— Затваряй! Кой ти е позволил! Селендур! Я го гледай ти него — майстор, чорбаджия! У-у! Върви си на село, там ти е местото, върви да ореш, да копаш! Ти, бишка, торлак, затваряй дюкяна!
Един младеж от тълпата дръзко се приближи и уж случайно бутна с тояжката дървената кука, на която беше закачен един от кепенците; откачи се кепенкът и се затвори с трясък сред общия вик и смях. Стоян бе застанал сред дюкяна и не знаеше що да стори, уплашен, забъркан. До него се притискаше детето му. Тогава влезе в дюкяна майстор Кочо и тихо му каза:
— Ти затвори сега, нема какво, пък ще видим после. Затвори, затвори, сине, докато поутихне тая буна.
Стоян го послуша. Угаси огнището, затвори дюкяна при тържествуващия вик и смях на тълпата и се отправи към къщи съкрушен, следван от детето си.
Щом влезе в двора си, и Султана изтича срещу него на чардака:
— Какво има? Що стана? Защо се връщате? Стоян започна да й разправя, задавен от сълзи, а тя нито го изслуша докрай и викна:
— Назад! Не ти е местото тука посред ден, работен ден, на дюкяна ти е местото тебе! Какво си се разплакал, ти мъж ли си! Дигни едно дърво, па да видим кой ще дойде да ти затвори дюкяна. Връщай се, връщай се, ти казвам!
Стоян я гледаше онемял: застанала на чардака гневна, в очите й, станали още по-тъмни, черни, се кръстосваха сини мълнии. Потеклите сълзи по лицето му бързо изсъхнаха, гореща кръв зашумя в ушите му. Той мълчаливо се обърна към портата.
— Върви и ти с баща си бре! — чу се пак гласът на Султана.
Кочо, малкият, се почеса без нужда под мишницата и припна след баща си.
В чаршията като че ли нищо не бе се случило, като че ли всеки беше зает с работата си, ала от всички дюкяни наблюдаваха Стояна и чакаха да видят какво ще стане. С блъскащо се от ярост сърце в гърдите му Стоян отвори наново дюкяна си, бутна вътре малкия Кочо, взе дървото, с което се залостваха кепенците, и се изправи разкрачен пред вратата. Наоколо се чуваше шум и тропот от безброй чукове, работата по всички работилници негли се засилваше. Стоян чакаше пред дюкяна си, но му се стори, че чака вече много дълго. Тогава той размаха дървото и викна:
— Елате де! Елате да ми затворите дюкяна!
Шумът по работилниците не спираше. Не се помръдна някой от мястото си. А стотици очи бяха вперени в Стояна. Дървото в ръцете му беше дебело, тежко и пет аршина дълго.
Почака още някое време Стоян Глаушев, сетне сложи дървото на мястото му, влезе си в дюкяна. Въздъхна да отпуши издулите се от страшна сила гърди, обърса с шамия потта, бликнала на вади по лицето му. Запали наново огнището и Кочо му помагаше с духалото. Не дойде никой да го безпокои. Върнаха се скоро и двамата му помощници. Запретнаха всички ръкави, прекръсти се Стоян за втори път тоя ден и каза:
— Хайде на работа, момчета, и бог да ни помага!
II ЧАСТ
В ТЪМНИ ВРЕМЕНА
Бре, Маноил, Маноил майстор!
Троица братя сговор чиниха,
сговор чиниха църква да градет.
Дено го градет, вечер се рути,
вечер се рути камен по камен.
От каде слънце огреат,
райска трапезна стаена,
на нея седат си светии.
Начело свети Никола, до него свети Илия,
мегю н им сестра Мария — на ръце държат Ристоса.
Два се облога сведоа, Ристоса е го зедоа,
Мария плачит до бога, свети Никола е тешит:
— Мълчи ми, сестро Марио! Я кя Ристоса измола,
а тебе ти го не даа — ток кя го даа на занят,
той да се учит майсторче, вишни мостои да праит,
греовни души да върват!
I
Настанаха по-добри дни за Преспа. По времето, когато Стоян Глаушев дойде в града, току-що бе отминала голямата чума. Такова усилно време беше — нямаше спасение и мнозина преспанци забягнаха по селата, по планините наоколо, върнаха се там, откъдето бяха дошли дедите им. На източната страна на града тогава имаше турска махала с голяма джамия, там живееха и цигани. Като „наказ божи“, все оттам тръгваше чумата, там започваше да бие най-напред и холерата през горещите летни дни. В тая махала през времето на голямата чума не остана жив човек, остана да стърчи само джамията, заключена и с кухи прозорци. Пак по това време стана силно и страшно земетресение, изпопадаха къщи, а високото минаре на джамията се прекърши на две и рухна целият му връх до викалото. И за земята годините тогава бяха нездрави, сушави и безплодни. Настана голяма скъпотия — до два гроша ока брашно се продаваше. После, като мина това време на страшна смърт и опустошение, пак започнаха години на благодат и изобилие по полето. Навреме ще падне дъжд, навреме слънце ще изгрее и всяко зърно, всеки корен ще даде по сто и по хиляда.
С това започнаха и новите, по-добри дни за Преспа. Ден след ден, година след година, пак се съживиха пазарищата, зашумя чаршията и започна да се шири, умножаваха се дюкяните и какви ли не дюкяни се отвориха, работилниците ставаха по-многобройни, започнаха да идват в Преспа люде и от други места, да купуват и продават. Съживиха се, развеселиха се и преспанци. Нямаше гладни и оголели люде и доколкото всеки си спомняше за миналото тежко време, сега се молеше само за добро здраве. Една след друга се редуваха годините — добри, сити, спокойни. Бедните преспанци намираха по-лесно работа, богатите увеличаваха богатството си, пълнеха домовете си с покъщнина и ги украсяваха. По това време градското турско управление реши и разхвърли между преспанци нов данък, събра доста пари и дигна сред чаршията кула от камък и дърво, четиридесет и осем аршина висока, с часовник и камбана, която се чуваше из целия град. Направиха се и доста нови къщи, та и градът като да се поднови. По това време християнската църковна община реши да съгради нова църква в Преспа.
Пръв между десетмината общинари тогава беше не владишкият наместник хаджи поп Спиридон — кротък, благоразумен старец, — а Климент Бенков. Той беше житар и за късо време забогатя, но и целият му живот мина някак бързо — пламтя буйно и бързо угасна. Не доживя ни до четиридесет и пет години, беше тънък, висок човек и на лицето му — само очите, големи и почти черни в постоянния си трескав блясък. Той изведнаж се показа със силата си. Преди около петнайсет години, още млад момък, през първата плодотворна година след чумата, той се разтича като хала и закупи голяма част от храните в околията. Годината беше плодородна, но людете бяха още изплашени и още не бяха се наситили, та Климент Бенков продаде на добра цена всичко, каквото купи, и наеднаж спечели много пари. През следващите няколко
