и почит, и възхищение — повече, отколкото в простодушието страхопочитание на Стояна към книгата и писмото. Имаше и много майчинска любов в това желание на Султана — любов прозорлива и грижовна: по-малкият й син беше по-слаб телесно и бащиният му занаят би бил тежък за него, пък и всеки друг занаят, дето беше нужна телесна сила. Лазар, от друга страна, беше надарен с по-голям ум, с повече душевни качества и Султана искаше да го изтръгне от средата на баща му и по-големия му брат, да го издигне по- високо. Тя нямаше определена цел — какво би могъл да стане Лазар, ако свършеше и гръцкото училище в Преспа? В най-добрия случай — свещеник или учител. Султана нищо повече не знаеше. Чувала бе, че имало училища и по други места, но не знаеше какви бяха те — сигурно като тия в Преспа. Най-важното беше Лазар да свърши гръцкото училище, а после — после той и сам ще знае как да си помогне, пък и в занаят да влезе, такъв учен, все ще му бъде по-добре.
Новият владишки наместник по едно време поиска да види училищата в Преспа. И, кой знай защо, не тръгна сам, а поведе и стария наместник, и други двама от чорбаджиите общинари: може би за салтанат или с други някакви намерения — никога не можеше да се знае какво мислеше всъщност — такъв човек беше той. Елинското училище се помещаваше в две стаи на долния кат на една частна къща — на горния кат живееха стопаните й. Четиримата гости влязоха в тясно, тъмно ходниче между двете стаи и веднага от едната стая излезе учителят да ги посрещне. Той беше дребен човек, сух и бледен, с глух глас и беше много изненадан, дори уплашен от това неочаквано посещение. никога преди не бе идвал в училището наместник или кой да е от общинарите. Колегата му в съседната стая, без да подозира нещо, продължаваше работата си: викаше с остър, писклив глас, а учениците му повтаряха в хор:
— Дойдохме — каза наместникът — да ви видим. Аз винаги съм се интересувал от училището. Вие тукашен ли сте, господин учителю?
— Заповядайте, заповядайте, ваше високо преподобие — отговори учителят също на гръцки, покланяйки се раболепно. — Не, не съм тукашен. Аз съм от Корча.
— Елин ли сте, или…
— Да… тоест… но, да, елин съм, ваше високо преподобие. Учил съм в Янина.
— Как сте попаднали тук?
— Ами сам дойдох… нали знаете… учител. Ходих по много места и като дойдох тук преди три години, попитах дали имат нужда от учител и ме назначиха чорбаджиите от общината.
— Но да влезем да видим, да послушаме как работите. Учителят даде път на архимандрита и влезе след него, плах и свит. Влязоха и останалите гости. Стаята беше мрачна, тясна, с нисък таван, четири или пет чина, дълги почти от едната до другата стена, запълваха стаята и едвам оставаше малко място за учителя отпред, към вратата. Гостите запълниха и това свободно място, та двама от тях трябваше да останат на вратата. По чиновете седяха притиснати едно до друго около двайсетина деца, които гледаха мълчаливи и слисани нечаканите гости. Учителят не знаеше де да покани гостите си, нямаше и стол да предложи на архимандрита.
— Не се бе зпокойте, господин учителю. Продължавайте работата си, а ние ще послушаме.
Тъкмо учителят се бореше със смущението си и се канеше да продължи работата си, отвори се вратата на съседната стая и се показа там другият учител — нисичък, тантурест мъж, с червендалесто, весело лице.
— А, дошли са чорбаджиите да ни видят — каза той на преспански и продължи свойски: — Аз пък се чудя, като чух… Харно, харно, да ни видите как се мъчим.
Архимандритът се обърна към него с леко приподигнати вежди и му каза тихо, с вледеняваща учтивост:
— Влезте си, господин учителю, ще дойдем и при вас, влезте си. И после — не се сдържа той, но без да повиши тон — в едно елинско училище трябва да се говори само на елински, нали? Бъдете така любезен, влезте си, ще дойдем и при вас.
Учителят не се смути никак — лицето му остана все тъй червендалесто и весело.
— Заповядайте — обърна той на гръцки, — добре дошли! Тия почтени люде са тукашни и не разбират гръцки, ваше високопреподобие.
Той влезе в стаята си.
Още като влязоха в тясното, тъмно ходниче, върху бялото лице на владишкия наместник се спусна сянка. Сега, като слушаше той глухия глас на дребничкия учител и отговорите на учениците му, тая сянка все повече се сгъстяваше. И въздухът в стаята беше задушлив, напоен с тежка смрад, та наместникът, колкото и да беше търпелив, не можа да се задържи по-дълго тук. Той поразпита няколко от децата за уроците им и каза на учителя:
— Вие продължавайте. Ние ще минем в другата стая. Съседната стая беше още по-мрачна, в нея беше още по-претрупано с ученици и чинове, въздухът — още по-тежък и смрадлив. И тук гостите не се задържаха много. Двамата учители излязоха след тях да ги изпратят. Наместникът се спря в малкото ходниче, близу до външната врата, за да го облъхне студеният и свеж въздух отвън. Той се задушаваше и от гняв, който едвам-едвам сдържаше.
— А вие откъде сте? — попита той червендалестия учител. — Къде сте се учили?
— Тукашен съм, ваше високопреподобие. Аз съм влах. преселени сме тук от Москополе. Учих в Битоля и от дванайсет години съм учител.
Наместникът едвам го изслуша и се обърна към двамата учители нервно, нетърпеливо:
— Не ми харесва училището ви! Училище ли е това мръсно подземие? И сигурно никой не е идвал да види как работите. Вие сте останали много назад. Това аз няма да оставя така. Сбогом, господа.
— Ние не сме виновни — започна след него червендалестият учител, изпращайки го през двора до портата. — Ние се трудим, колкото можем. Аз съм учил при даскал Панайотис. За училището, вярно, същинска пещера, но за него се грижат чорбаджиите, общината, ние нищо не можем да сторим, не зависи от нас.
— Сбогом, сбогом — прекъсна го архимандритът и излезе на улицата, следван от другарите си.
Запътиха се към училището на даскал Божин, към една от крайните махали на града.
— Ето тук — каза старият наместник и побутна една притворена порта. Дочуваше се напевна, многогласа врява.
Училището беше до самата порта, ниска, приземна постройка; преди, види се, е служила за плевня или нещо подобно. Нататък се виждаше дълъг тесен двор и в дъното му — стара, прихлупена къщурка. Вратата на училището беше затворена и пред нея се навъртаха няколко кокошки. До вратата зееше малко прозорче с дървен капак, отворен до стената, и там стоеше един петел, горд и умислен. Беше доста късно следобед, дворът тънеше в сянка, късият зимен ден вървеше към своя край, та кокошките чакаха да се освободи жилището им, за да се приберат за през нощта. Петелът се разкудкудяка тревожно, хвръкна с неистов крясък през главите на четиримата гости, разбягаха се из двора и кокошките му. Бялото лице на архимандрита се разведри от весела, малко учудена усмивка. Той бутна вратата. Облъхна го топъл нечист въздух, той присви устни и прекрачи високия праг. Последваха го и другарите му. Напевните детски гласове се засилиха още повече. Край стената срещу прозорчето седеше кръстато на ниско миндерче даскал Божин. Той беше толкова изненадан от неочакваното посещение, че гледаше изпод вежди гостите си и не се сещаше да стане, да ги посрещне. Между пръстите на дясната му ръка, както я бе дигнал във въздуха, проблясваше игла и едър, кръгъл, излъскан напръстник, а в скута му, свита под коляното, се виждаше недовършена шаячна дреха, която учителят шиеше.
— Добър ден, кир даскале — поздрави наместникът на гръцки.
Учителят нищо не отговори, а забоде иглата и остави дрехата встрани на миндерчето.
— Гости ти идем, даскал Божине — каза старият наместник.
— Добре дошли — отвърна неохотно даскал Божин, провеси нозе с дебели вълнени чорапи, надяна изпомачкани галеври и стана.
— Не се безпокойте — усмихна се наместникът. — Ние само така, да погледаме.
Даскал Божин го гледаше мълчаливо, с уморени очи изпод побелели, рунтави вежди и едрата му глава с голо теме беше леко наклонена над дясното му рамо — както бе свикнал от дълги години да следи бодовете на шивашката си игла. Сетне той проследи погледа на архимандрита и сам огледа школото си. Затъмнило се бе още повече под ниския покрив в късния следобеден час. от друго едно съвсем мъничко прозорче в дъното на помещението се струеше мътна, загаснала светлина. Ниско долу, върху малки триножни столчета или
