оставяше ключовете на двамата си калфи, те да посрещат купувачите, да мерят и премерват, да събират пари. Не му беше до тях и не се питаше дали калфите не го крадат, не разпиляват стоката му. Той искаше да освободи душата си. Под тежък камък едвам туптеше сърцето му премазано. Хем Не стъпваше той на земята, а летеше, и целият народ след него. Знаеше накъде върви, накъде лети, с дигната глава, и людете му вярваха. Сега нещо студено и гадно като змия бе пропълзяло между него и всички тия люде. Нечистотия бе полепнала по него и дори вътре в душата му, той се мъчеше да я изтрие, а тя като проказа — не се изтрива, не се чисти, а все дълбае, разяжда.
— Чухте ли? Аврам Немтур казва, че съм изял три хиляди гроша общински пари.
— Климе, що говориш? Кой ще поверва! Нека си говори. Ние те познаваме. Ти си народен човек, ти си наш човек. Народна пара ти нема да изядеш.
— Е, харно! — стъпка той сам най-сетне студената гадна змия. Тръгна из народа пак с дигната глава. Гласът му звънтеше във всеки дюкян, във всяка къща:
— Новият наместник не е за нас. Не държи за нас. Да пишем до владиката общо, народно писмо. Не щем новия наместник!
Людете дигаха рамена:
— Това е работа на общината, Климе. Какво имаме ние с владиката…
— Общината! Стари, изкуфели чорбаджии. Наместникът и Аврам Немтур ги мамят, приспиват ги. Нови, народни люде да влезат в общината, по-млади, по-силни!
— То, общината, е работа на чорбаджиите, Климе. Ние немаме време. От работа глава не можем да дигнем. Ние сме прости, глупави люде.
— Дайте пари за новата църква, още пари требват. Пък них нема да чакаме, нема да питаме. Дайте още и време е да започнем.
— Дадохме, Климе.
Някои по-будни люде се заслушваха в пламенните му призиви. Започнаха да се събират около него. Пак започна да се набира сила в сърцето му и горда радост. Тъкмо по това време пак повърна кръв и вече не стана от леглото. Издъхна към края на пролетта с отворени, пламтящи, жадни очи.
Две седмици след смъртта на Климент Бенков двете момчета се върнаха от Охрид. Учебната година бе свършила. Климентовият син, едва тринайсетгодишен мъж, седна в дюкяна на баща си. А и Лазар Глаушев отиде да чука в бащиния си дюкян.
VII
Повикаха в общината най-добрите майстори строители и дърводелци. Нямаше много за приказваме — събраните пари за новата църква не стигаха. Чорбаджиите общинари свиха рамена. Поръчаха на дякона пак да припомня на преспанци всеки празник от амвона за новата църква, да ги подканя да помогнат. който не е дал още, да не се скъпи и бави. Явиха се в общината още неколцина и дадоха по нещо. Други нямаше. А времето течеше. Мина пролетта, настанаха дългите летни, ясни и горещи дни. Строежът на новата църква все не можеше да се почне.
Тогава наместникът събра тайно по-първите от преспанските власи. Те бяха десетина семейства от Моско поле, заселени в Преспа преди тридесетина години, и повечето бяха търговци, заможни люде. Архимандритът им каза свойски, с доверие:
— Тия, тукашните дебелаци, не ги бива. Вие сте най-верните чада на вселенската ни църква. Дадохте наистина, но дайте още, да изградим новата църква, и вие ще сте първи в нея. Да дигнем поне стените и покрива, после ще бъде по-лес но.
— Дадохме доста. Дадохме повече от мнозина други, тукашни, а ние сме като гости в тоя град. Не ни смятат за свои и какво искат още от нас?
Те разбираха езика на архимандрита и той им каза:
— Те не ви искат, аз ви искам за ваше добро. Вие сте вече тукашни и защо се смятате за гости в Преспа? Тук са родени децата ви и няма къде да вървите. Ако дадете тъкмо сега още малко пари за новата църква, ще излезе, че без вашата помощ и жертва не е могла да бъде изградена, и вие ще бъдете като стопани в нея.
Нямаше какво повече да им говори архимандритът. За два дни те събраха помежду си около десет хиляди гроша. Занесоха тия пари в общината:
— Ето, виждаме, новата църква не може да се съгради и като добри християни жално ни е, измъчваме се. Но нека се запише за тия пари, че ние сме като милостиво прибрани сираци между вас и искаме да се помни, та народът да ни обича като свои.
Общинският писар написа дълго писмо, пропито с радост и благодарност, и това писмо остана да се пази заедно със султанския ферман за новата църква. Власите получиха, без да очакват, похвално писмо и от владиката.
Пак повикаха строители и дърводелци в общината. Те смятаха, кроиха и се реши да се започне строежът на новата църква, да се дигнат поне стените и да се покрие. По същото време, когато се заправи новата църква — копаеха още за основите, мереха и размерваха, — в града се появи духовник някакъв, монах. Тръгна той да проси из чаршията, но не като просяк, с плачлив глас, а като да изричаше повеля:
— Дайте, за да ви се даде!
— Даваме — отговаряха му, — а от много страни все ни искат: султан, владика, община. Даваме каквото можем.
— Не искам трохи и отпадъци или което вече не ви се свиди, а искам жертва, откъсната от сърцето. Богатият ще даде повече, бедният — по-малко. Каквото имате, най-напред е божие и после ваше. Не се скъпете над това, което ви е дадено и може да ви бъде отнето.
— Ние градим тука нова църква — казваха му. — Нели е пак за бога…
— Вие градите тук църква и тя е за вас, а пък аз дойдох да искам за църква и манастир, който е на целия славянски и Христов народ.
— Откъде идеш ти, отче? — питаха го. виждаха, че не е от тия места и говореше горнобългарски.
— От Рила ида, от светата обител на Йоана Рилски. Изгоря манастирът по воля божия, но изграден бе още по-велик, изгради се и се изписа и новият храм, сега събираме имота му, за да расте с обща помощ неговото богатство и слава.
Всеки бе чувал за Рила-манастир и сега, когато монахът споменаваше името му, представата за него израстваше още по-величествена в блясъка на славата му. И колкото да не бяха склонни да развързват наново кесиите си, пак всеки даваше по нещо. Монахът приемаше само пари и ги прибираше в голяма кожена кесия, а когато някой предложеше в дар някоя вещ, храна или жива стока той казваше:
— Как е името и презимето ти, да запиша дара ти, Скоро ще дойдат други мои събратя, да приберат каквото е подарено и да го откарат в манастира.
Влезе монахът и в казанджийската работилница на Стояна Глаушев. Майстор Стоян знаеше вече откъде е дошъл духовникът и защо бе дошъл, та като влезе той в работилницата му, стана да го посрещне и му посочи рафтовете на стената, дето бяха наредени всякакви медни изделия:
— Ето, избери си, каквото искаш.
Монахът стоеше край вратата — беше млад човек, облечен във вехто расо, със сухо, но силно, кокалесто тяло, с буйни тъмни коси под калугерската му капа, с гъста, къса, възчервеникава брада, лицето му беше бледо, чисто и погледът му беше строг. Той поклати отрицателно глава.
— Разбирам щедростта ти, но аз не посягам сам да взема. Ти кажи какво обещаваш и аз ще запиша.
Стоян се смути от неволната си грешка и побърза да я поправи:
— Давам тоя, най-големия гюм и тая тука тепсия. Монахът му обясни как приема даровете и го попита за името и презимето му. Стоян Глаушев винаги се радваше, когато се явеше случай да каже истинското си име — името на целия му род на село, а не както тук го именуваха; хаджи Серафимовия зет. В радостта си той намисли да подари и две жълтици за прочутия манастир, но като се сети, че жена му Султана ще му се кара за тая голяма щедрост, рече:
— Давам и една жълтица.
