Монахът се огледа де да седне, за да запише, и Лазар Стоянов, който го гледаше с голямо любопитство, веднага му поднесе столче. Рилецът седна, извади пиринчен молив, приготви се да пише, приведен над коляното си, к пак попита:
Името и презимето ти, благочестиви човече? Стоян Петрев Глаушев.
Чу се остро скърцане, занизаха се по грубата хартия ситни букви. Загледан в чудото на писмото, майстор Стоян усети в сърцето си неутолимия си копнеж да чете, и пише и той, да върши това хубаво чудо. Усмихна се тъжно и рече отеднаж:
— Чакай, отче… Давам две жълтици за манастира, па запиши и жена ми, и синовете ми, ей ги тука и двамата. Те и двамата са писмени — додаде той, — а тоя, по-ниският, скоро се завърна от Охрид, той учи в тамошното школо.
— Да са живи и здрави! Кажи, брате, имената. Съпругата ти… — проточи глас монахът, пишейки.
— Султана — отговори вместо баща си по-малкият, Лазар, който беше бърз и по-досетлив.
— И синовете му…
— Кочо и Лазар — допълни майстор Стоян, като развързваше кесията си. — Запиши, отче, и трите ми щерки, макар да са те женска челяд, пък запиши там, че давам три жълтици за манастира.
Монахът подигна очи към него. Видя му се чуден тоя човек, който започна дара си с една жълтица и така отеднаж, като в някакъв порив или може би в лекомислено увлечение, стигна до три жълтици. Не бяха малко тия пари за такъв случай, а той бе видял, че преспанци не бяха много щедри. Той гледаше Стояна мълчаливо, сетне обърна погледа си към синовете му, които стояха смирено наблизу, към калфите и чираците по-нататък, обгърна с внимателен поглед цялата работилница и сега не му се виждаше толкова чудна постъпката на майстора, та перото му наново задращи по хартията. Като свърши със записването, духовникът прибра трите жълтици и стана.
— Благодаря за щедрия ти дар, майсторе — каза той. — Нека свети Йоан ти помага и те закриля, нека плодовете на труда ти и на дарбата ти бъдат все по-обилни. Сбогом.
Стоян Глаушев го изпрати до вратата и пак се върна на мястото си на тезгяха. Като се готвеше пак да захване прекъснатата си работа, той промълви сякаш на себе си, в радостта си, че извърши нещо хубаво:
— Не съм виждал такъв калугер… Пък и наш човек, и приказката му разбираш, сека дума… Лазаре — обърна се той към по-малкия, — да беше тоя некой грък, дали би му разбрал що ти грагори? Ти нели учиш гръчки…
— Слабо приказвам аз гръчки, не съм приказвал много. Мога само да чета и да пиша по гръчки. Друго е гръчки, друго е славянски и нашенски.
— Ами, ами… — промърмори Стоян, вече унесен в работата си.
Чуковете пак загракаха, както всеки ден от сутрин до вечер, мекият звън на медта изпълваше работилницата, откъм ъгъла зад огнището се дочуваше равномерно съскане — две чирачета, опрени с ръце на стената, усърдно се въртяха ту насам, ту натам на босите си нозе и излъскваха с мокър пясък наслагани там съдове.
Започна да се смрачава, един след друг се затваряха съседните дюкяни, работни люде отминаваха по улицата. Най-сетне и майстор Стоян сложи настрана чука си, изправи уморения си гръб:
— Прибирайте, момчета, и да си вървим. Утихна шум и тропот в работилницата. Чираците спуснаха кепенците, остана отворена само вратата. Калфите и чираците почакаха, докато майсторът облече горната си дреха, и по един, по двама се изнизаха от работилницата, като поздравяваха чинно:
— Добра нощ, майсторе.
— Ваша по-добра! — отговаряше Стоян и не забравяше да подсети: — Утре по-рано.
Излязоха вън пред вратата и синовете му, а той пристъпи в тъмнината към огнището, взе шепа ситен пясък и го хвърли нагоре към почернелите греди, които подпираха покрива. Така той замахна два-три пъти и се чуваше тихият шум на песъчинките по сухите греди: ако негде там, в някоя пукнатина, е заседнала искра от огнището и тлее опасен огън, лесно би го открила някоя сполучливо попаднала песъчинка. Стоян покри огнището с прегорял, назъбен връшник, сетне излезе вън и заключи вратата с голям кован ключ.
Повел синовете си, които вървяха от двете му страни на половин стъпка зад него, майстор Стоян се запъти към къщи. Улиците на чаршията пустееха в настъпилия вечерен здрач. Не бяха отминали много Стоян и синовете му, когато неочаквано съгледаха рилския монах. Той стоеше сам на един ъгъл, преметнал на рамо струнени дисаги, и като да обмисляше нещо.
— Може би нема де да нощува — тихо продума Лазар.
— Може, ами… — отвърна Стоян и ускори стъпки. — Може ей тъй на улицата да си остане, нели е ябанджия…
Той се спря пред монаха и попита:
— Какво тъй, отче, чакаш ли некого?
— Не чакам никого — каза монахът и като се поколеба за миг, додаде: — Позакъснях из чаршията и сега не зная де да пренощувам. Имали тук наблизу някой хан? Пристигнах тая сутрин, не познавам града.
— Ами — запъна се майстор Стоян, радостно смутен, — щом нема де, посели, ако обичаш, у мене. Дал ми е той-господ и залък хлеб.
Очите на монаха се засмяха.
— Да дойда, добри човече, щом ме каниш. Минаха много люде край мене, но само ти ме покани.
Тръгнаха заедно, сетне Стоян се обърна към двете момчета, които вървяха след тях:
— Вие побързайте. Кажете на майка си, че водя гост.
VIII
Тъмно беше, когато рилският духовник и Стоян Глаушев влязоха в двора. Прозорчетата на средната, най-голямата стая в Стояновия дом бяха осветени. Като наближиха двамата мъже стъпалата на чардака, Стоян шумно се изкашля и вратата насреща веднага се отвори. Султана посрещна госта на чардака, целуна му ръка и го въведе в къщата с тиха, сдържана тържественост. Сложи тя мълчаливо край отсрещната стена тъкана възглавница, придръпна и друга възглавница, двамата мъже седнаха един срещу друг. Тогава тя незабелязано направи знак на децата си, които стояха до вратата наредени според възрастта си, те едно подир друго целунаха ръка на монаха и се отдръпнаха пак там, до вратата. В огнището пламтеше огън, горе, на малката извита стряха на огнището, беше сложен железен светилник, яркото му пламъче леко се полюляваше и като да плаваше на фитила си в разтопената лой.
Монахът и майстор Стоян едва разменяха по някоя дума и повече говореше Стоян. Домакинята шеташе с отмерени, сигурни движения, достатъчно беше да обърне поглед, и ту една, ту друга от трите й малки щерки се притичваше да й помогне, а двете момчета се отдръпнаха встрани да не пречат и чакаха търпеливо. Двамата мъже умиха в меден леген ръцете си. Трапезата беше сложена — широка, кръгла — ниско на пода, сложен беше и хляб на нея. Султана сложи най-сетне и току-що сготвеното ядене. Монахът ядеше кротко на мястото си, но внимателно наблюдаваше реда в тоя дом и макар да не пропусна ни еднаж да отговори на Стояна, виждаше се, че мисли и обмисля нещо. Тук всичко се извършваше със спокоен, ненарушим ред, та дори падаше в очи малко нехайното и отпуснато държане на домакина. Монахът забеляза, че по-големият син на Стояна и двете му по-големи щерки — девойчета по на десетина-дванайсет години — приличаха на баща си, със същите големи глави и широки, изпъкнали чела, а по-малкият син и най-малката Стоянова щерка приличаха още повече на майка си, макар синът също да бе наследил челото на баща си и беше доста височък. Най-малкото девойче — на около осем години — беше много хубаво, някаква неясна още сила имаше в хубостта на лицето и на буйната му, леко накъдрена коса, изтеглена назад и стисната в дебела, лъскава плитка. Какво криеха тия широки изпъкнали чела и тая неузряла още хубост? — мислеше си монахът, мъчеше се да открие и вярваше, че открива.
Вечерята привършиха тихо и бързо, дигнаха трапезата и сега цялата Стоянова челяд очакваше нещо — дошъл бе такъв необикновен гост и така ли ще си отиде, така ли ще свърши всичко? Те чакаха да каже нещо, което ще се запомни завинаги, да направи нещо, което никой не може да направи. А монахът знаеше какво очакваха тия люде от него, защото му се струваше, че ги позна, че погледът му проникваше в душите им, дето дремеха дълбоко още непробудени, незнайни сили, стекли се там по непресъхващия поток на
