— Тук аз общинар ли съм наравно с вас всички или Що? Кажете какви са тия приказки, аз требва да знам! Тука има чужди люде и нема те да решават за Преспа, пък аз да слушам и да мълча.
Гласът му се чуваше през три улици наоколо. Старият наместник, който с мъка понасяше това напрежение, започна с примирителен тон:
— Чакай, Климе, не се сърди… Ти не беше тука… — Какво ще чакам? Не чаках ли достатъчно, а вие се преструвате, че не ме виждате седнал тука на тоя миндер…
— Ето — изкашля се старият наместник, — ето, ние решихме за училището.
— За кое училище, какво сте решили?
— Нашето, градското училище. Решихме да го преместим в по-хубава сграда, по-нашироко и да потърсим по-добри учители. Чакай…
— Какво ще чакам — сви с досада лице Бенков, — ясно ми е и преясно. Там са вашите деца, внуците ви и сте решили да ги наредите по-добре. Харно, ама с общински, народни пари. А то е елинско училище, не е наше. Ако искате да знаете, наше училище е училището на даскал Божин.
— Що приказваш, Климе… — чуха се гласове. — То си е негово училище, на даскал Божин.
— Там се учи на наш език, затова е наше.
— Там ти пращаш твоето дете и затова казваш, че е наше.
— Не, не! Аз мога да го пращам и в другото, елинското, но то е елинско и затова не пращам детето си там. Ами като сте помислили за елинското училище, защо не сте помислили и за другото. Нели и там учат деца в една плевня…
— Ех — каза някой, — там са по-други деца, победни, по-иначе са свикнали.
— А, така! — изкриви се цял Климент Бенков. — Други деца, по-бедни, а не са ли те наши деца, техните бащи не плащат ли за църква, за училище, а сега вие с техните пари, с народните пари, ще оправяте своето си училище!
— То не е само наше. Може и те да отиват там да се учат — чуваха се ту оттук, ту оттам гласове — ту предизвикателни, ту примирителни.
Климент Бенков викаше и се въртеше на всички страни:
— Ходили са некои, научих аз, и в едното, и в другото училище. Едното не са го харесали, а другото много са го харесали. Ха, добре са те там, в плевнята! Там отиват сиромашки деца, те са научени. Вие искате да наредите вашите деца — е, харно. Ама не разбирате ли? Негова милост, новият наместник, и други некои, не се ли сещате, не им е за вашите деца, ами гледат да оправят елинското училище, че е елинско. Той е грък, ама вие гърци ли сте бре! Не сте, ама той иска гърци да ви прави. Гръцкото училище ще оправя и там ще събира децата ви, гърци ще ги прави! Не се ли сещате?
Някои от старците се спогледаха колебливо. Бенков още повече засили глас:
— Той затова е дошъл тук, затова ни го прати владиката. По-рано си бехме сами. Каквото решим — решим. Никой не ни се бърка. Владиката гледаше само торбата да му напълним добре. Сега, като почнахме с новата църква, почна и той да се грижи много за нас. Премного! Нов наместник ни прати. А той, новият, ербап човек излезе. Иска с урсул в джеба си да ни сложи. Аз нели ходих чак в Цариград… Те, фанариотите, големо гръцко царство ще правят. Те били по-горе от нас. А и от нашите има кой да им уйдисва на акъла. Ето н вие…
— Ами ти? — прекъсна го Немтур. Той мълчеше досега, разменяше погледи с архимандрита и червенината по лицето му ставаше по-гъста. Сега отеднаж избухна: — Ами ти! Ти пък искаш руско царство да правиш тука. Мислиш не знам що си приказвал? Я мълчи, че…
Климент Бенков се сепна за миг: да, той много пъти бе казвал тайно, че дядо Иван скоро ще освободи всички славяни от турско робство. Това бяха най-големите, най-сладките му надежди. Но беше опасно да знаят това люде като Аврам Немтур и като новия наместник. Най-сетне — какво, нека знаят, нека вървят веднага при каймакамина да го обадят! Така сладко, така гордо беше да изрече свободно това име, да изповяда гласно, безстрашно надеждите си. И той дигна глава:
— Да! Тука ще дойде Русия. И така да знайш, Аврам Немтур, скоро ще дойде. Върви сега при каймакамина.
Настана тежка, потискаща тишина, сякаш таванът се спусна ниско и не остана въздух за дишане.
— Климе… — продума някой с глух, хриплив глас и млъкна.
Алените петна по бузите на Климента Бенков горяха като кървави рани. Наместникът дигна към него очи — синкави, студени, пронизващи. Бенков извади липисканска кърпа и обърса влагата по лицето си.
— Това е… — продума той замислен, но бързо се съвзе и пак започна: — Е, харно. Решили сте: училище ка направим ново училище, нека намерим най-добри учители, ама да учат децата и на гръчки, и на славянски. Право е, и училище ни требва, но наше, общо, народно училище. Е, харно, ами църквата? С новата църква започнахме и още донигде не сме стигнали. Не може двете работи наеднаж, нужни са много пари, а ние още за църквата не сме събрали, колкото са нужни. Да свършим еднаж с новата църква, па сетне и училище ще направим.
— Е, стига де — разпери ръце Аврам Немтур нетърпеливо, с гневно отчаяние. — Та се тебе ли ще слушаме? Крещиш като… Не спираш, се ти! Ето, люде се спират вън, да слушат. Откакто влезе тука, в общината, се кавги. Ти внесе кавгата между нас. И се отгоре, се на твоето да бъде… До гуша си дошъл на сички. Ето, попитай ги.
— Какво? … — промълви с отпаднал глас Климент, а очите му бяха широко отворени и сякаш наистина не бе дочул тия обидни думи, не можеше да повярва на ушите си.
— Попитай ги. Сички тука.
Повечето от чорбаджиите наведоха глави в мълчаливо съгласие. Немтур повиши глас предизвикателно, по устните му се появи зла усмивка:
— Русия, а! Русия… хм. И после ти, Климе Бенков, защо, като се върна от Стамбул, не ни даде точна сметка за общинските пари, които си похарчил? Не само да приказваш…
— Авраме… — обърна се към него старият наместник с умолителен поглед — немой така… Климе не е такъв човек.
Бенков се облегна на стената задъхан:
— Вие ми дадохте да похарча осем хиляди гроша, аз ви върнах пет хиляди. За себе си харчих свои пари.
— Не — размаха късия си показалец Немтур, — не може така с общински пари! Откъде да знайме ние, че ти и ония три хиляди гроша си дал некому. Може да си ги дал, но требваше тука сметка да представиш: на тоя толкова, на оня толкова, за това, за онова толкова. А ти: три хиляди дадох на кятипите.
Бенков се изправи, едвам се държеше на нозете си, и каза с отвращение:
— Не те е срам!
Изеднаж стисна юмруци, настръхна, някои от старците се приподигнаха да го задържат и тогава избухна кашлицата му. Притиснал ръце към гърдите си, с изкривено от мъка лице, Бенков се отправи към вратата, сетне се обърна и заговори през кашлицата си, блъскайки нога в пода:
— Нема… да стъпя веке тука! … Нема… докато сте вие… двамата тука… Вие… не сте достойни…
Не можеше да говори повече, тръсна глава и си излезе. Още на път за вкъщи той повърна кръв. Прибра се вкъщи с душата в зъбите си. Сложиха го в легло.
Няколко седмици по-късно, когато Климент Бенков се посъвзе и вече не храчеше кръв, Бенковица му каза:
— Ти, Климе, настина. Посред зима път да биеш до Охрид и пак назад.
— Не, не е от това. Не съм настинал. Тука — посочи той гърдите си, — тука нещо се скъса. От кашлицата… ама не е и от кашлицата. Отровиха ме наместникът, новият, гъркът, и Аврам Немтур, и всички чорбаджии от общината.
Няколко месеца се бори Климент с телесната си немощ, с душевната си мъка. Като му донесоха за пръв път тая година да сръбне чорбица от коприва, тъй много се зарадва и яде с охота. А щом започна слънцето да се застоява между белите пролетни облаци, той усети, че гласът му наяква. Взе да ходи из стаята. Излизаше и на чардака да постои. На Великден, за второ възкресение, отиде и в църква. Людете го гледаха, като да се бе върнал от другия свят.
През есента бе насъбрал доста храни — хамбарите му в дюкяна и вкъщи бяха пълни, сега настъпи време да продава насъбраната стока, през тия гладни месеци до нов берекет, но той поизостави дюкяна си.
