Общината избра друго място — сне къщи с големи градини сред християнските махали — и брои на стопаните двайсет хиляди гроша. Събориха къщите и се отвори широко място. Преспанци се радваха:
— Тука е дори по-хубаво, сред града. Близу ще ни е църквата на сички, а онова, турското, проклето да е, хем — на края на града. И досам джамията, пуста опустела!
И тая радост на преспанци не продължи много. Дойде едно заптие в общината и повика всички общинари при войводата — каймакамина, както го наричаха турците. Той ги посрещна сърдито, а всъщност не изглеждаше много сърдит:
— Какво правите вие там, във вашите махали, къщи събаряте, народа събирате! Вие, демек, не признавате нашата власт и закони, ни султан, ни кадия, ни войвода. За такова нещо, чорбаджилар, има бесилка.
— Що думаш, каймакам ефенди! — едва ли не се разплака наместникът от угодничество пред турския големец. Ние денонощно се молим на бога за нашия султан, хиляда години да доживее, и за целия турски дьс влет, и за тебе, войводо. Ние сме покорна рая и нш лошо не вършим.
— Църква искаме да правим, каймакам ефенди обади се нетърпеливо Климент Бенков.
— Аха-аха! Знам аз — поклати заканително глава каймакаминът, — знам! Искали сте да съборите нашата джамия там, за да дигнете ваша църква. И едвам задържах нашите мюсюлмани да не се дигнат и да не ви изколят до един. Сега пак! Не си седите мирно, ами пак ровите, ровите… за главата си ровите. Никого не признавате, никого не питате.
— Още не сме почнали, войводо — каза пак Бенков. — Преди да почнем, ще дойдем да питаме хукюмата, както му е ред.
— Стига, разбрах — дигна ръка турчинът, розова и мека. — Искате и да ме лъжете. Църква имате и друга църква не ви е нужна. Няма да пълните града с църкви и клепала!
Бенков се опита да бъде благоразумен и убедителен:
— Църквата е също божи дом, каймакам ефенди. то, в Преспа има само една турска махала, а има пет джамии, а и старата оная… Ние пък сме дванайсет махали…
— А бре ти какво ми приказваш! — приподигна се турчинът, вече наистина сърдит. — Та вие наред с турците ли бре! Тука гяурско царство ли е бре! Ха се махайте и ако чуя, че не сте мирясали, всички ще ви затворя, т жа да знаете!
Вън и още повече в общината всички се нахвърлиха върху Климента Бенков:
— Така не може! Де се намираш! Така не се говори на каймакамин! Ти искаш сичко да развалиш.
— Но пък аз ще ви кажа — викна Бенков, — че той прави това, за да му дадем рушвет! Да му дадем две-три хиляди гроша и ще видите как ще омекне.
Намериха начин — не беше трудно — и дадоха на каймакамина три хиляди гроша. Той прибра парите и благосклонно посъветва чорбаджиите да се отнесат до тесарифина в Битоля. Приготвиха харзовал от името на всички християни в Преспа и отидоха пак наместникът и Аврам Немтур да го подадат на битолския мутесарин. Като се върнаха двамата пратеници в Преспа, разказаха с колко усилия бяха успели да подадат народната покорна молба и поискаха от общинската каса хиляда и двеста гроша, които бяха раздали за подаръци и рушвет, за да може харзовалът да стигне до мутесарифина. Ходили и при владиката, но той само дигал рамена и казвал, че работата ще стигне и до Цариград.
— Ами той защо е владика, щом не може да ни помогне? — попита злобно Климент Бенков. — Или и той иска рушвет?
— Ех, ти… — изкриви лице с досада Аврам Немтур.
— Какво аз? А ти пък, докато не оближеш ръка на владиката…
Още два или три пъти ходиха пратеници в Битоля и когато най-сетне и мутесарифинът получи три хиляди гроша рушвет, молбата на преспанци бе препратена в Цариград.
Тая вест донесе в Преспа новият владишки наместник. Владиката неочаквано изпрати нов свой наместник в Преспа, уж от преголяма грижа и любов към преспанци. „Вие — пишеше той в писмото си до преспанската община, — вие, христолюбиви чада на вселенската църква, проявявате голяма ревност, похвални усилия и синовно усърдие към светата наша църква и затова аз ви пращам един от своите най- любими и най-способни помощници да ме замества при вас и да ви ръководи в църковните работи. В голямата и богоугодна работа, която сте захванали с божия помощ, той ще ви бъде от голяма полза. Аз уважавам досегашния мой наместник при вас, той е ваш съгражданин и аз го похвалявам за досегашното му богоугодно усърдие, но той е вече много стар и нито аз, нито вие не бива да отегчаваме повече старините му с големи грижи. Надявам се, че новият мой наместник ще заслужи бързо вашето доверие и ще стане верен тълкувател, проводник и изпълнител на непрестанните ми грижи, благопожелания и молитви за вас в името на Христовата наша църква…“
Преспанските общинари и всички преспанци останаха изненадани от тая промяна. Досегашният наместник беше наистина стар и простичък човек, но беше преспанец и с него лесно се разбираха. Новият наместник беше архимандрит, на около четиридесет години. Видя се странно на преспанци, че беше грък по народност, а беше с руси коси и червеникава брада, с млечнобяло лице и с ясносини, зеленикави очи. люде с такава външност бяха редки между гърците. Преспанчани приеха послушно тая промяна — съжаляваха за стария наместник, но пък бяха поласкани, че новият владишки наместник беше архимандрит. Само Климент Бенков се противеше и се лютеше. Събраха се всички общинари в канцеларията, дойде за пръв път там и новият наместник. Той заговори на гръцки, а между общинарите гръцки знаеха само Аврам Немтур и старият наместник. Знаеше и писарят. Климент Бенков направо се обърна към новия наместник:
— Ти, отче архимандрите, не знайш ли нашенски?
Наместникът не го разбра и попита с учуден поглед околните да му кажат какво му приказваше Бенков. Аврам Немтур му обясни и се виждаше доволството на Немтура от това предимство над Климента Бенков. Архимандритът каза пак на гръцки с учтив, малко наставнически тон:
— Не зная вашия език, но това няма да ни пречи. Който се занимава с църковни работи, би трябвало да знае елински. Език на светата наша църква е елинският език.
— Ама как ще се разбираме ние с него! — гневеше се Бенков. — В църквата, разбирам, ще чете на гръцки, но как ще вършим ние работа с тоя наместник, щом той не знай нашия език!
— Е, кой ти е крив — подхвърли Аврам Немтур. — Да си учил.
— Колкото съм научил, мене ми стига — остро про-ззънтя гласът на Бенков. — А ти какво ще ми се хвалиш! Аз съм учил славянски, чета и пиша. И детето си пращам при даскал Божина, не го пращам в елинското школо. всеки да си знае своето място. Ние сме българи, слазяни. Не сме гърци.
— Се пак не е лошо да знай човек секакви езици — обади се един от общинарите, а Бенков и на него се накара:
— Не е лошо, знам. И ти пращаш внуците си в елинското школо.
— Ще ги праща, то се знай — дигна дебелите си вежди Немтур. — Там се учи наука, а при даскал Божина, какво, само Светчето и Апостолът.
— Пращайте вие децата си, където искате. Но с тоя човег, дето е дошъл тук, какво ще правим, щом не можем да се разбираме! Така не може! — тръсна глава Бенков.
Новият наместник сложи край на тая разпра, като извади писмото на владиката, което бе донесъл, и го подаде на стария наместник да го прочете гласно пред всички. Старият наместник се смути, види се, не беше много сигурен в знанията си по гръцки, и с престорена скромност го подаде на Аврама Немтур. Колкото и да беше сърдит и намръщен, Климент Бенков наостри уши, в очите му пробягнаха лукави пламъчета: да видим сега колко голяма е елинската наука на Немтура! А Немтур цял пламна — кръв да покапе от алените му бузи, — челото му отеднаж лъсна от влага. Изкашля се, понамести се на миндера и почна да чете с голяма мъка, но после се пооправи. Преди още да довърши, Бенков не се сдържа и подхвърли присмехулно:
— Като да вървиш през гробища…
Немтур спря да чете, погледна го изпод вежди. Сетне изеднаж скочи, отиде и сложи с рязко движение владишкото писмо на ниската маса, под носа на писаря, и пак се върна на мястото си на широкия миндер. Всички се обърнаха към писаря, като че ли едва сега се сетиха, че той знаеше да чете и да пише гръцки, и така оръдията на Немтура мина незабелязана. Писарят прочете писмото.
— Нищо не разбирам! — каза Бенков.
