години прехвърли големи количества жито в Арнаутлука, сам ходи по Елбасан и Янина и пак спечели за късо време много пари. По същия начин влезе и в общината. Наистина с богатството му порасна и името му, та всичко можеше да върши по своя воля, но беше и силен човек.
Дотогава в общината влизаха все от старите чорбаджии. Повечето от тях нямаха друга работа и доживяваха старините си по миндерите в общинската канцелария с чибуци и броеници в ръка. Редяха людските работи тук — само за почит и слава, — но ги редяха с ум и душа на люде, които бяха с една нога в гроба. Строги и дребнави бяха тия престарели съдници, дебнеха зорко всяка грешка и не бяха склонни да прощават лесно — светът трябваше да върви по техния ум и както бе вървял от памтивека. За да не сбъркат някак стария християнски закон, винаги между тях имаше по един или двама от по-старите свещеници освен владишкия наместник, който беше председател на общината и винаги с благословията на битолския гръцки владика, най-често и негов покорен и послушен слуга. Най-млад между общинарите беше Аврам Немтур, но и той беше над петдесет години. Случи се да се съди в общината за развод бедна млада жена, близка роднина на Климент Бенков.
— Ти защо искаш да се развеждаш со законния си мъж? — попитаха я старците.
— Пияница е, бие ме, мъчи ме, не работи, децата ни гладуват.
— Колко деца имате?
— Шест.
— Хм, добре сте се погрижили. Ами като се разведеш с мъжа си, кой ще се грижи за тия шест деца?
— Баща им и сега не се грижи за них. Ще търся нов късмет за себе си и за них.
— Като се омъжи за него, пиеше ли той и тогава?
— Пиеше. Та и вие го знаете: Коне Дърдор, един е в целия град.
— Слушай, жено — казаха старците, — венчило, благословено от църквата, не се разваля лесно. За децата никой не може да се грижи по-добре от родния им баща. И понеже ти, безумна жено, си знаела какъв е, когато си се венчала за него, ще го водиш докрай такъв, какъвто е. За пияница си се венчала, с пияница ще живейш. Върви си, а ние знайме какво още да направим.
Те повикаха пияницата в общината, посъветваха го и го заплашиха вече да не пие и да се грижи за децата си. Коне Дърдор обеща и се закле да не слага ни капка вино и ракия в устата си, но още същия ден пак се напи и наби жена си.
Нещастната жена отиде при роднината си, при Климента Бенков, и го помоли той да й помогне. Разправи му дума по дума какво бе станало в общината. Климент Бенков познаваше нещастието й, разгневи се и веднага сам отиде в общината.
— Е, харно — каза той на старците, — венчило не се разваля лесно. Право е. Казали сте на тая глупава жена, че какъвто мъж си е взела, с такъв и ще живей докрай. И това е право. Но вие, като добри, честни люде и справедливи съдии, сте искали да й помогнете в нейното нещастие. Повикали сте Конета Дърдора и сте го посъветвали веке да не пие.
— Така беше. Е, после?
— После, ето какво, благочестиви старци: като се омъжила тая глупава жена за пияница, надевала се, бедната, че пияницата ще се поправи. Сбъркала е. Направила грешка и вие не й давате прошка.
— Не й даваме. Да сърба каквото е дробила.
— Така. Но и вие, като сте повикали Конета Дърдора. повервали сте, че той нема веке да пие. Заклел се пред вас, разкаял се и вие сте му повервали. А Коне Дърдор още същия ден се напил и пак отишъл да мъчи жена си. И вие, значи, като сте мислили да направите добро и да запазите християнския закон, направили сте същата грешка.
Старците се умълчаха. Затракаха по-бързо броениците, нови кълба тютюнев пушек избухнаха от всички страни.
— Ама — обади се колеблив глас — тя, като се раздели с мъжа си, млада е още, може да тръгне по лош път. Като има венчило, ще я държи, ще я пази от по-големи грехове.
— Тъй, тъй — зачуха се и други, по-смели гласове, — венчилото да не се разваля. Венчило ние не разваляме току-тъй! А него, пияницата, пак ще го викаме и в хукюмата ще съобщим за него.
Климент Бенков се разгневи още повече, тръгна да си върви, но се спря на вратата и каза:
— Какво ще пазите вие това венчило, като се разтурило само! А пък аз ето какво ще направя: тя, нещастницата, ми е роднина, ще я прибера с децата й у мене, вкъщи, гладна нема да я оставя. Ако дойде Коне Дърдор да търси венчилото си, аз нему с тояга кокалите ще му строша. — И си излезе.
Тогава реши Климент Бенков да влезе член в църковната община. И като реши — направи го, макар да беше трудно. Млад беше още, старите чорбаджии не му даваха път, но той беше още по-упорит и сполучи да вземе място в общината още на първия избор.
Не свеждаше той глава пред никого. Влезе в общината като твърдокрил бръмбар в пчелен кошер. Свърши се с благоприличната тишина в общинската канцелария, с безкрайните и безплодни заседания и разговори на общинарите. Само Климент Бенков беше нов човек между тях и те всички се съюзиха против него. В началото му устройваха клопки, за да го изложат пред гражданите, мрънкаха против него из целия град, но той смело разкъсваше всички мрежи. Имаше тънък, звучен глас и често се гневеше, та гласът му се чуваше надалеко. Граждани, които минаваха край общината, все по-често имаха случаи да си казват:
— Климе Бенков пак се кара на общинарите.
Сега работите в общината вървяха по-бързо. Климент Бенков не оставяше никого на мира, не даваше много да се приказва, решаваше направо и викаше до бога, докато се наложи. Старците и наместникът взеха да се побояват от него. Не можеха да му надвиват ни с думи, ни с глас и само ще каже някой примирително:
— Млад си още, Климе, зелен си още. Много бързаш.
— Млад, а! — викаше Климент Бенков. — Тука требва и други по-млади люде да влезат, работа требва да се върши.
Умориха се старците да се разправят с него, примириха се, спотаиха в себе си всяка злоба и недоволство от него. Климент Бенков стана пръв между тях и преспанци търсеха и слушаха него повече и от наместника. Не се преклони пред него само Аврам Немтур, който доскоро беше също житар, а сега събираше по Прилепско, Велешко и Тиквешията афион и го продаваше на евреите в Битоля. Това беше опасна търговия, пълна с рискове, но даваше и големи печалби, все в чисто злато. Немтур беше нисък, мускулест мъж, с гъсти, черни вежди и алени бузи, косите му бяха едва прошарени, винаги ниско остригани. Той се държеше гордо и не враждуваше открито с Климента Бенков, но го мразеше и го дебнеше във всяка слабост. Бенков страдаше от лоша, мъчителна кашлица до задушаване и беше тъжно да го гледа човек, когато започваше да се мъчи. Старците в общината го гледаха със състрадание — някои от тях вече и го обичаха, — опитваха се да му помогнат, а Климент Бенков, види се, бе забелязал нещо по лицето, в очите на Аврама Немтур и еднаж, все още задъхан след кашлицата, му рече:
— Ще черпиш ли?
— Какво… — подигна дебелите си вежди Аврам Немтур.
— Когато умра. Ти май чакаш да умра, когато се закашлям, и ти е весело.
— Не — завъртя глава Немтур на късия си врат, а бузите му станаха още по-червени, — не ти се радвам. Но… право да ти кажа, не ми е много приятно да те слушам, като кашляш.
— Ти не бой се — каза през зъби Климент Бенков, — аз нема да умра. Нема да умра скоро.
— Това знай само господ — отвърна Немтур двусмислено, ала се уплаши, види се, да не се издаде и побърза да добави: — кой кога ще умре.
— Не, аз знам, че нема да умра скоро — опъна дългата си шия Бенков.
Немтур беше по-благоразумен и нищо не отговори. Обади се наместникът с припевен, успокояващ глас:
— Не се бъркайте в божите работи. Това са божи работи.
Аврам Немтур беше по-спокоен, по-сдържан и гледаше да удари винаги на място, без да се излага на буйните и често безогледни удари на Климента Бенков. Те двамата биха се карали при всяка среща, но Немтур идваше по-рядко в общината и не винаги подхващаше предизвикателствата на Бенков.
Всеки празник след църковната служба общинарите се събираха, повече по навик, в общината и никой
