развеселени.
Изправи се край огъня и гайдарят, пак изписка гайдата, бръмна издебело и вече не спря дългото ручило, пророниха се ситни, плачливи звуци, изсипаха се пак пак, докато се залюляха и оплетоха в игрива хороводна песен. Младите се заоглеждаха, споглеждаха се и едвам. задържаха на устните си бликнал от сърцето смях. Смешна беше надутата гайда, огромна под мишницата на гайдаря, и ручилото й, проточено кой знае докъде зад рамото му, смешен беше гайдарят, разкривил и ръце, и нозе, обхванал гайдата, като да се бореше с нея, въртеше и мяташе глава с изблещени очи и издути бузи, в очите на всички наоколо играеха буйните пламъци на огъня и така смешно се кривяха и чупеха лицата им! Тук и там се клатушкаха и размахваха ръце неколцина пияни мъже, напила се бе кой знае как и една от жените, какви ли не думи се чуваха в общата весела глъчка, всеки бе освободил развеселеното си сърце и още повече бе развързал езика си. Най-весел от всички беше домакинът Стоян Глаушев и той насърчаваше всички да пият още вино, да пеят и да викат, да се радват и лудуват. На едната страна на огъня се завъртя мъжко хоро, на другата тропаха моми и невести с немирни очи и пламнали бузи. Дори Кочо, какъвто беше тих и мълчалив, отиде и донесе цял наръч дърва и ги хвърли в огъня, та се дигна и се блъсна нагоре в тъмнината облак от искри.
Лазар ходеше между гостите, всекиму ще каже по някоя приветлива дума, подхвърляше закачки на младите, наливаше вино в изпразнените гърнета и панички, подвикваше на доброволните прислужници — все негови другари от читалището, препасани с шарени сватбени престилки — да не забравят никого от гостите.
— Ами вие какво там, сами като кукувички — съгледа той скрити в сянка Божана Бенкова и сестра си Катерина.
— Нищо. Стоим си тука. Гледаме хорото. Лазар се спря при двете момичета. Той бе забелязал, че Катерина тая вечер беше не по нрава си тиха, замислена, тъжна. Такава промяна можеше и да не се забележи у другиго, но личеше у Катерина — всякога толкова весела и закачлива, дори невъздържана в лудориите си и сега, когато от едва-две години се момееше. „Това е заради майстор Рафе“ — помисли си Лазар. Всички вкъщи казаха да поканят и него на сватбата, само Султана отсече:
— Не!
— Самотен човек, майко, чужд; да се събере и той с люде, да се повесели. Толкова време живея у нас…
— Не, не, Лазе. Нема работа той в двора ми. И какъв ми е той, та да го каня на сватба!
Султана подозираше, че Катерина е в някаква непозволена връзка с резбаря, че той я примамва, и тя бдеше над щерка си с очи и нокти. Откакто Рафе Клинче излезе от къщата й, тя не даваше на щерка си нито да надзърне сама вън от портата. Всички други вкъщи бяха оставили тя да се грижи за Катерина и приемаха прекалената й строгост спрямо девойчето, което и у тях предизвикваше някакво безпокойство — то беше толкова буйно и непокорно. Ето и сега настроението на Катерина изеднаж се пречупи, тя се втурна, улови се на хорото и го дръпна след себе си.
— Хайде, Кате, пък и на твоята сватба! — подвикна някой.
— Скоро, скоро — побърза да отвърне тя и се изкикоти късо, предизвикателно.
Лазар и Божана останаха сами и гледаха след нея разсеяно — мислите им бяха другаде. Лазар продума:
— Улови се и ти на хорото, Божано…
— Не ми се играй. Уморена съм малко. И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат. Не биваше да стоят сами тук, в сянката, из града вече ги одумваха, но не можеха да се разделят. Лазар чувствуваше нежното девойче толкова близу до себе си, само да приподигне ръка и ще се докосне до него, и тих, сладостен трепет изпълваше гърдите му. Винаги така, когато тя биваше близу до него. Вътре в него бликаше и се изливаше извор, а нейният светъл, ласкав поглед проникваше като слънчев лъч дълбоко в избистрената струя; край нея беше спокойно и радостно, тя отстраняваше всички грижи и тревожни мисли, като светилник в тъмна стая, усмиряваше сърцето, което се бллска и мъчи. И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам — може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й, което грееше в здрача като гладък драгоценен мрамор.
Лазар пожела да докосне с пламналата си ръка тия гъсти буйни коси и какви ли бяха те меки и прохлади, ала ръката му остана да виси неподвижна, той чувстваше само парещ огън по дланите си. Не поиска да се защити той, — как би дигнал ръка да погали девойката, сестрата на най-близкия си приятел, пред толкова люде, които можеха да го забележат! А тя беше толкова близу в мрака и Лазар чувствуваше дори мислите й: аз съм тук, до тебе, и те обичам.
— Божано…
— Кажи, Лазе.
Да можеше да види тя сега лицето му — беше изеднаж побеляло ведно с устните му. Как се уплаши той от думите, които сами дойдоха на езика му, но не ги изрече! Уплаши се той не от думите си, а от другата, която не беше тук. Другата — Ния…
Катерина се върна пак при тях, пак повехнала и разтъжена.
— Не ми се играй.
— Е, поиграйте, поиграйте, сватба е — промърмори Лазар и се отдалечи, побягна, засрамен от Божана и сам от себе си.
Той пак тръгна между гостите, неколцина пийнали сватове го накараха да изпие пълна паничка вино, трябваше да стои между тия люде, да приказва и да кани, да се усмихва любезно, а усмивката беше като маска на лицето му. Внезапно — едва ли бяха минали двайсетина минути — сред общата врява и дудукането на гайдата се чу остър писък и Лазар позна гласа на Катерина. Той се спусна нататък, момичетата бяха пак там, но Божана лежеше на земята с приподвити колена, както е била отеднаж покосена. Катерина се мъчеше да й помогне, забъркана и уплашена. От устата на Божана бе потекла кръв — малка черна струя, — лицето й се белееше като грудка сняг в мрака, със затворени очи, като мъртво. Лазар се отпусна на едно коляно край нея, не знаеше как да й помогне и само повтаряше името й, да я пробуди от смъртния унес, да върне, да задържи душата й. Струпали се бяха и други люде наоколо. Катерина се изправи и рече, за да защити приятелката си от лошите предположения, които се шушукаха:
— Удари се, като падна. Кръвта е от устата й, удари се.
Притича и Андрея разтреперан и съвсем загуби силил, като видя кръвта по лицето на сестра си.
— Вкъщи, Лазе, вкъщи, вкъщи… — повтаряше той протягаше ръце, сякаш да покаже, че сам нищо не можеше да стори.
Лазар мушна едната си ръка под главата на Божана, а другата под присвитите й колена и я дигна. Колко лека беше тя, като дете! Главата й безпомощно се облегна на гърдите му. Той се запъти бързо към портата и след него долетя тихият сподавен плач на Бенковица:
— Какво стана с детето ми… Боже! Като прекосяваше улицата, той погледна пребледнялото лице на Божана, което бе станало още по-малко, и видя очите й широко отворени и тъмни в нощния мрак.
— Ти ли си, Лазе… — прошепна тя.
— Не се плаши, Божанке, нищо ти нема. Само ти прилоша малко.
— Не се плаша, Лазе… Не се плаша… — Стори му се, че тя се усмихваше.
Сложи я на леглото й. Катерица побърза да донесе светлина. Бенковица избърса с мокра кърпа кръвта по лицето на Божана и под нежната й брадичка. Лазар и Андрея излязоха вън на чардака. На хоризонта отсреща месечината бе дигнала сребърното си ветрило, а все още криеше лице зад планината, която се бе изправила като черна стена далеч оттатък града. Откъм Глаушевия двор се дочуваше глуха врява, гайдата бе млъкнала. Двамата мъже мълчаха. Андрея свиваше цигара, но все не успяваше да я свие и запали. Сетне продума:
— Ти знайш ли от каква болест умре баща ми?
— Немой, Андрея, остави това… Ще й мине. Откъм вратата се дочу гласът на Катерица:
— Вика ви и двамата.
Като се приближиха двамата мъже, Катерица тихо додаде:
— Пак повърна кръв.
