прогнили дъски на чардака се чуха стъпките на Султана. Тя нищо не му каза, но Стоян бързо се изправи, поогледа се — заседял се бе много тук на стълбата. Шаро дигна глава и проследи стопанина си с поглед чак до портата.
Чаршията беше полузатворена. Тихо беше, чуваше се само глуха врява по улиците. Людете се въртяха нагоре-надолу в безделие или се събираха тук и там на купчина да си приказват. Ръцете, които бяха свикнали от сутрин до вечер да блъскат с чукове, да мерят и премерват, да режат, да стържат и дълбаят с ножове, ножици и длета, да шият и лепят, сега висяха празни или биваха стеснително скривани по джебове и пояси, да не се виждат, че са без работа посред бял ден. Людете на майстор Кочо през целия ден се бяха навъртали в работилницата, чистиха, носиха пясък от реката и едва късно следобед майсторът ги разпусна. Отидоха си всички, остана само Стоян и майстор Кочо позна, че той искаше да му говори нещо, та сам го подкани:
— Какво има, Стояне…
— Какво има, майсторе… — започна с пресекнал дъх Стоян и ситни капчици пот избиха по широкото му чело — ето, Димитровден наближава… месец, два, но, аз нема да остана при тебе тая година.
— Какво си намислил? — попита старият човек и не беше изненадан той от думите на първия си калфа и помощник.
— Дюкян съм намислил да отворя, свой дюкян, майсторе — отговори му изеднаж Стоян със зачервено лице и току разтърка небръснатата си отскоро брада, без да го сърби, не знаеше къде да погледне от смущение.
Настана мълчание. Всяко косъмче по главата на майстор Кочо беше бяло като сняг — и веждите, и мустаките му; лицето му, загоряло и червено като бакър, беше цяло набръчкано, стар човек беше той, ала сините като метличина очи гледаха весело и бодро. Загледан пред себе си, майстор Кочо рече:
— Премислил ли си сичко добре, Стояне?
Стоян не знаеше какво да отговори, запъна се, но ето, прозвучаха в паметта му често повтаряни думи на Султана и той ги изрече като свои:
— Петнайсет години работя в занаята, ще започна да старея, а човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си… Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.
Стоян искаше да бъде убедителен, но му се струваше, че не му се удава, и си мислеше за Султана — би било по-добре тя да е сега тук, пред стария майстор, тя знае какво да каже. Той продължи и му се стори, че усеща по-здрава почва под нозете си:
— Имам четирийсет алтъна, майсторе. За дюкян да наема, за алат, за стока и за сичко. Нема ли да ми стигнат?
— Четирийсет алтъна не са много — отвърна майстор Кочо замислен. — Ама не са н малко. Некога аз започнах с по-малко, ама тогава беше друго, сега сме трийсет и две казанджийници в града. Това как да е, Стояне; ще започнеш с по-малко. Има друго нещо, по-важно. Ти ви Добър майстор, изкусен, научи занаята добре. Ама и това не е сичко — подигна очи към него старият човек, сините му зеници се къпеха във влага. — Еснафът ще ти се опре, нема да ти даде лесно да отвориш нов дюкян, много сме, а който завардил место, не дава друг да посегне. То не че нема место и работа и за тебе, но нема да ти дадат от завист повеке, от лошотия. Това с еснафа едно на ръка. Второ: ти ще изработиш добра стока, ама требва да дойдат купувачи. Да ги привлечеш, да ги накараш да купят от стоката ти и пак да дойдат. Уста требва, език меден.
Трето: свой дюкян… ще имаш калфи, чираци, надничари, все чужди люде, но ако немаш здрава ръка здраво да ги държиш, ще те раздърпат, секи на своя страна тегли.
— Ти знайш, майсторе, имам аз здрава ръка — побърза да отговори Стоян и размаха юмрук разпалено. — Ще бия, ако не ме слушат!
Старият човек се усмихна, а Стоян прихна да се смее с глас.
— Знам, знам, Стояне. И това помага, но…
— Ще изработвам и хубава стока — прибърза отново Стоян. — Купувачите ще гледат и, после, ще продавам по-евтино от другите, макар и с две пари.
— А, по-евтино! — дигна строго лице към него майстор Кочо. — Така не може. Цените ли ще подбиваш? Ами еснафът? Ти не можеш да излезеш сам срещу целия еснаф. И не е право.
Отново настъпи мълчание. Сетне Стоян каза с леко разтреперан глас, в който имаше и молба, и благодарност, и надежда, и смелост:
— Ами ти, майстор Кочо, нели нема да ме оставиш сам… Ти си ме учил, ти си ме направил майстор, сега пак ти ще ме подкрепяш во сичко, майсторе…
Както бе седнал на триногото столче, старият майстор стана полека и какъвто си беше прегърбен, протегна към Стояна разтрепераната си ръка:
— Нема да те оставя. Ти си ми като син и бог да ти помага.
Стоян сграбчи с две ръце студената и твърда старческа ръка, поривисто я целуна. Бяха се просълзили и двамата, а Стоян едва-що не се разхлипа.
Разчу се из казанджийската чаршия, че хаджи Серафимовият зет търси да наеме дюкян, готви се свой дюкян да отваря. И веднага около Стояна се надигна голяма вражда, толкова голяма, че и майстор Кочо се уплаши. Ала колкото се уплаши старият човек, толкова по-силно притисна към себе си младия майстор, взе го под свое крило.
По това време казанджийският еснаф, както и всички други еснафи в Преспа, не вървеше дружно; всеки първо-майстор уреждаше работата си, както сам намереше за добре, и само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да се бранят с общи сили.
Така и сега, сякаш Стоян Глаушев беше някакъв опасен враг за целия еснаф. Най-напред се изредиха почти всички стари майстори, които имаха свои работилници, да се оплакват и сърдят в дюкяна на майстор Кочо.
— Не може — викаха те, — трийсет и два дюкяна сме, нема хлеб и за нас, а сега ти, Стоян Глауш, вчера си дошъл от село и — майстор, нов дюкян ще отваряш! Затова ли те прибрахме в еснафа! Колко майстори по-големи от тебе има и не са тръгнали дюкян да отварят. Не може, не даваме, свивай си опашката!
Стоян мълчеше упорито и се усмихваше със своята си усмивка, но вместо него отговаряше майстор Кочо, дето можеше да мине приказката му.
— Аз съм го учил. Златни ръце има, грехота от бога е да го спираме. Дето има хлеб за нас, ще има и за него. А що да си кривим душата: работа и хлеб има за сички. Да не сърдим бога с неблагодарност. Пък и не можем да спрем тоя млад човек, като е надарен от бога и държи занаята в ръцете си.
Против бяха не само старите майстори и първомайстори, но и калфите, и чираците, и надничарите — подсторвани и насъсквани от старите, пък и от робско покорство пред тех и от завист. Те идваха и се спираха пред дюкяна на майстор Кочо по двама, по трима и повече, пресрещаха и преследваха Стояна по улиците, присмиваха му се, ругаеха го и го заплашваха. Стоян мълчеше пред тях, макар понякога да го засърбяваха големите му ръце. Майстор Кочо все го поучаваше да бъде търпелив и му помагаше да реди работата си.
В първия понеделник след Димитровден Стоян отвори своя дюкян. Не беше голям дюкян — с три кепенка, дълъг, но тесен. Намери си Стоян двама помощници — две по-големи момчета от занаята, — а доведе и най-голямото си дете, Кочо, за духалото. Отвориха дюкяна рано сутринта, по тъмно, прекръстиха се, запалиха огнището и започнаха работа. Щом се раздени, дойде майстор Кочо да го поздрави и си отиде. Стоян забеляза, че мнозина от занаята минаваха по един път и по два пъти да гледат я окъня му, а той се преструваше, че нищо не вижда. Сетне забеляза, че тия люде започнаха да се събират на горния край на улицата, но пак се престори, че нищо не вижда. Само каза на помощниците си, като видя, че се уплашиха:
— Гледайте си вие работата спокойно.
Ала ето надигна се врява и като изневиделица се изсипа пред дюкяна цяла тълпа калфи, чираци, надничари. Помощниците на Стояна се измъкнаха и той остана сам в дюкяна с преплашеното си дете. А отвън се чуваше страшен вик и крясък:
