не беше склонен да разваля празничното си настроение с всекидневните грижи на преспанци. Само Климент Бенков нарушаваше понякога тоя мълчаливо установен ред в общината и прекъсваше сладките разговори на старците за било и небило или за предстоящия празничен обед. През една неделна утрин Климент Бенков остана в църквата и след службата. Излязоха си всички и се чуваха само стъпките на клисаря, който се бе разшетал да почисти. Бенков огледа празната църква, като че ли за пръв път влизаше в нея, сетне бързо излезе и се запъти право към общината. Още като се показа на вратата на общинската канцелария, такъв беше изгледът му, че, Аврам Немтур, поглаждайки мустаките си, за да спре, да заглуши думите си, каза с лошо прикрит присмех:
— А да видим сега какво ще чуем.
Някой сякаш блъсна отдире Климента Бенков и тоя-се изправи сред стаята с ръце на кръста. Тънкият му глас звънна и заглуши всеки друг шум в стаята.
— Какво ли? Ей сега ще ти кажа. — Той се обърна към всички старци и гласът му се изви, затрептя, пронизваше ушите: — Ще кажа на сички ви тука! Това не е църква, ами е плевня, господ да ми прости. Седнали сме тука, община сме, повеке на лафмухабети, оправяме чуждите бъркотии, тоя се жени, оня се развежда, дели се от баща си, десет гроша имал да дава некому, за два гроша лъже и се кълне… а, не, не, така си е, нема защо да ни остава хатър… е, и за църквата се грижим, така е, но как се грижим за тая църква, нема къде да влезе човек да се помоли, малко ако позакъсней, народът и в притвора се събира, в двора пали свещи. Така не може, това е срам за нас, преспанци. Ние требва да съградим нова, голема църква!
Той огледа още еднаж всички насядали наоколо общинари, избягна да погледне само Аврама Немтур, но всички старци мълчаха, попривели глави, като че ли се наслаждаваха на тишината, която настъпи, след като пресекна тоя остър, пронизващ глас. Бенков отиде и седна на обикновеното си място на широкия миндер. Никой не се обаждаше и той пак се приподигна, нервен, възбуден:
— Е, що мълчите, кажете де, кажете! Един от старците проговори:
— Право е. Църквата ни е малка, тесна, ниска. Нели и друг път и много пъти сме приказвали. Ама де да видим как ще излезе тая работа… Да размислим, да видим…
— Нема що да се гледа и да се мисли — размаха дългата си, тънка ръка Бенков. — То се вижда и отдавна е премислено: нужна ни е нова църква!
Всички бяха съгласни, че за Преспа беше нужна нова, по-голяма църква. Но и всички се бояха от подхващането на такава голяма и важна работа. Последен се обади Немтур.
— Що си мислите, лесно ли е църква да съградиш! То с викане не става, ами требва с разум и с добра сметка. Пари требват, много пари.
— Пари ще намерим — викна Бенков. — Преспа има кари за една църква.
Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза:
— И най-напред да попитаме владиката. Без него не може.
— А, владиката! — скочи Бенков. — Ти искаш само свешник? да се противиш. От владиката ли ще искащ пари? Народът ще даде тия пари и той ще прави църквата. Владиката нема да пречи. Кога е дошъл той да ни види? Само праща да му събираме владишнината, по цела торба сребро.
— Ти немой така, Клименте — обади се наместникът. — Ще питаме и владиката, а той нема да ни спре за такова богоугодно дело.
Не беше много трудно да се въодушевят старите общинари от такова едно благочестиво предприятие. Противеше се само Аврам Немтур, и то заради Климента Бенков, а тоя още повече се възпламеняваше от вдъхновилата го мисъл за нова църква. И тъй, неочаквано срази противника си, сломи упоритостта му и го повлече заедно с всички.
— Пари ли? — удари юмрук в коляното си Бенков. — Ето, аз ще дам за начало хиляда гроша за новата църква!
— Аз пък ще дам две хиляди гроша — рече отсреща Аврам Немтур.
— И аз ще дам две хиляди! — тупна още еднаж юмрук в коляното си Климент Бенков.
Още същия ден се разчу по цяла Преспа, че общината решила да гради нова църква.
II
В началото потръгна добре. Наместникът обяви от амвона решението на общината и христолюбивите преспанци започнаха да носят в общинската канцелария даровете си за новата църква — пари и всякакви други! ценни вещи. Стана нужда общинарите да изберат помежду д си неколцина, които да събират средствата и да ръководят градежа на църквата. Избраха на първо място Климента Бенков, сетне наместника хаджи поп Спиридон и Аврама Немтур…
— Те ще се карат, Аврам и Климент, и работата нема да спори — забеляза един от общинарите.
— Не — отвърна друг, — те ще се надпреварват и Аврам ще подкарва Климента.
И наистина беше така. Климент каза:
— Парите нека събира Немтур. Той умей да държи чужди пари. Аз не мога да се разправям с народни пари. Аз ще се занимавам с градежа.
Знаеше се, че когато Аврам Немтур събираше афиона, не бързаше да плаща на производителите, докато не го продаде на битолските евреи, а тогава все гледаше да откъсне по нещо от уговорената цена, за да увеличи печалбите си. Това искаше да му припомни Климент, но и Аврам не му остана длъжен:
— Ти с градежа… ще се надвикваш со зидарите. Имаш хубав глас.
После Климент Бенков каза:
— Аз нема да ида в Битоля при владиката. Нека идат наместникът и Аврам. Те по-добре ще се разберат с него.
— Де си ти за пред владика! — подигна рамена Немтур.
Старците от общината се радваха, като ги слушаха — нека се хапят, единият ще гони другия, работата започваше весело.
Наместникът и Аврам Немтур донесоха добри вести от Битоля. Владиката благословил от сърце градежа на новата църква.
— Как нема да го благослови! — подвикна Климент Бенков. — Ще се похвали на патриката в Цариград, че в епархията му се строят църкви, сетне ще дойде да ни освети църквата и ние ще позлатим патерицата му.
— Ти немой така, Клименте — разтъжи се по обичая си наместникът. — Не се говори така за владиката. Да пазиме ред и почит.
— Ех, да пазиме — съгласи се Бенков.
А преспанци идваха на върволица в общината — мъже, жени, — всеки да поднесе своя дар за новата църква. Вещите, които се получаваха, разпределяха се из чаршията, да се продават, да се превръщат в пари. За по-малко от два месеца събраните пари стигнаха до деветдесет хиляди гроша.
— Да почваме, да почваме! — тупаше с юмруци по колената си Климент Бенков. — Оттук нататък работата сама ще върви.
Избраха място за новата църква — там, дето беше запустялата турска махала. Беше свободно място, само да се поразчнстят развалините от някогашните турски къщи и дворища, и беше хубаво място, височко, та новата Църква ще се вижда от целия град. Отидоха общинарите Да го разгледат, отидоха и мнозина други преспанци, като че ли никога не бяха го виждали. То нищо, но някога тук е била турска, друговерска махала — но мястото ще се освети, ще се попръска със светена вода, а светената вода всичко пречиства — и болест, и всякакви проклятия. И вече питаха, разпитваха общинарите да издирят стопаните на изоставените дворища, ако някои бяха останали живи след холерата или бяха оставили наследници. Мястото трябваше да се купи, да стане народна собственост. Не се обади никой за стопанин, но вдигнаха глас всички преспански турци:
— Не може! Там, дето е била турска махала, живея-ли са турци, не може да се гради църква. И още: не може да се гради църква близу до джамия. Забранено е!
Това беше изоставената джамия с пречупеното минаре. Какво са наумили гяурите, всички под нож ще минат, ако посегнат да осквернят старата джамия Така се заканваха турците и никой гяурин не посмя да излезе насреща. Дори и Климент Бенков не нададе глас, колкото и да беше смел и буен.
