Стоян гледаше да умилостиви другите, да им покаже добрата си воля и всичката доброта на сърцето си, а Султана му казваше:
— Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.
Още повече се разбъркваше и се размътваше в душата на новия гражданин, но младата жена разкриваше пред него ясна, определена цел:
— Ти нема да бъдеш се слуга и последен работник по чуждите казанджийници! Учи занаята! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор.
Стоян често сменяваше работилниците според това де се топеше и се чукаше бакър; приемаха го навсякъде — такъв силен работник, — но навсякъде му даваха тежък чук — винаги най-тежкия — и го държаха само около голямата наковалня, до голямото огнище. А той при всяка по-свободна минута крадливо се примъкваше към тезгяха, дето работеха по-старите, опитните калфи и майсторите, които изкусно извиваха медни листове, правеха и украсяваха всякакви съдове с малки, леки железни и дървени чукчета. А те, майсторите и калфите, като го видеха по-свободен и да се заглежда в работата им, посрещаха го със зли очи, с подигравки, пращаха го да донесе вода от най-далечната чешма — водата оттам била по-хубава — или го пращаха по друга някаква работа вън от работилницата. Навсякъде беше същото с него, в която и работилница да се преместеше. И колкото и да беше търпелив и добродушен, колкото и да помнеше поръките на Султана, която постоянно го подтикваше и насърчаваше, в сърцето му непрестанно се набираше мъка, обида, гняв, пък и злоба срещу людската злоба.
Бяха привършили еднаж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук — и тоя път най-тежкия в работилницата, — облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много уморен, цял в пот,! ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха — стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:
— Да погледаш ли? Ела, ела, погледай…
Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда по-добре, наведе се още по-близо. Неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му, но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като погледна — видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно, ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се, запъхтян от ярост, с кръвясали очи, изпочупи всичко, що се мярна пред погледа му. Надигна се шум и вик, разбягаха се всички от работилницата, наскачаха люде и от съседните работилници, а Стоян, като нямаше вече какво да чупи, замахна с всички сили и хвърли чука в големия рафт на отсрещната стена, дето бяха наредени какви ли не съдове, и сега всичко полетя надолу с трясък и звън.
— У, вържете го! — извика някой от улицата.
Привлечен от тоя вик, Стоян се помъкна нататък и застана пред вратата на работилницата с увиснали огромни ръце, като разярена мечка, дигнала се на задните си нозе.
— Ела да ме вържеш, песи сине крастав! — изхриптя гой, а нищо не виждаше с помътените си очи.
Шумната казанджийска чаршия бе стихнала, струпали се бяха наоколо много люде и от тях се отдели мъж с бели коси и червено лице — майсторът, при когото бе почнал Стоян за пръв път. Тихо се приближи старият човек и рече:
— Стоянче, синко, що си наумил… Смири се, ела, ела при мене.
Улови кротко Стояна за ръката и го поведе към работилницата си. Вътре старият човек го накара да седне и сам седна срещу него:
— Кажи, синко, що стана, що искаш от тия люде насреща?
— Искам да уча занаята! — отговори Стоян гневно, а бесният напор в гърдите му отслабваше, чезнеше.
Старият майстор също бе дошъл някога от село и знаеше, че Стоян беше усърден работник. Той дигна към него сините си очи и каза:
— Добре, много добре. Ти при мене ще останеш, аз ще те уча и ще те науча. И пази се от зло, синко, пази се от зло.
Преуморен, отпаднал се довлече Стоян вкъщи, но не влезе вътре. Седна на стъпалата вън. Седя дълго тук и дълго плака, тихо, с обилни сълзи.
Жена му го видя още като влезе той в двора и през цялото време го гледаше отвътре, но не излезе да го пита и разпитва. Едва на другата сутрин, преди да тръгне той на работа, тя му заговори. А Стоян — кой знай откъде му дойдоха тия думи — й каза:
— Пробих. Дебела стена пробих. С голема сила, с голема мъка и сълзи. Брей, човек щех да убия! Сега и майстор се намери да ме учи, сега… — не довърши той, пък и думи не намери, не знаеше как да обясни всичко и каква ведрина бе се разтворила сега пред очите му, в душата му.
XII
Успокои се Стоян Глаушев, щом седна на тезгяха на майстор Кочо. Това стана, след като ходи Стоян да чука по разните работилници повече от две години. И добре, че се намери милозлив човек да го подкрепи, да му подаде ръка — иначе можеше да върти големия чук още двайсет години и цял живот, без да може да стигне до тезгяха. Такъв беше редът в занаята — трудно беше да минеш по-горе, години минаваха и никой не даваше да го стигнеш, да го изпревариш. А Стоян непрестанно чувствуваше на широкия си гръб Султанините ръце, побутваха го, тласкаха го да върви напред, малки, упорити, твърди. И в него припламваше огън, подклаждан пак от Султана, да стане изкусен майстор, да овладее чудната игра на малките чукчета по медните съдове, песента им звучеше сладостно, изпълваше, завладяваше душата му. Стоян се улови със страстен порив за ръката на майстор Кочо.
Той и сега слизаше да чука на голямата наковалня до голямото огнище, но имаше си свое място на тезгяха редом с другите калфи, своя наковалня и свои железни и дървени чукове. Майстор Кочо му обеща да го учи на занаята и с още по-голямо усърдие го учеше, като видя, че Стоян беше схватлив и имаше вярна ръка. В началото малките чукчета изглеждаха много леки на Стояна, губеха се в мечешките му лапи, но за малко време той свикна с тях и разбра с радост, че тъкмо с тия малки чукчета наистина можеше да се направи нещо. Дотам свикна с тях, че ги чувствуваше като част от ръцете си, завладя ги и едва тогава можеше да удари точно там, дето сочеше окото му. Майстор Кочо подробно му обясняваше кое как да направи и често го насърчаваше, а като мина някое време, виждаше се, че се радва на работата му. Не му обясняваше вече надълго и нашироко най-прости неща, с думи или с пример, като вземаше чука от ръцете му и пак му го връщаше, а му казваше с доверие:
— На това за тепсийка. На това за дъно на гюм.
На Димитровден майстор Кочо му определи шестстотин гроша годишна заплата — до другия Димитровден. Учуди се Стоян в радостта и в гордостта си, когато жена му Султана рече:
— Не са много тия пари за цела година. Требвало да поискаш повеке.
Стоян и не помисли да иска повече пари. За него беше най-важно, че седеше на тезгяха редом с другите калфи. Много по-важна беше плодотворната игра на чукчетата, тяхната сладка песен. Да, и парите, но малко ли бяха шестстотин гроша за една година? И Стоян се опита да възрази на жена си:
— Майстор Кочо знай… той ке учи…
— За себе си секи сам знай най-добре. Учи те, пък ти работа му вършиш — отсече хаджи Серафимовата внука.
„Е, да поискам повеке“ — помисли Стоян, но като отиде на другия ден на работа, седна на мястото си, чу гласа на стария майстор, той забрави да спомене за заплатата. После, като минаха дни и седмици, беше вече късно. Не му заговори вече и Султана, примири се и тя. Работната година потече. Падна първият сняг, настъпи зимата. Стоян си мислеше: „Брашънце, дал господ, дърва имаме, работата ми — работа, какво повеке може да иска човек?“ И току си подсвиркваше — тъй, сам на себе си, особено вечер край огнището, докато жена му в съседната стая постилаше леглото за спане. Една вечер, преди Божик, тя нареди леглото
