тезгяха, да го отдели от наковалнята му, от чукчетата, които Стоян държеше в ръцете си като живи същества. Майстор Кочо не му отказа и Стоян се зарадва много заради жена си. За него самия беше по- важно, че оставаше на мястото си.
Същото беше и вкъщи. Детето им растеше здраво и хубаво. Младият баща му се радваше с цялото си сърце, но прикриваше радостта си. Той го обичаше не както Султана. То растеше под нейните грижи — винаги сито, винаги чисто и спретнато, винаги навреме приспано, — а Стоян все дебнеше да го вземе в ръцете си, да го държи блажен на коляното си, до гърдите си, да си поиграе с него, да го разсмее или разплаче и когато се случи на един-два пъти то да се поразболее — той изпадна в ужас и съвсем се забърка. Така беше и в целия им живот. Двамата млади съпрузи живееха сговорно, задружно. Стоян слушаше жена си и доброволно й се подчиняваше и пак всеки живееше по своему. В градината той работеше през свободното си време с наслада — за самата работа над земята, — а Султана бързаше да засажда лехи със зеленчук; той се радваше на цветята, на растежа на дръвчетата, които бяха насадили, а тя отдели само две лехички за цветя и с голямо задоволство откъсна първите плодове на дръвчетата: той пристягаше, украсяваше старата им къща такава, каквато си беше, а Султана еднаж рече: — След време ще ни требва нова, по-голема къща. Преди още второто им дете да навърши две години, роди им се трето дете. То беше също мъжко и според най-близкия празник кумът го кръсти Лазар. Вечерта срещу четиридесетия ден от раждането на малкия, когато Султана трябваше да отиде в църквата, за да й бъде прочетена очистителна молитва, Стоян донесе от дюкяна нещо завито в престилката си. Той влезе тържествуващ в стаята с огнището и с бавни движения разви престилката. В почернелите му ръце блесна току-що калайдисано кръгло медно блюдо, цяло нашарено със сложна плетеница. Дълго бе работил над това блюдо — да го дълбае и шари и през цялото време пред очите му стояха пъстрите везби, които бе виждал по дрехите на майка си, на сестра си Благуна в родното село. Майстор Кочо похвали работата му и Стоян донесе блюдото на жена си, както бе решил, преди да го почне. Султана го пое със сдържана усмивка и внимателно го разгледа.
— Хубаво е, много е хубаво! — рече тя най-сетне и добави: — Колко ли ще ти го хване на сметката майстор Кочо… Да беше направил два сахана вместо него.
Все пак тя беше доволна. И не толкова от изкуството на мъжа си, колкото от туй, че той овладяваше занаята, ставаше майстор.
Скоро след това, една неделна сутрин, хаджи Серафимовата внука накара мъжа си да седне до нея край огнището, дето току-що бе сложила да се вари ядене за обед. Тя мълчаливо разтвори шепата си пред очите на Стояна. Дванайсет жълтици тежаха в тая малка шепа и блясъкът им веднага улови очите на Стояна, който за пръв път виждаше толкова златни пари. Той дигна поглед към жена си:
— Гердан ли ще си правиш?
Султана стисна дванайсетте жълтици в малкия си юмрук и го размаха пред лицето на мъжа си:
— За дюкян, разбираш ли, за дюкян! Това е сичко, що остана от богатството на де до хаджи Серафима. Пазила съм тия алтъни, треперела съм над них, гладувала съм, кажи го, само да не ги похарча. Като туряме настрана още по две-три в годината, след неколко години ще можеш да си отвориш свой дюкян. Това е.
Стоян поклати глава и стана. Изправи се срещу нея широк, силен, с големите си ръце, по устните му трептеше лека усмивка, неговата постоянна усмивка, добродушна и понякога детински хитра, а погледът му, светъл и чист, блуждаеше някъде далеко. Султана забеляза тоя разсеян поглед, който винаги я сърдеше, и каза троснато, негли да стресне мъжа си: — Ха сега върви да донесеш още неколко дърва, да позасиля огъня!
Стоян послушно се отправи към вратата с тежките си стъпки.
XIV
Днес беше някакъв малък празник, в чаршията нямаше да се работи и Стоян Глаушев не бързаше да излезе. Той седна на стъпалата на чардака да похапне няколко залъка хлебец за утринна закуска. Слънцето още не беше изгряло, но септемврийското небе светеше над града като огромен зеленикав стъклен купол и високо там горе пламтяха няколко розови облачета. Стоян дъвчеше замислен и машинално глътваше сухите залъци. Решено беше вече, но не беше лесно да се изпълни — да! Снощи беше по-лесно да обещае на жена си, че ще каже днес на майстор Кочо, че иска да излезе майстор на своя глава, да отвори свой дюкян. Не можеше да устоява повече срещу упоритостта на Султана, да я залъгва с обещания, които нямаше сили да изпълни. Враг жена! Бие като чук все на едно и също място — години, години наред. И всяка приказка ти знае, всяка сметка, държи те, не те пуща да мръднеш. Снощи вече нямаше как и накъде. Виждаш, умно приказва, на място всяка дума, но ето, човек няма смелост и като речеш да го направиш, не изглежда така лесно. Тъжно гледаше пред себе си Стоян.
Малките облачета по небето горе прегоряха и остана там бяла опушена пепел, но пламнаха върховете на двете тополи отсреща. Слънцето бе изгряло. Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач. Султана будеше децата — не ги оставяше да се излежават след изгрев слънце. Такава си беше тя. Стоян се поизмести на стъпалото и сложи в устата си последния залък.
Отсреща през двора се зададе Шаро, като се клатушкаше бавно, сякаш на всеки крак, с приведена глава н увиснала опашка. Приближи се кучето, приподипа муцуна към стопанина си.
— Е, какво да ти правя — подигна рамена Стоян, — късно идваш.
Кучето проследи с очи как Стоян сдъвчи и глътна залъка, сетне се пообърна и се отпусна на земята с въздишка.
— Остаре ти, Шаро! — поклати глава Стоян.
Кучето подигна пак към него верните си очи. Ушите му висяха оголени и закоравели, черното калпаче над лявото му око беше проскубано и прошарено с побелели косми. Стоян чувствуваше върху себе си умния поглед на кучето и тъкмо намери сега с кого да си поприказва свободно, без всякакъв страх, просто, от сърце и по своему. Шаро можеше да го разбере най-добре и не чакаше Стоян никакъв отговор.
— Остаре ти, остарехме ние с тебе, Шаро — продължи Стоян ту гласно, ту наум, — много време мина, откакто напуснахме нашето село. Как се изплашихме ние с тебе тогава и нито еднаж не каза да отидем да видим какво става там. Камък хвърлихме. Граждани станахме. Добре ни беше тука… то, селото — огън да го гори. Ама поне еднаж да бехме отишли. Махмуд бег умре от ракия, нема го веке. Осман пък, и той се пръждоса некъде. Немаше кой да ни спре. Тука ни беше по-добре, това е. Граждани станахме. И ти като мене, проклетнико. Свикна градски хлеб да ядеш. И те там ни забравиха. Мама умре, бог да я прости. Само Благуна си спомня за нас понекога. Но като идва и ни носи кокошка или млади кочани, или… ние я караме да си изува цървулите пън, ето тука, на стълбата, за да не ни зацапва с кал дъските и чергите…
Кучето сложи глава на предните си нозе и притвори очи.
— Какво, и ти ли се разтъжи…
Тихо едвам-едвам течеше водата между високите брегове, неподвижна сянка лежеше върху нея, едвам ще прошуми и глухо ще плисне вълна или ще потрепне далечен отблясък и ще угасне бързо за дълги години. Минаваха годините, едната досъщ като другата, колело, което се върти равномерно и безспирно движи ли се, или стои все на едно място? Така живееха тия люде в Преспа забравени и заличени като престарялата слава на тоя град, под чужда власт, живееха по милост, мъките им бяха скрити, радостите им — потулени, смехът им — сподавен, да не се чува надалеко — нищо не се чуваше и не се виждаше над мрачната сянка над тихата вода. Живот по милост и все пак те бяха живи люде и сърце човешко биеше в гърдите.
Минаваха годините и в живота на Султана, хаджи Серафимовата внука, и на Стояна Глаушев от Гранче, Родили им се бяха осем деца през това време. Пет от децата им бяха живи — двама синове и три щерки. Като роди осмото дете, Султана заболя, не можеше вече да ражда и започна бързо да старее. Отслабна, тялото й се присъбра, още повече намаля, лицето й повехна, по косите й се виждаха бели жички и само очите й още горяха от винаги будна мисъл и от душевна сила. Стоян и сега нямаше ни бял косъм по главата, ни бръчка по лицето, ни един паднал зъб, пък и млад беше още, ала някак понатежа и наедря, проточи дълги руси мустаки. При снощния им разговор той каза на жена си:
— Ти си като камшик зад гърба ми. Остен с дълга боцка и само ме ръгаш в хълбоците.
Тя го преследваше неотстъпно и го тласкаше напред към поставената цел… Остен зад гърба му. И сега той седеше на стълбите в последни колебания, нерешителен, плах, разтъжен. Вратата се отвори, по старите
