върнеш.
— Не… вие дайте ми само осем хиляди гроша, а за път аз ще си харча мои пари. Пък ще ти кажа, Авраме: върви ти, ако искаш. Или който и да е друг от нас, но да видим с очите си къде ще отидат тия осем хиляди гроша.
От някое време започнаха да се появяват по бузите му две кръгли, алени петна и сега тия две алени петна пламтяха на пребледнялото му лице. Той погледна изкосо наместника и кой знае как долови, че гъркът сякаш свали изеднаж някаква маска от лицето си.
— А — внезапно пристъпи направо към него Бенков, — разбираш какво приказваме, нели? Разбираш, виждам. Много се разтревожи ти, отче архимандрите. Не ти се иска да отивам в Цариград, а?
— Заето… заето… — проговори за пръв път гъркът на преспански. — Върви, върви…
— Чакайте, да видим, да помислим… Така изеднаж… — зачуха се гласове.
— Не искам да спирам кир Бенкова — продължи пак на своя си език наместникът, привел смирено очи, — не е лошо да попитаме дядо владика…
— Вие чакайте, помислете, питайте, пък аз ще вървя. Дадете ли ми тия осем хиляди гроша — добре. не ми ли ги дадете — тръгвам със свои пари. Искам тая наша работа да се свърши и добре е човек да отиде на самото место.
Климент Бенков седна на миндера и вече всички знаеха, че той ще пътува за Цариград. Тогава един от старците се опита да хитрува:
— Ти върви, Климе, пък ние после каквото похарчиш, ще ти платим, общината ще ти плати.
Бенков нищо не отговори. Обади се Аврам Немтур:
— Не, не… Ще му броим осем хиляди гроша и още хиляда гроша за път.
— Казах — смръщи вежди Бенков. — За себе си свои пари ще харча.
След двайсетина дни Климент Бенков замина за Цариград. Той се бави там близу четири месеца и нито еднаж не се обади през това време. Людете започнаха да го позабравят и се върна някак неочаквано. Донесе султански ферман за новата църква.
— Какво видех и какво патих — каза той в общината, — друг път ще ви разправям. Ето, отче архимандрите, ето фермана, прочети го да го чуем, ние сички разбираме по малко турски.
Ферманът мина от ръка на ръка — само писарят не се осмели да протегне ръка към твърдата хартия с грамаден султански герб — и пак се върна в ръцете на наместника. Той започна да го чете, всички слушаха. Като прочете наместникът и последната дума във фермана, Климент Бенков извади кесия от пазвата си, развърза я:
— Ето, връщам от общинските пари пет хиляди гроша. Пооблажих с три хиляди гроша само кятипите, да побързат; до пашите не стигнах и по-добре, че них с нищо не можеш да наситиш. Ето, преброй ги, Авраме, дали са пет хиляди. Връщам ги.
Станаха всички и отидоха в хукюмата, да покажат фермана на войводата. Той пое хартията, разгъна я и Целуна султанския герб. Прочете дума по дума полугласно фермана, целуна отново герба, сгъна внимателно шумящата хартия и улови брадата си умислен. Най-сетне каза:
— Добре, добре. Виждам, сполучили сте. Но, чорбаджилар, тук пише за една църква. Така ли е? А вие имате една църква и защо искате да строите втора църква?
Общинарите се спогледаха. Бенков едва-едва се усмихна и рече:
— Каймакам ефенди, във фермана пише за нова църква да строим. Построена църква нема защо пак да се строи.
— Така, така — поприглади брадата си турчинът, — така. Но вие оставете у мене фермана, аз ще помисля. И с кадията ще поговоря, да сме наясно. Грешка да не стане, чорбаджилар.
Като излязоха вън общинарите, Климент Бенков каза на Немтура:
— Ти ела утре пак тука, дай хиляда гроша на войводата и той ще ни върне фермана. Прибави и петстотин гроша за кадията.
Така и стана.
Прочете се ферманът и от църковния амвон, разгласи се из цяла Преспа. Беше посред зима, не беше време за строеж, но бяха нужни още много пари и всеки празник, след като дяконът прочиташе евангелието от амвона, подканяше благочестивите преспанци да подпомогнат общината за новата църква. И пак започнаха да се точат люде в общината, стари и млади, мъже и жени, с парили разни други подаръци за църквата.
IV
Когато Стоян Глаушев отвори свой дюкян, взе в дюкяна и по-голямото си момче Кочо. Време беше момчето да помага на баща си и да учи занаят. Преди това Кочо ходи две зими да се учи на четмо и писмо при даскал Божин, но не научи много, едва да срича Светчето. Не го теглеше сърце към писмо и наука. В игрите и после в дюкяна на баща си показваше по-голямо усърдие — беше здраво, силно момче. Стоян започна да се заглежда и в по-малкия Лазар. Работата в дюкяна се разрастваше, Стоян имаше нужда от повече помощници.
— Какво ще прибирам в дюкяна си чужди синове — каза той на жена си. — Ето Кочо веке оставя духалото и се залавя за чуковете с другите калфи. Нужно ми е по-малко момче, да го замести на духалото. Какво ще търся чуждо, нека дойде Лазе.
— Не — отсече Султана. — Лазе наука ще учи.
— Ами стига му, ето и той две зими ходи при даскал Божина. Научи повеке от Кочо, чете като поп, стига му.
— Не. Той ще учи още. Наумила съм аз да влезе в елинското училище. Там по-голема наука се учи. Има време за дюкяна. Ти намери си друго момче за духалото.
Лазар беше по-слабичък, не беше много склонен към игри и лудории, нито към занаята на баща си, а Светчето и Апостолът бяха все в ръцете му. Някога дядо хаджи Серафим бе минавал и за учен човек, учил бе книга и бащата на Султана. Като си мислеше тя за дядо си, когото помнеше, и за това, което бе узнала за баща си, когото не можа и да запомни, във внушителния образ на единия и в скръбния образ на другия, както се бяха създали в душата й, легендата за тяхната ученост беше някакво сияние и то поддържаше нейната гордост повече от всичко друго, което знаеше и бе чувала за двамата покойници.
— Лазе ще учи — каза тя и при друг случай. — Като излезе от даскал Божина, ще го дадем в елинското училище. Сичко ще изучи докрай!
— Поп ли ще го правим, какво? — отвърна Стоян. — Златен е занаятът ми, нели виждаш. И за децата ни ще има хлеб.
Той не настояваше за Лазара, колкото и да се възхищаваше от занаята си. И той, по своему, бе почувствувал тайнствената сила на науката, на книгата и писмото, когато Лазар сядаше да чете или пише: седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш! Но все пак не беше ли достатъчно това и какво друго имаше още след книгите на Лазара?
— Е, татко, науката нема край, за сичко има наука.
— Брей, брей! — чудеше се Стоян. — Е, харно. Правете с майка ти каквото знайте. Но ти, Лазе, не забравяй и дюкяна. Идвай да помагаш. Дюкянът ни храни, сине. А и там има наука, макар да не е като твоята.
Лазар отиваше и в дюкяна, когато нямаше училище — не бива да се губи време в празни игри и безделие. Даскал Божнн отваряше училището си късно през есента и разпущаше учениците си към Гергьовден, когато те и сами започваха да го напущат, спирани от бащите си било по Дюкяните им, било за полска работа. В Преспа почти всеки стопанин имаше по една или няколко ниви или лозе в околностите на града. А в школото на даскал Божина се събираха повече деца на занаятчии, средна ръка люде или по- бедни. Чорбаджийските синове и внуци отиваха в елинското училище — то беше по-друго, друг ред имаше там. Хаджи Серафимовата внука и за това искаше нейният син да се учи в елинското школо: Лазар беше син на Стояна Глаушев, но той беше и правнук на хаджи Серафима.
В желанието на Султана да посвети по-малкия си син на науката, както тя я разбираше, имаше суета, но
