желанието си да заговори, да напълни лулата си и вече не можеше да се сдържа — буен, звучен смях изпълни широката стая.
— Що, що те прихванаха пак! — рече строго Султана, без да дигне очи от работата си.
— Що се смейш, мори! — скара се и Стоян, ала и в гласа му, и в погледа му се долавяше трудно прикривана веселост и доволство. — А стани — додаде той със сърдит глас и понеже му се стори, че бе попаднал на подходящ тон, продължи по-смело: — Стани, подай ми тютюна и лулата, пък ето тука, в огнището, има жарче.
Султана го погледна мълчаливо, сетне каза:
— Пак ще усмърдиш стаята.
Позволението беше, значи, дадено и Стоян започна да пълни лулата си.
Лазар внимателно затвори книгата, взе я в скута си, ала мисълта му още не беше тук. Стоян побърза да заговори, да не би това раздвижване изеднаж да спре:
— Кажи нещо, Лазе. Що четеш там… Всички се ослушаха, дори и Катерина. Лазар беше учен човек. Четеше и можеше вече да говори гръцки. Знаеше и славянско писмо, а като вземеше да пише — сякаш нижеше ситен бисер. И по лицето му се познаваше, че живее повече с душата си, макар да беше още много млад, едва-що бяха подкарали мустаките му — черни и тънки. Той работеше в дюкяна на баща си и работеше с усърдие, ала виждаше се, че чуковете му натежаваха, Стоян го държеше по-свободен. Като се виждаше по-свободен, Лазар се залавяше с някоя книга или търсеше из града някои по-учени люде, за да приказва и да спори с тях като някой книжовник. И Стоян, и Султана, и всички, които го познаваха, бяха решили, че той ще става свещеник. Лазар наистина пееше в църквата, имаше хубав глас като баща си, но никога не отваряше уста да каже какво мислеше да прави. По едно време се заговори и вън между някои люде да замести остарелия вече писар в общината, но Лазар отсече:
— Не е работа за мене. По цел ден и като слуга на общинарите, за осемстотин гроша на година.
— Ами какво бре, сине? — попита баща му, който би се гордял синът му да стане общински писар и да седи там заедно с чорбаджиите.
— Ще видим. Може и да остана при тебе да чукам. Какво, лош ли ти е занаятът?
— Е, ти знайш по-добре. А моят занаят е златен. синко.
Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат. Той сега не бързаше да отговори на баща си и Стоян пак подхвана:
— Да мога, да мога и аз да чета, чини ми се, глава нема да дигна от книгите. Научи ме бре, Лазе, да чета и аз…
Лазар заговори и се виждаше, че не току-така и не тъкмо сега бяха дошли тия мисли в главата му:
— Четох тука за деянията на апостолите. Ходили са во целата земя да проповедват Христовата вера. Борили са се против езичеството, против старите божества и суеверия. Скитали са по море и по суша, гладни и жадни, срещу огън и меч, между разни народи, които са тръгвали след них като стада след овчарите си. Апостоли, вождове народни, философи, учители, а нашият народ, като сирак.
Той млъкна, него го спъваше, измъчваше го някаква неизяснена мисъл, ала изеднаж заговори отново:
— Заправихме църква, но ето, не върви. Четвърта година веке стоят основите й разкопани като зинал гробй Сриват се и се затрупват, като нищо да не е било, а цел народ бе тръгнал църква да гради там. От султана имаме позволение да градим, но каймакаминът тука не дава, не дава мутесарифинът, валията, що молби, що клетви, що рушвети! Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.
— Докато беше жив Климе Бенков, бог да го прости, имаше кой да върши църковните работи — каза Султана. — Откакто умре той, сичко спре.
— Климе Бенков, аха — размърда се Стоян. — Силен мъж беше, но млад си отиде, бог да го прости. Ами и той, докато имаше църковни пари, даваше рушвети, ходи и в Стамбул и се го залъгваха. Харно казва Лазе, ние сме си клети сираци. Е, да има некой от майка роден, да поведе народа…
Лазар потрепна, дигна глава да каже нещо, ала нищо не каза. Нямаше смелост да изрече думите, които сами дойдоха на езика му, да нададе вика, който изеднаж се надигна в гърдите му:
— Аз ще поведа народа, аз, аз!
Майка му го наблюдаваше внимателно. Тя забеляза, че лицето му леко побледня, но той нищо не каза и Султана пак наведе очи над работата си.
Настана пак мълчание. Пламъчето на светилника започна да трепти, да играе, раздвижиха се бледи сенки и светли петна по стените, по чергите долу и горе по тавана, по лицата на людете наоколо. Султана се огледа за щипците, но не ги видя наблизу и остави пламъчето да трепти, докато спре само. Никой не се реши да продължи разговора. Стоян искаше да заговори и той за апостолите к мъчениците, но не знаеше как да свърже подвизите им с градежа на новата преспанска църква. Би могъл да поговори Лазар още, но в младата му душа още не бе се набрала достатъчно смелост и той гореше в буен порив, без да има сили да му даде воля. Само майка му долавяте какъв огън гореше в неговата душа и чакаше той сам да заговори един ден, чакаше със смътни надежди и с гордост.
Катерина, малката, наистина не можеше да гледа дълго около себе си такива замислени, мълчаливи люде или пък демон някакъв все й нашепваше да се задиря, да си устройва игри, които смущаваха и сърдеха другите. Тя огледа бързо домашните си, в хубавите й очи заблестяха лукави искри и неочаквано рече:
— Мамо, девойчетата в махалата казват, че скоро Ще оженим бате Кочо, а след него и Манда. А, мамо?
Султана дигна към нея мрачен поглед и току я плесна по устата с опакото на ръката си:
— Магарица! Не мислиш какво приказваш.
Манда се наведе ниско над работата си, а Кочо цял пламна, та се виждаше червенината по лицето му и там, в сянката, където седеше. Катерина не бе чула нищо от махленските си другарки, но бе подушила и бе дочула вкъщи, че се готвеше нещо около по-големи я й брат и по-голямата й сестра. Тя засегна майка си дълбоко в най-скритите й мисли. Манда навършваше шестнайсет години и бяха идвали вече стройници да я искат, а сама Султана се заглеждаше по девойчетата и си търсеше снаха за Кочо. Време беше да се задомят и Манда, и Кочо, но хаджи Серафимовата внука искаше чрез женитбата на децата си да влезе в най- големите и богати родове в града, за да издигне, да затвърди името на своето семейство, името на Стояна Глаушев, който бе дошъл от село. Тя отклони дошлите вече стройници, не харесваше едно, не харесваше друго и кроеше тайно в ума си какви ли не планове, хвърляше какви ли не мрежи. Манда, Кочо, а след тях и Нона. По-лесно ще бъде за Лазара. Ето Божана отсреща, единствената щерка на Климе Бенков едва-що се е замомила, но отсега още се топи за Лазара. Ами защо идва толкова често при девойчетата й Ния, едно- единствено дете на Аврама Немтур, толкова хубава и богата? … О, за Лазара ще бъде лесно и най-хубаво. С такава звезда е роден той на челото…
Катето забрави удара, що получи, но някое време не се реши да погледне лицето на майка си. Но как може все така — и хитрото момиче се опита да смекчи гнева на Султана и пак да спечели нейното благоволение. Като нищо да не е било, то обви тънката си ръка около шията на по-младия си брат и с ангелски израз на хубавото си личице, с меден глас попита:
— Бате Лазе, ти нели ще станеш апостол?
— Бре, що дявол е това девойче! — тупна се шумно по коляното Стоян Глаушев и се огледа развеселен.
Намръщеното лице на хаджи Серафимовата внука започна да се разведрява и Стоян побърза да напълни още един път лулата си тая вечер.
XI
Като се запролети тая година и слънцето пекна, Лазар Глаушев забеляза на няколко места из града, че людете се готвеха да градят — де някоя стена, де къщурка или плевня. Дори и у тях, вкъщи, стана дума за градеж — баща му тъкмеше да дигне още една стая към старата къща, та като се ожени по-старият му син, да си има своя отделна стая. Пролетта настъпваше буйна и весела, драго беше човеку да живее и всяка твар се радваше на живота, на топлото слънце, на плодоносната влага по земята. И Лазар Глаушев чувствуваше общата радост, ала друг, по-голям огън гореше в сърцето му и сякаш бе събрал в себе си
