Отвън се чуха тихи стъпки. Султана се обърна и отвори вратата. Влезе Манда, по-голямата й щерка, около десетинагодишно девойче — чисто, спретнато, с пламнали от свян страни. То пристъпваше предпазливо с лъснат, калайдисан поднос в ръце.
— Повелете — рече Султана, а девойчето поднесе редом на гостите и на баща си по чашка ракия и чашка горещо кафе.
Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути, и в двора на Стояна Глаушев влезе Климент Бенков. Неговата къща беше насреща, през тясната уличка. Той бе видял, когато архимандритът и Аврам Немтур влязоха у Стояна, видял бе и когато излязоха. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазара, ходеше също в школото на даскал Божина и бе разказало на баща си за посещението на архимандрита в школото. Аха! Я да видим какво търсят тия двамата в къщата на Стояна Глаушев! Той влезе в двора на Стояна като стар познат и съсед. Червенината по лицето на Стояна и самодоволната му усмивка още не бяха изчезнали.
— Кажи, съседе — започна Климент Бенков още сядайки, — какъв ветър ги довея у тебе тия двама люде… Не съм ги виждал други път в двора ти.
Стоян побърза да се похвали:
— Дойдоха за Лазара. Хвалиха го много. Казаха да го дадем в елинското школо. По-голема наука да учи. Голем човек ще стане наш Лазар, тъй казаха те.
— И ние си бехме решили да го дадем веке в елинското школо — каза Султана. — Той веке сичко научи у даскал Божина. И твоят Андрея. Те нели заедно вървят.
— Тия двама люде, ще ви кажа аз — викна Климент Бенков, — не са дошли за добро в къщата ви. И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа.
— Що думаш, Климе… Как тъй — отвърнаха в един глас Стоян и Султана.
— Те са дошли — продължи Бенков, без да ги слуша, — дошли са да вземат детето от ръцете ви, те искат да го направят грък!
— Ха — кривна врат Стоян, — грък! …
— Така да си знайте. Аз знам защо е дошъл в Преспа новият наместник, знам какво мисли, какво крои той, а Аврам Немтур е негово мекере. Те ви залъгват и ще ви вземат детето. Може да стане вашият Лазар голем човек, но не за вас, а за них. Тъкмо защото е такова дете, знам го аз, те искат да ви го вземат, да му вземат душата.
— Мой Лазар грък нема да стане! — закани се някому Стоян и отсече с ръка.
— Нема да стане… ти само им го дай. Той е още дете, ще се повлече по них. Те, фанариотите, с памук ти изпиват кръвта. Нема да усетиш. Нема…
— Климе, Климе — прекъсна го предпазливо Султана, — съседи сме, познаваме се още като деца, не мислиш злото на детето ми, знам, те с твоя Андрея се са заедно. Кажи ми сега ти: намислили сме ние наш Лазар да учи по-нататък, а къде другаде да го дадем? При даскал Божина нема какво повеке да учи. Даскал Божии казва, ще го направи свой заместник и какво? Ще взема по шейсет пари от децата… нищо работа.
— Султано, като сестра си ми била. И децата ни сега заедно вървят. Намислил съм аз нещо за моя Андрея. Добро ли ще е каквото съм намислил за детето си?
— Добро, то се знай, баща си.
— Така. Слушай сега. Моят Андрея и вашият Лазар ще отидат да се учат в Охрид. Чакай сега. Знам аз, научих сичко. Там е най-хубавото школо. Даскалите се наши люде и от учени по-учени. Най-голема наука се учи там. На елински се учи и на славянски, ама даскалите са наши люде. А тука? Единият даскал е влах, а другият е арнаутин, погърчен арнаутин.
— Аврам Немтур каза, че после ще го пратят Лазета Другаде, на още по-големо школо, може чак в Атина да го пратят.
— Ето, виждаш ли, Султано? Там, в Атина. Като се скрие — нема да те познай и ти нема да познайш детето си Не, не, не! Лазар и Андрея ще идат в Охрид.
Султана бързо премисляше. Спомни си, че и дядо и хаджи Серафим е учил в Охрид. Тя каза колебливо:
— Ами сега, посред зима…
— Аз ще ги заведа. Охрид не е през море. Ще ги настаня там — каквото ще бъде за моя Андрея. това ще е и за вашия Лазар. Та вземи да го поприготвиш. Те не са веке малки — ехе, мъже са веке.
— Твоят е по-малък со шест месеца — повлече се след него Султана и изведнаж попита: — Ами, да речем, какви пари ще са нужни? Много ли ще требват, да знайме.
— Какво, и тук ще ги храниш и ще ги обличаш, ех, ще прибавим и нещо отгоре. Щом е за нихно добро. Ако вие нещо, сега-засега, немате? време… Аз съм тука.
— А — пламна изеднаж Стоян, — ти, чорбаджи Климе, що си мислиш! И хиляда гроша да требват, ще ги дам. И ето, да знайш, от мене дума имаш: каквото си решил ти за твоето момче, това ще бъде и за нашето. На тебе го предавам аз нашия Лазе. Грък, а? Немам аз син да става грък.
Султана погледна мъжа си. Не, тоя път тя не можеше да превие дебелия му врат. Най-сетне тя знае. Климе Бенков, такъв човек, никога няма да сбърка.
Надвечер дойде при нея Бенковица и плаче:
— Султано, сестро, как ще се разделим с децата си?
— Немой така, Бенковице. За нихно добро е.
— Ти имаш повеке, пак пълна ще ти остане къщата. Ами аз, нели са ми двечки, сега само Божана ще ми остане.
— За нихно добро е. А ние, какво — майки. Ще търпим. Аз имам повече, но за секо боли сърцето еднакво. Ще ги чакаме да се върнат.
VI
Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид и като се върна, намери цялата община срещу себе си. Някои от старите чорбаджии в общината и преди спотайваха мисъл, че той не е на мястото си между тях, а други, които успя да попривлече към себе си, никога не бяха престанали да се боят от него. Той разкъса грубо техния здраво заключен кръг на всепризнати първенци, натрапи им се дръзко, изблъска всички зад себе си, постоянно нарушаваше установения ред, караше ги да бързат, смущаваше старческия им покой, никого не слушаше, а постоянно се чуваше в общината неговият висок, остър глас. Той беше буен, припрян, властен и всички се бояха от бързите му и дръзки решения, постоянно трябваше да бъдат нащрек да не би да ги подмами да извършат някоя прибързана грешка, да не би да изостанат и това постоянно напрежение ги уморяваше, дразнеше ги. То се знае: кога е било такъв млад и още неулегнал човек — едва надхвърлил четиридесетте — да е член на преспанската църковна община, как бяха позволили те да им се наложи той и да ги води, където си ще, да припкат те след него със старите си нозе, послушни, със страх да не би да привлекат върху себе си гнева му, да обърнат срещу себе си острия му език! Не, Бенковче, отсега нататък ще знаеш мястото си. Няма да крещиш и да заплашваш, и да съдиш по-стари от тебе люде, отсега нататък ще слушаш и ще изпълняваш, докато те търпят такъв, неканен и незван.
Те дори не му и казаха, както беше редно, какво бяха решили в негово отсъствие. Той долови от разговора им, че бяха взели важно решение, и предизвикателно попита:
— Е, какво става тука?
Като прозвуча отново звънкият му глас в опушената общинска стая, някои започнаха плахо да го попоглеждат — още не бяха му взели страха съвсем, — но чорбаджи Аврам навъсен му отговори:
— Ще научиш.
— Кой ще ми каже? Кажи ми ти.
Немтур махна пренебрежително с ръка и продължи разговора си. Климент Бенков млъкна и само двете алени петна запламтяха на бузите му. Общинарите изреждаха разни къщи из града, споменаваха стопаните им, одобряваха или не одобряваха. Новият владишки наместник смирено мълчеше. Климент Бенков би го превърнал в купчинка пепел с трескавия си поглед, но белите клепки на архимандрита бяха непроницаеми. Най-сетне Климент зърна за миг сините му зеници и пламна мълния. Климент бясно удари юмруци в колената си:
