Ако има некой виновен в тая работа, това съм само аз и мене ще съдите вие.
— Ти после, дедо попе — направи му знак с ръка наместникът и додаде сърдито: — Потърпи, ще дойде и твоят ред.
Настана мълчание. Тогава Стоян тихо повтори думите, които сякаш му подсказа старият свещеник като най-точен отговор:
— Защо ме мъчите вие, стари люде?
И пак настана мълчание. Дребният старец, който седеше до наместника, размаха към Стояна броеницата си и рече с кънтящия си глас:
— Ха си върви, върви си, момко. Стоян понечи да си тръгне, но се сети за поръките на Султана, обърна се пак към старците и каза:
— Прощавайте. Сбогом.
Като излезе вън, пред него се изправи общинският слуга. Едва сега избухна Стоян, огорчен, разтъжен:
— Ама какви люде сте вие гражданите бре, какви люде сте! Уф!
XI
Стоян Глаушев доста време живя между преспанци като чужда птица в чуждо ято. Те не искаха да приемат лесно в средата си неканения пришълец, който с женитбата си така бързо и така дръзко си извоюва правото на техен съгражданин. Така пред него се разкриваше обратната страна на един живот, който бе го привличал с голяма сила. Но въпреки огорченията и разочарованията, които му поднасяше новият му живот, той се прилепваше все по-плътно към него. Притегателната сила на града не отслабваше, съсредоточена сега в Султана, в новия му дом — Султана, неговата невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град! Тъкмо това никак не можаха да му простят преспанци, че се ожени за хаджи — Серафимовата внука, а ето такова едно невероятно чудо бе станало и беше толкова хубаво! Стоян бързаше, колкото можеше, да се пограждани, за да не привлича постоянно върху себе си завистта и злобата на лошите люде, а родното село оставаше все по-надалеч, в спомените му. Понякога, в минути на горчива обида, той се връщаше в мислите си към родното село, при майка си и сестра си Благуна, при воловете и в широкото поле. тия завръщания ставаха мъчителни и засилваха тъгата му по нещо голямо и най-важно, но и неясно в съзнанието му, може би нещо, което би било съчетание между хубавото в родното село и хубавото в града. Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли — редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато? Скоро след сватбата на Султана някак набързо, за ден, два умря баба й, старата хаджи Серафимица. Стоян, като видя мъртвата, каза философски:
— Вчера — сватба, днеска — смърт.
И му беше тежко, че беше именно така в живота, тъжно му беше и за умрялата бабичка. После, когато започнаха да идват жени от целия град с китки и свещици за мъртвата, като ги чуваше с какви добри думи утешаваха Султана, макар да се виждаше, че тя не скърбеше много за баба си, Стоян не знаеше как по- добре да посреща и изпраща всички тия добри жени, та стана нужда жена му да го позадържа:
— Ти не викай толкова, като разправяш за баба, и не се хили така: се пак мъртвец имаме вкъщи.
Стоян подигна рамена: ето такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!
Султана погреба прилично баба си, изпълни точно реда и всички обичаи и като че ли с това пак обърна към себе си сърцата на людете. Заглъхна всякаква зла врява около женитбата й, негли гробът на старата жена се издигна като някаква преграда. Пък и времето минаваше и завличаше всичко, което вече е било, животът не спираше на едно място.
Един ден Стоян срещна в чаршията Махмуд бега — господаря на родното му село — и помисли, че бе дошъл краят на живота му. Турчинът мина край него и дори го погледна, но не го позна, не се спря да го пита защо бе убил хрътката му, не извади нож да го заколи.
„Ц-ц-ц! — възхити се Стоян сам от себе си. — Де ще ме познай той сега! Друг човек съм аз веке, друг…“ Като се ожени за хаджи Серафимовата внука и облече градски дрехи, Стоян Глаушев се възгордя малко. Стана по-смел и по-отворен. Голямата му телесна сила личеше по-ясно в новите му дрехи и когато работеше по риза в казанджийските работилници, и както стоеше тъй изправен насреща: големите му ръце висяха полуразтворени, като да се готвеше всеки миг да сграбчи нещо, да дигне, да премести. И приказката му стана по-друга. Умееше да предизвиква смях, понякога и сам се смееше повече от другите, а когато се разпалваше, той надвиваше тежестта в говора си, вдаваше се цял в приказката си и ставаше дори сладкодумен. Понякога, макар и за късо време, той се затваряше в себе си, лицето му се помрачаваше, ръцете му се отпущаха. Тогава се оплакваше на Султана като дете:
— Хвана ме мъка…
Когато се раззелени и пролетта се разцъфтя навред, Стоян изчезна от къщи за цял един ден. Беше празник, нямаше работа в чаршията и Стоян не можа да се задържи вкъщи. Върна се прегладнял и омърлушен — през целия ден бе скитал из полето около града, лежал бе по междите и ливадите, във високата избуяла трева, гледал бе раззеленелите се ниви. Така той изчезна на няколко пъти и по-късно, когато пламна лято по широкото поле. Султана му се караше, а той като немощливо дете:
— Мъка ме хваща и… така.
Боеше се от жена си и не искаше да му се кара, та като оставаше свободен, вместо да скита из полето — нахвърляше се да работи в градината. Не беше опитен в градинарската работа, но работеше с преголямо усърдие — копаеше, прекопаваше, дълбаеше, а оставяше Султана да прави лехи, да сади цветя и зеленчук. Теглеше го земята и той работеше над нея до изтощение. Малко време му оставаше за нея.
Заговори еднаж за гайда, за кавал и Султана му се скара:
— Нели си селендур!
Тя не харесваше и песните му, а Стоян пееше доста хубаво и още по-хубаво би било да можеше понякога да си посвири на кавал.
— За смех ще ме сториш пред целия град — казваше му Султана.
Той не можеше да разбере гражданското й честолюбие. Такива си бяха те, гражданите: горделиви, присмехулници.
Това беше потиснатата в душата му тъга по родното село и неотразимият зов на земята, която бе го родила. Но това беше може би друга, стара и прастара болка. Все пак радостта беше по-трайно, постоянно чувство в младото му сърце.
Той не спеше вече в плевнята и влизаше като господар в къщата на прочутия хаджи Серафим. Младата му невеста гледаше да подбужда и засилва чувството му на гордост и господарство. Тя искаше да го направи истински гражданин и беше упорита, неуморима в това си желание. Разнежен, изпълнен с възхищение от нея, Стоян беше като восъчна топка в нейните малки ръце. тя не пропущаше да остави следа върху тая тежка, ръбеста топка било с нежно поглаждане на тънките си пръсти, било с доста чувствителен натиск. Тя усещаше, че навътре във восъчната топка оставаше нещо твърдо и неподатливо, но плаче Стоян се оставяше в ръцете й, вслушваше се във всяка нейна дума и бързо възприемаше поуките й. Тъкмо в това сега се проявяваха техните взаимни отношения: той — с неговата видима и неговата скрита сила, наивността и добродушието му, възхищението му от нея, и нейния бистър ум, твърдост и вродена деликатност. Султана би могла да каже, че го държеше в ръцете си, но пазеше мъжкото му достойнство — мъжът е „благословен от бога“ — и като че ли тя се боеше малко от него, от нещо неясно в него, което още не познаваше.
Когато бяха сами или бяха двамата заедно между чужди люде, беше най-добре, ала не беше тъй, когато останеше той сам между чужди, както беше в чаршията. Гражданите все още не го приемаха като свой. Беше като дете, което прохожда, но ръката, която го водеше, често го оставяше или дори го тласваше напред. И Стоян се воден и тласкан от тая ръка, се объркваше от своето нараснало честолюбие, от копнежа си да заеме определено място в новия живот и, от друга страна, все още пресрещан със студенина, присмех и вражда. Той все още страдаше между чуждите, но имаше и едно оръжие — търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която понякога скриваше горчиви сълзи. Най-дълбоко го нараняваха присмехът на чуждите, лошите шеги, които му устройваха, а Султана му казваше:
— Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.
