли било? — зарадва се Стоян на тая бърза развръзка и дори се усмихна, извади наново кесията и започна да рови в нея. Освен парите, които му даде Султана, в кесията той имаше и двайсетина гроша свои пари. — Ето, ето… Щом е за десет гроша…
Той сложи на масата парите и пак се отдръпна към вратата. Наместникът погледна купчинката пари, като да ги провери с очи, и отново дигна строго лице към Стояна:
— Това, с джезата, едно. Сега друго: ние научихме, а и ти сам призна с мълчанието си, че преди да се венчеете, ти и сегашната ти жена незаконно сте…
— Преподобни отче, и вие, почтени старци и чорбаджии — чу до себе си Стоян гласа на дядо поп Данаила, — защо мъчите тоя невинен като овчица млад човек, той е чист като агнец, аз знам добре това.
