пънчета и дъски, дори и направо на пръстения прашен под, седяха около тридесетина момчета по на десет до петнайсет години, разделени на няколко групи, и сега, пред гостите още по-усърдно учеха и повтаряха уроците си с тихи, напевни гласове, които се сливаха по групи, преплитаха се и час по час някой прозвучаваше през другите, за да се покаже:
— Яко-яко-же… Бог наш… Ма-ма-матер Бо-Божия…
— А-а-Андон — Ба-ба-Баде — Ви-ви-викаше — Ги-ги-Глигура — Да-да-даскало — Е-ела — Жи-жи-ти — Здраве…
Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха изпод око крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали вече въглени — всеки ученик сам се грижеше за отоплението си. На дървени колчета по стените висяха торбите на учениците за книгите и храната им — те стояха тук от ранна сутрин до късно следобед и заедно обядваха. Всеки ученик плащаше на учителя си по шестдесет пари на месец, а му отделяше по нещо и от храната си, и от топливото си. Той им показваше как да се учат, какво да четат и пишат и те се учеха, четяха, пишеха, а той в същото време шиеше някой гайтанлия джамадан или потури. На стената до одърчето му стоеше изправена дълга черничева пръчка, с която учителят стигаше ленивеца или немирника и в най-отдалечения ъгъл на школото. Там имаше и други. няколко по-къси и по-здрави пръчки за по-осезателни наказания, там беше и „валаката“ — нарочен уред, в който се връзваха нозете на най-дебелоглавите ученици, та можеше удобно да се шиба по стъпалата. Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев — най-новият помощник на даскал Божин.
„Ко-ко-ко-ко!“ — скочи пак петелът на прозореца до вратата, тръскайки червения си гребен.
— Ишу! — замахна свенливо с ръка даскал Божин и нетърпеливият петел отскочи навън.
Тънка, недоловима усмивка потрепна по алените устни на владишкия наместник. По ниските почернели греди на покрива ясно личаха следи от кокошките, които нетърпеливо чакаха вън да се освободи школото.
— Лазаре — повика даскал Божин помощника си, — ела да прочетеш от Апостола.
Другите ученици веднага затихнаха с видимо облекчение и ококориха насам любопитни очи, Лазар Стоянов се приближи с тежкия, подвързан с дърво и кожа Апостол в тънките си ръце и чинно го подаде на архимандрита.
— Отворете, дето искате — рече смирено даскал Божин.
Старият наместник се притече на помощ на архимандрита, отвориха дебелата книга и я върнаха на Лазара. Той я пое с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност. Владишкият наместник слушаше с наслада тоя още незакрепнал глас и се взираше в лицето на четеца, озарено от смирено вдъхновение. От едното око на даскал Божин потече сълза от умиление и гордост.
Лазар млъкна и дигна очи към наместника — да продължи ли?
— Как се казваш ти, дете мое? — попита наместникът на гръцки.
Лазар не разбра въпроса му. Намеси се старият наместник:
— Чие дете си ти, как се казваш?
— Лазар. Баща ми е Стоян Глаушев, казанджията.
Архимандритът го погали по главата и го гледаше замислен.
„Ко-ко-ко-ко!“ — кацна отново петелът на прозореца Лазар мълчаливо го прогони.
Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото и се обърна към даскал Божина:
— Убаво, убаво — започна той на преспански и продължи на своя език: — Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим. Сбогом, господин учителю.
Даскал Божин едва сега посегна да обърше сълзата си и нищо не отговори. Веднага щом си отидоха гостите, той викна на учениците си:
— Ха бре, магарета, вървете си сега, че късно стана! И утре сички навреме, чувате ли? Само да ми закъсней некой — ей я пръчката!
V
Следващата неделя, след църковна служба, влязоха в двора на Стоян Глаушев новият владишки наместник и чорбаджи Аврам Немтур. Те ходеха често заедно из града, поддържаха се в общината, одобряваха взаимно приказката си. Стоян тъкмо се бе прибрал от църква. Излезе да ги посрещне, изненадан и поласкан. Посрещна ги и Султана, но тя не издаваше радостта си, а Стоян не знаеше де да сложи гостите си и де сам да седне.
— Това е новият ни наместник — каза Аврам Немтур. — Сам владиката ни го изпрати.
— Знам, знам — не можеше да събере усмивката си Стоян.
Архимандритът каза няколко думи на гръцки и Немтур продължи:
— Той много хвали детето ви. Ходил преди неколко дни при даскал Божи на.
— А, Лазара, Лазара — приподигна се н пак седна Стоян.
— Ходил наместникът в сколията на даскал Божина и видел вашето дете. Видел го, чул го да чете. намесникът казва, че детето ви може да стане учен човек.
Стоян размаха мълчаливо ръце към Султана — да донесе нещо, да почерпи гостите. Тя му направи знак да не се бърка в тая работа. И Аврам Немтур повече в нея гледаше, като говореше за Лазара:
— Е, харно, ама такова ербап дете много нещо нема да научи у даскал Божина. Каквото е научило досега, това е сичко. Наместникът казва да го дадете в елинската сколия. Там има по-голема наука. Такова дете не бива да се изоставя. Наместникът казва, че ще пише на владиката и като свърши вашето дете тукашната сколия, те ще го пратят в още по-голема сколия, може чак в Атина да го пратят да се учи.
Наместникът слушаше мълчаливо и поклащаше одобрително глава. Стоян цял се бе изчервил от удоволствие и бащинска гордост — такива хубави думи чуваше за своя Лазар. но такова си е и детето, за него само добро се говори. Султана стоеше до вратата — в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже — тя и без това бе решила да даде Лазара в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път.
Наместникът пак продума нещо. Аврам кимна и продължи:
— Какво ще кажеш, майстор Стояне… то що има за казване, вземи и още утре заведи детето си в елинската сколия. Много и много по-добре е там. Ти нищо нема да плащаш за учението му и книги ще получи детето.
— Е харно, харно, чорбаджи Авраме… ние со жената говорихме… и тя иска в елинското школо… аз, знайш ли… в църквата, като пеят на гръчки, нищо не разбирам, а повеке на гръчки пеят и аз така си стоя. Ако пеят на славянски, колкото малко да е… и него аз много не разбирам, но се разбирам, наше си е и ми е да ти кажа. Моят Лазе…
Султана прекъсна мъжа си от Страх да не би той да сбърка нещо:
— Ние и преди това решихме да го дадем в елинското сколо. При даскал Божина то сичко изучи. Сега Лазар помага на даскала, учи другите деца…
— Да, наш Лазе учи другите деца… — повтори Стоян.
— За плащането — продължи Султана, — ние ще си дадем колкото е нужно. И за книги, и за сичко. Дал е господ.
— Лесно, лесно — смръщи пренебрежително вежди Немтур и се обърна към Стояна: — А ти, майстор Стояне казваш за нашето. Нашето, знам, ама друго си е гръчкото. те, гърците, во сичко са къде-къде по- напред от нас. Ето, детето ти, ако върви така. може и в Атина да отиде, та чак и владика може да стане. Да имах аз син — хич немаше да му мисля. Но ето господ само едно момиче ми даде.
— Знайме я, знайме я — усмихна се любезно Султана, — Ния, Евгения. Тя идва у нас, нели живейте наблизу, идва, дружи с нашите момичета, събират се, деца. Малка е още тя, ама е умно, хубаво дете.
