Но може би не те тегли много към нас?
— Тегли ме, стрино Султано, драго ми е да дойда, но се боя.
— Боиш се? От кого, сине? — пристъпваше бързо и смело Султана, търсеше отговора, който искаше да получи.
— Като река да дойда, може некой да ми затвори портата ви и да остана на улицата — усмихна се девойката, привела лице над плетивото.
— Кой, сине?
Ния дигна очи към нея:
— Лазар.
Султана не я погледна, за да не я смути и подплаши в смелостта й. Тя каза, топлейки набръчканите си ръце на мангала:
— Аз съм му майка, отгледала съм го, Нио, и най-добре знам какво е в сърцето му. Нема да ти затвори портата ни той, ами повеке заради баща ти. Нещо се противят те двамата в общината и такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило. На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого, а тя требва да познава и силата си. Не знам дали нема да ми се присмееш… — поколеба се за последен път Султана, но ясно се виждаше по лицето на момичето как приемаше то думите й, тя се приведе към него решително, докосна с върха на коравите си пръсти присвитите му колена: — Да си говорим като майка и щерка, мила ми си като моите родни щерки, Нио, отвори си сърцето пред мене: искаш ли го ти моя Лазе?
— Да — отпусна плетивото в скута си Ния, гърлото й беше пресъхнало, гласът й прозвуча глухо, макар да дойде от дълбочината на гърдите й. Но тя дигна лице, очите й горяха дълбоко извътре… — Да. Само той и никой друг… — Сетне двете тъмни зеници запламтяха по-меко, станаха сякаш по-големи, заляха се с обилна чиста влага. Девойката додаде с неизразима горест: — А той, а той? … Научих, че се сгодил за Божана. Обещал да я вземе.
Султана сложи длан на коляното й, да я погали:
— Нио, чедо… Сега веке ние с тебе ще се разберем. Ти не се тревожи. И той те иска, знай го от мене, сгодил се, така ли стават тия работи! Аз го познавам най-добре, а нему, милия, сичко му личи по лицето. Нели го виждам и съм говорила с него за тебе. Мъчи се той, ходи из двора, по цели нощи не спи. Не е за народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен, там мъжете са силни, като има с кого да се борят и да надвиват. И яденето им е сладко, и сънят им е здрав, колкото и да са се вдали. Такива са те. Моят Лазе се мъчи. Душата му се мъчи. Верно е, обещал да се ожени за Божана. Ами защо не се радва? Никой не го накарал насила. Аз стоя нощем пред вратата му и се е пред очите ми. Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли. Ето защо се мъчи. Ти, като си чула за Божана, уплашила си се. Ами ние с Бенковци ни дарове сме разменили, ни нищо. Казал е само Лазе. А ти… бегаш. Не си знайш силата. Да те вижда по-често, нема да те забрави никога. Да знай, ще го чакаш, при тебе ще дойде. Не ще устои мъж на твоята хубост, Нио. Моят Лазе — заради баща ти, заради народните работи, заради людете. А ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде. Излизай по-често пред очите му.
— Той знай — промълви девойчето.
— Знай, но ти нищо не си му показала, с нищо не си го притеглила. Той само знай. Накарай и баща си да се преклони малко. Ти си му едничка. Да не върви се срещу моя Лазе. Баща ти е, кажи му като на мене: само Лазе и никой друг. Дожалело му за Божана — казал една дума и не иска да я върне. смразил се с баща ти — не иска да преклони глава. Народните работи — е, пък те двамата с баща ти да не се пречкат толкова. Ти виждаш какво можеш — опитай се. Не бегай, не се плаши. Наистина сине, нема по-голема сила от женската хубост.
Белият чорап и петте лъскави куки отдавна лежаха в скута на Ния. Очите й сияеха в надежда. Тя каза:
— Ще те послушам. Каквото ми кажеш.
— Идвай по-често у нас. Не си ни чужда, Катерина ти е първа другарка.
— Ще идвам.
— Кажи на баща си да знай за Лазе.
— Ще му кажа.
— После ти сама ще видиш какво ще стане и сама ще знайш какво да правиш по-нататък.
Ния се пресегна, сграбчи с две ръце ръката й, целуна я, притисна я на пламналото си лице в изблик на радост. С другата си ръка Султана погали тъмните й коси — лъскави, възтвърди, като сурова коприна.
Нямаше какво повече да си кажат. Ния изпрати Султана чак до портата.
V
Тоя Божик Стоян Глаушев за пръв път облече дълъг кюрк от тъмносиньо сукно. Радваше се като дете на тая дреха, която носеха само по-заможните люде и чорбаджиите. Като го накара Султана да облече такъв кюрк, й искаше тя да заличи всяка следа от селския му произход, макар Стоян и под кюрка да си остана такъв, какъвто си беше създаден. Иначе той не би се радвал така невъздържано на новата си градска дреха.
На първия ден на Божик църквата пусна, както винаги на тоя ден, рано, още в зори. Стоян и двамата му синове се прибраха вкъщи и докато чакаха да бъде сложен божикният обед, поднесоха им жените печени врабчета крехки месца — да се облажат за пръв път след дългите пости. Скоро жените сложиха и обеда — днес рано се обяд ваше, от нетърпение след дългите божикни пости, а трябваше мъжете да посетят тоя ден всички роднини и по-близки приятели, дори и по-старите калфи от дюкяна, както беше по стар обичай. Весел и шумен, Стоян седна да обядва с новия си кюрк и едвам го накараха да го съблече.
След обеда Стоян Глаушев отново поведе синовете си и влязоха най-напред у Бенкови насреща. Първа излезе да ги посрещне Божана, още на чардака.
— Ха за много години — викна Стоян. — Ама чакай, ти днеска си и именница. Хайде честито име, да ти е вечно! Аз пък на третия ден ще посрещам. Ние, Стояновците, сме последни. Е — пошегува се той с гръмлив глас, със зачервено лице от празнична радост, — то се знай, нели сме повекето селски люде!
Гостите се изуха пред вратата и влязоха вътре по чорапи, а Божана остана вън да подреди чифт по чифт обувките им. Тя задържа за минутка в ръката си новите калеври на Лазара — да им се порадва, — и те, обувките му, й бяха мили. Сетне побърза вътре — да почерпи гостите, че божикните гости не се бавят много. Влезе в гостната и се спря до вратата, докато продължаваха поздравленията и благословиите между гостите и домакините, докато се питаха и разпитваха за времето, за ранния обед — дали им се усладил, такъв тучен и обилен, след дългите пости. Божана не се решаваше да погледне Лазара в присъствието на баща му и брат му, но с цялото си същество чувствуваше неговата близост. Тя бе се съвзела от болестта и развълнувана от тая радостна среща, изглеждаше още по-бодра, лека руменина бе се появила на бледото й личице, сините й очи се смееха и стоеше там, до вратата, с разкошната тежка корона от златисти коси на главата си, цяла в бледосиня коприна, с широк, надиплен до земята малакоф без обръчи, нашарен със сребристобели божури и листа. Стоян се загледа в нея с полуотворена уста, като че ли за първи път я виждаше — красиво видение от небесна синева и слънчеви лъчи, още по-ярко, по-блестящо върху фона на потъмнелите резби и шарки по вратата зад нея. Той изеднаж викна:
— Ама кога ще ни дадете вие нашата снаха да си я заведем у нас? Още ли ще чакаме.
Божана се обърна и тихо излезе вън, след нея остана тъмният гръб на старата врата. Андрея свенливо се усмихваше, а Бенковица, майката, каза:
— Ех, ще ви я дадем кога да е, щом веке е дадена дума.
— Дадена дума — загърмя пак Стоян нетърпеливо, — може те да си дали дума, ама ние, старите, баща, майки, не сме си дали дума, и тъй, да се чуе и разбере от сички. Ами хайде днеска — днеска, да речем, не може, първия ден, но утре или още по-добре вдругиден, на моя имен ден, да направим годеж, та целият град да чуе и да знай.
— Бива, защо не — отвърна Бенковица.
— Бива. Не бива, ами да бъде! Снаха искам аз, една имам, още една искам. Да турим оглавник и на тоя ат — тупна той Лазара по гърба, — че макар да е толкова умен, целият град го знай и познава, ама е се още
