— Вярвам, че семето ще падне на добра почва. Приближи се, подтиквана от майка си, и Катерина — най-малката щерка на Стояна Глаушев. Монахът задържа и нейната ръчичка в ръцете си и каза, като на себе си, с наведени очи:
— Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат… Запази я, боже, от грях и да не става оръдие на греха. Да бъде цвете с благоуханен дъх…
Момичето го гледаше с учудени, насмешливи очи, а той пусна малката му ръка и видимо смутен, избягна погледа на тия тъмни, хубави очи. Той нарами дисагите си и Стоян излезе да го изпрати чак до портата:
— Отче, ако нема де да нощуваш довечера, повели пак…
— Ще походя още малко из чаршията, а довечера ще ьда далеч от вашия град. Сбогом, добри човече.
Рилският монах ходеше из Преспа като сеяч из разорана нива. И където минеше, след него се надигаше неясен шепот ту в плаха, ту в радостна тревога:
— Той говори против фанариотите. Говори против патриката и против наместника. Някой рече смело:
— Дошъл е от Русия!
Тревожната многогласа мълва се събра в тия няколко думи. От някое време далеко нейде, през море, се биеха Русия и Турция. Едвам-едвам се дочуваше в тоя отдалечен край екът на голямата Кримска битка. Още по-глухо отекваше в сърцата на поробените раи надежда за спасение. Още преди да почне войната, през града мина дива турска и арнаутска орда със зелен байрак. Два дни преспанци стояха заключени по домовете си, примрели от робски страх. Башибозукът вилнееше, разби порти, ограби дюкяни. Нямаше кой да обуздае войнствената му ярост срещу беззащитната рая. Отмина и дълго не се чу нищо за войната. Само някой ага, останал при камъните си, ще изпсува гневно сред чаршията и московците, и всички гяури. После започна да се пее сред турците някаква песен за голямата турска сила и храброст. И пак се свиха в уплаха и тревога сърцата на поробените. Не беше за дълго: през вода и суша, през поля и гори долетя в Преспа вест за голямата руска победа. Някъде по Черно море, при Синоп, руски кораби бяха разгромили турската флота. Нова победа на непобедимото руско оръжие! Помрачиха се лицата на самонадеяните агалари, в очите на робите отново засия надежда за освобождение. Сега преспанци се подсмиваха на юнашката турска песен и пращаха всички турци и султана им на дъното на морето. Чу се по-късно, че срещу Русия са се дигнали и други държави, да помагат на турчина. Но никой, никой не може да победи дядо Ивана! Сега тоя монах… За какво ли е дошъл? Ах, господи, смили се над всички християни! …
Общинският слуга се разтича из чаршията, намери монаха и го заведе в общината. Владишкият наместник беше там. Отстранил бе дори и писаря.
— Кой си ти? — попита той монаха. — Какво дириш в Преспа.
Рилецът му отговори също на гръцки:
— От Рила ида. Българин съм. Тук аз съм между свои братя. Но какво търсиш ти между тях! Тук няма от твоя народ.
— Ти си много дързък! Кой ти е позволил да събираш дарове за вашия манастир? Аз ти заповядвам да се върнеш незабавно там, откъдето си дошъл. Тук се строи църква, а ти насилваш бедните люде да дават за чужди църкви и манастири.
— Ти си по-дързък от мене, фанариотино. Вземам само това, което от сърце ми дават добрите християни. Ти си чуждият тук, а не аз, и ти трябва да напуснеш тоя град преди мене.
Рилецът си излезе и пак тръгна из чаршията. Още в първия дюкян каза:
— Намерете си по-добър пастир. Като е чужд пастирът, той ще откара стадото в чужда кошара и ще го мълзи, ще го стриже без милост.
Излезе след него от общината и наместникът. Преспанци много пъти го виждаха да влиза в хукюмата, видяха го някои и сега. Той не се забави много при каймакамина и се върна в общината. Скоро след него от хукюмата излезе с бич в ръка заптията Реджеб онбаши и тръгна из чаршията, докато срещна рилския монах. Нахвърли се върху него и го прогони вън от града. Монахът мина през града с разкървавено лице. Така и го запомниха преспанци.
IX
Каза се, че на празника на апостол Петър ще се сложи и ще се освети основният камък на новата църква. Още преди да бие клепалото тая сутрин, започна да се събира народ в малката стара църква. Не можеше да побере тя много народ, та людете изпълниха и тесния притвор, двора около нея и като не можеха да влязат по-навътре, спряха се на улицата пред църковната порта. Дошъл бе целият народ — мъже, жени, деца. Мъжете стояха гологлави и вън, в двора, и на улицата, жените и по-дребните деца се бяха струпали на една страна, отделно от мъжете. След като би клепалото, по-старите, които знаеха реда на службата, следяха я в ума си, дори гласно припяваха, кръстеха се, а всички други следяха по тях кога да дигнат ръка и да се прекръстят. Разнасяха се църковни песнопения под откритото, блеснало лятно небе, размахваха се ръце за кръстен знак и всичко туй идеше на вълни откъм вътрешността на малката църква. Пак оттам се надигнаха и се разнесоха гласове:
— Сторете път! Сторете път!
Народът се раздвижи, раздели се на две и помежду се образува пътека. Най-напред се издигна над главите на всички големият посребрен кръст, след него се изправиха и всички църковни хоругви. Народът още повече се раздвижи сред глуха врява — които бяха напред, дърпаха се назад, а тия отдпре се блъскаха напред, но пътеката ставаше по-широка и се показаха там владишкият наместник с всички свещеници, облечени в проблясващи на слънцето одежди. Докато свещениците, следвайки хоругвите, излязоха на улицата, народът след тях се заблъска, разбърка се, които бяха първи, останаха последни, а жените останаха най-назад. Подреди се постепенно многолюдно шествие, множеството затихна, та се чуваха само песнопенията на свещениците и глухият тропот на хиляди стъпки. Току зад свещениците пристъпваха десетмината общинари и всички градски чорбаджии, а наблизу зад тях, между народа, вървеше и Стоян Глаушев, следван от синовете си. Той бе дигнал глава, като да искаше да се покаже, лицето му беше цяло усмихнато и погледът му се рееше далеко някъде над полюляващите се хоругви.
Мястото, дето щеше да се гради новата църква, не беше далеко — през няколко улици, — а пред него се ширеше площад, та затуй беше толкова сгодно това място за църква. Тъкмо излизаше вече на площада пъстрата и немирна дружина деца, които вървяха най-напред, многолюдното шествие отеднаж спря, редиците се сгъстиха и тия, които бяха по-назад, видяха, че кръстът и хоругвите се поклащаха на едно място. Зачуха се откъм задните редици въпроси, възклицания:
— Защо спреха? Какво стана? Вървете бре, люде.
Ала никой не можеше да направи ни стъпка повече. На изхода на улицата за към площада бяха застанали петима въоръжени заптии и махаха с ръце:
— Не може. Назад! Забранено е! Отдели се от редицата на общинарите Аврам Немтур и пристъпи към началника на заптиите:
— Реджеб онбаши, защо не пущаш народа! Отиваме да прочетем молитва на мястото на новата църква.
— Забранено е, чорбаджи. Така ми се каза — да не пущам. Аз няма да пусна никого, пък ти иди в хукюмата и питай защо.
Върна се чорбаджи Аврам при другарите си от общината, събраха се те около него и той им рече:
— Да се върнем, народът нека се разотиде, пък ще идем ние в хукюмата и ще питаме каймакамина каква е тая забрана.
Народът напираше все по-силно отдире, макар всички да виждаха, че заптии бяха им препречили пътя.
— Защо ни спират? Не сме тръгнали да вършим зло? Султански ферман имаме да строим църква!
Тия викове тук и там из множеството предизвикаха още много вайкания и проклятия, на по-нисък глас, да не би турците да чуят, и тясната улица се изпълни с ропот.
Майстор Стоян Глаушев стоеше мълчалив, но лицето му беше бледо, очите му бяха разтворени широко и цял потръпваше като в треска. Ето, мислеше си той, враг е застанал на пътя ти и не те пуща. Научи ме,
