от бащината й болест — то се вижда, колкото и да крият, колкото и да се залъгват. Наистина, тя стана от леглото и се съвзе, но докога? Лицето й — без кръв, говори, като да мяука гладно коте. Ами здравето на човека отвън се познава. Може и да не е така, но като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца. Лазар — кой го знай що и как… А защо е тя тука, майка му, да види да премисли по-добре! Колкото и да е умен, млад е още той и е мъж. Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.
— Хубава каша си направила, жено, ама тебе нещо не ти се услажда много — каза Стоян и лакомо, шумно облиза пръстите си.
Султана като да се върна отнякъде, хапна набързо още един-два залъка и стана по някаква работа, а мислите й — подир нея, пък и сама им се предаваше… Не бива да оставя тя работата с Божана Бенкова да стане непоправима. Нали си знаеше какъв е Лазар, щом застане на едно място. Обича тя девойчето, жално й е за него, сиротото, ама тук не е до жал и до обич. Колкото и да е добро, милозливо дете и хубаво, може да влезе като огън в къщата й. Утре то може две къщи да почерни, но като почерни Климе Бенков своята къща, тя няма да остави щерка му да почерни и нейната. Е, може и да не’ е съвсем така, но с огън не се играе. Малко ли такива случки има? Не, тя ще запази своя Лазе, ще застане между него и Божана, докато е още време. Той е упорит и силен, но тя ще го покори, ще надвие силата му и пак с женска сила. Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня. Султана ходеше из къщи, залавяйки се за една или друга работа по навик, а пред очите й — все Лазар и Божана, докато се изправи там, от другата му страна, и Ния, а редом с нея Божана започна да бледнее и да чезне като Зорницата при изгрев на зората. И понеже мислите на Султана сега бяха така насочени, тя не виждаше хубостта на двете момичета, не виждаше и нищо друго да мери и сравнява, а само туй — колко здрава и бодра изглеждаше Ния и колко бледа и крехка изглеждаше Божана, да те е страх да я докоснеш и все да те е страх да не би да й се случи нещо.
На другия ден Султана каза на Катерица, ама никой друг да не чуе:
— Какво, вие с Ния веке не се срещате, не си ходите.
— Ами тя не идва… кой я знай — послъга Катерина, а и двете с майка си знаеха защо не идваше у тях Ния както преди.
— Не съм виждала отдавна и тетка й — рече Султана уж току-така.
Тъмните очи на Катерина светнаха лукаво: майка й никога не бе дружила с лелята на Ния… Ха, да видим какво ще излезе!
— Ами иди да я видиш, мамо. Тя, май, била нещо болна.
Лелята на Ния все си беше болнава и повече от дебелина, боляха я нозете — не можеха да издържат мършата й, тя все охкаше и се оплакваше, но каква болест беше това!
— Ще ида да я видя утре. Стар човек е. Со старите люде сичко може да се случи.
Катерина сега пък клонеше повече към Божана, но се виждаше, че майка й крои нещо за Ния, и тъй, от любопитство и от дяволия, намисли да улесни старата. Тя изтича при Ния и съобщи на дружката си, че майка й се кани да ги посети днес-утре, да види лелята — чула, че била болна. С хитра усмивка на алените си немирни устни Катерина добави и не сваляше очи от дружката си:
— Мама ще дойде за тетка ти, но повеке май тебе иска Да види, с тебе да си поговори.
Ния кимна мълчаливо. През кадифено меката, топла мургавина на лицето й изби руменина и Катерина не се сдържа — притисна жадно устни върху бузата й, вдъхвайки с разширени ноздри сладостното ухание на това младо красиво лице. Ния я гледаше и като че ли не я виждаше. Тъмният й поглед тежеше от мисъл и тъга, но тя не искаше да издаде с дума вълнението си сега, когато майката на Лазара сама я търсеше, и каквато беше Султана Глаушевица, нямаше да дойде за празни думи и разговори.
IV
Султана се поприбра, попристегна се с по-ново, с по-здраво, превърза се с нова бечка шамия с ресни — не беше празник и не беше кой знай колко далеко, но не биваше да се влиза в двора на чорбаджи Аврама как да е. Когато идваше преди по-често, чорбаджийската щерка я виждаше всякак вкъщи — и боса, и с по- вехто, — но сега беше друго, пък можеше да се случи и чорбаджията да я завари в къщата си.
Тоя ден беше доста студено, духаше лют, остър ветрец, замръзналият сняг хруптеше и скърцаше, улицата беше пуста надолу и Султана се зарадва, че никой не я срещна, никой не я видя, когато влезе в портата на чорбаджи Аврама. А тук още от портата се виждаше, че я очакваха. Пътеката през двора, чак до къщата отсреща, беше грижливо пометена от сухия нов снежец, който попръскваше тая сутрин. Преди още да стигне Султана до чешмата — обкована по ръбовете на мраморното корито и чак до пиринчения чучур с прозрачни, сребристосинкави ледени витки и висулки, — горе на чардака се показа Ния. Султана уж разглеждаше чешмата, а Ния се спусна по широката дървена стълба и се показа долу, в трема:
— Повели, стрино Султано.
Ния беше облечена в дълъг надиплен фъстан, още нощ на широки по четири пръста ивици кафяво и медено, а между тях — зелена чертичка, колкото гайтан, в салта, марка от тъмнозелено кадифе с бели, пухкави кожи по краищата, около шията. Султана забеляза, че Ния беше поотслабнала, побледняла или може би снегът по двора озаряваше с белия си студен сяй смуглото й лице, но очите й изглеждаха съвсем черни, бляскави, каквито са. бяха малко примижали, като че ли тя нарочно присвиваше клепки с дългите мигли. Девойката пристъпи, целуна ръка на гостенката и Султана усети в закоравялата си премръзнала длан меката и топла ръчица.
— Дойдох да видя тетка ти, казаха ми била нещо немощна… Ех, стари сме веке ние с нея.
Излезе на чардака да я посрещне и лелята, облечена в два кюрка, по-широка, отколкото висока, и захленчи както винаги:
— Не ме бива, Султано… Тия пусти нозе… Влязоха в добре затоплена стая с огнище, а в средата — лъснат меден мангал с цял куп жар, проблясваща ярко през тънка мрежица бяла пепел. Хубав килим „походи-поседи“ покриваше половината под, а по другата половина, към огнището, бяха наслагали ястъци, постлани с дебели меки ямболии, и край стените — пъстри, тъкани възглавници. Поканиха гостенката да седне там горе. Ния премести по-близу до нея мангала. Докато двете стари жени побъбриха и се пооплакаха, Ния донесе топла подсладена ракия и кафе. После лелята се разшава, запухтя, трябвало да погледне в мутвака гозбата за обед, излезе и като че ли стаята се изпразни. Ния присви нозе върху пухкавата ямболия срещу Султана, с бял вълнен чорап в ръце — да поплете, неприлично беше да седи без работа делничен ден.
— За татко ти ли? — попита Султана.
— За татко. Плета му ги за Божик. Той се бели чорапи носи.
Султана я гледаше и обмисляше как да започне разговора за най-важното, за което бе дошла. Ния чакаше и се виждаше, че бе наредила да останат сами. Очите на Султана се радваха на хубавата и спретната девойка и мисълта й неусетно отиде на друга страна. Тя, хаджи Серафимовата внука, някога бе се виждала в най-смелите си момински мечти ето досъщ такава, като Ния, хубава, млада, горда и свободна. Родила се бе в коприна и злато, да не познае никога ни грижа, ни яд, ни страх, щастливо, галено чедо на стар, богат род, живеяла би като царкиня — та девойката идва на света само за радост, за хубост, за обич. Тя е светлина в къщата, буди нежност в сърцето и чисти мисли, спира на устата грубата дума. За такова щастие бе мечтала Султана — да бъде жива радост между своите, желана и обичана. А какво стана с нея, като осиротя още невръстно дете… Живот човешки! Може би защото изгоря в мъка и неволя младостта й, та и после, когато се родиха децата й, къщата й се изпълни с люде, млади и весели, съживи се тая запустяла къща, влезе в нея благодат, тя и тогава не преживя нито една своя радост с пълно, цяло сърце. Може би сега да влезе това девойче в дома й, като невеста на най-любимия от децата й, ще се зарадва и тя на своята оплакана и непрежалена младост.
— Ния, чедо, отдавна не си идвала у нас, та се поразтъжих за тебе.
Петте куки в бялата прежда заблестяха бързо-бързо между тънките пъргави пръсти на девойката. Гъста червенина се разля по цялото й лице, обагри нежния пух на белите кожи по дрешката й. Едвам задържа отговора си — как можеше да каже тя това, което искаше да каже тъкмо на тая стара жена, Лазевата майка! Нека старата сама да се досети.
— У нас сички те милуват, Нио — опитваше Султана почвата предпазливо, преди да стъпи направо. —
