Притихнаха и двете жени. Старата леля се прибра в претоплената си стая на долния кат н легна да спи, да си доспи. Ния влезе при баща си, седна мълчаливо на ниско столче до малките прозорци с железни решетки и шарени завеси, четири един след друг, от вратата до другата стена. Оттук се виждаха чардакът, дворът, отворената порта и улицата, оголелите дървеса по дворищата нататък, покриви и кумини и планината далеко отвъд. Ния отвори на колената си някаква гръцка книга, с едро, черно писмо върху яркобяла хартия. Другата й леля, по-стара сестра на покойната й майка, бе й я изпратила от Битоля неотдавна. Ния я прочете два пъти от край, до край — дълга сантиментална история за смелите подвизи и благочестивата любов на някакъв французки рицар, който загива в бой със зли, подли врагове, и за една млада, красива графиня, която от обич и скръб по рицаря, погребва младостта си между стените на далечен манастир. Ния премина с разсеян поглед по няколко вече добре познати редове и спря до първата точка. Едрите ярки букви, по бялата хартия се преплетоха, сляха се в сиво петно, изчезнаха. Тя нищо не виждаше.
Събираше смелост да заговори с баща си, подбираше думи. Да му каже всичко за Лазе Глаушев, да му каже да я омъжи за него. Преди да седне тук, срещу стария, това изглеждаше по-лесно, смелостта й беше по-голяма. Сега челюстите й бяха сковани и само няколко думи, все едни и същи, най-смелите, най- дръзките, се въртяха в главата й: „Тате, ако мислиш да ме омъжиш — само за Лазе Глаушев.“ И пак… „Ако мислиш…“ Как ще изрече, с чия уста ще произнесе тия думи, това име пред баща си, от страх и срам? Рядко бе седяла така срещу него, да заприказва като дъщеря с баща си, рядко бе чувала от него повече от две- три думи — дали е болна или здрава, дали е гладна или сита, дали иска нов фъстан или нови чехли. Такъв баща беше той. Обличаше я в коприна и злато, хранеше я с мед и мляко и каквото и да поиска тя за облекло и храна. Никога не й се караше, никога не бе я ударил. Добър баща, грижлив, но това не стигаше. Ето какъв час дойде за нея — не беше за здраве или болест, за нова руба. Душата я болеше, а не можеше да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг близък, свой човек тя нямаше. Леля й, прибрана по милост в тоя дом, трепереше пред брата си, чорбаджи Аврама. Ния не помнеше майка си. Знаеше, че тя би й помогнала сега, но нямаше дори някакъв спомен от нея, а само неясна скръб в сърцето си. Лазе… Да дойде да я поиска от баща й, да дойде да я отведе, тя би тръгнала след него. А между него и нея стоеше баща й — чужд и страшен с бащинската си власт над нея, с тежкия си поглед, с мълчанието си. Каквото и да му кажеше за Лазе, за своята обич — той би разбрал само едно: искам мъж. Огън пропълзя по бузите й. Устните й оставаха стиснати. Но тя трябваше да проговори, трябваше…
Ния не смееше да дигне поглед към баща си, да не би да издаде мислите си, и не забелязваше, че той, седнал край огнището, не сваляше очи от нея. Той виждаше, че тя не обърна ни една страница от книгата си, а седеше там, на столчето, вече толкова време. Лицето й, позата к издаваха душевната й борба. Какго ставаше с нея, какво мислеше тя, втренчила неподвижен поглед в книгата? Не беше от полза за жените да четат книги, но пък той не искаше дъщеря му да бъде проста и дива като другите преспански девойки. Никога не бе я виждал такава, с такова лице. Винаги си е била сдържана, студена, горделива, но сега… Не е, не е от книгата.
Върху светлината на малкия прозорец се виждаше тънката линия на профила и, с ниско, право чело и матово проблясващите, едри, черни къдри над него, прав нос, леко издутите устни и гежно закръглената брадичка, върху едва-едва изпъкналите й скули меко светлееше топлата мургавина на кожата й. Като тих пламък грееше около тънката й шия, по рамената й, по едва изпъкналите й гърди тъмночервеното кадифе на новата празнична дреха. Ния, детето ми… — пееше или проплакваше сърцето му, но устата му не бе свикнала да произнася думи на обич и нежност. Само една обич и една нежност имаше в неговото вкаменено, отровено сърце: Ния. Там беше и някогашната му буйна, гореща страст към майка й, превърнала се сега в скрита, мрачна скръб. Аврам Немтур никога не бе имал думи за своята любов към жена си, за нестихналата си жалба по нея и после за обичта си към единствената рожба, която тя му остави след ранната си смърт. И неговото сърце беше човешко. И в неговото сърце имаше няколко благородни капки кръв, груб д, загрубял от ненавист към човека, от високомерие, властолюбие и алчност за богатства: неговата покрусена любов към покойната и неизказана нежност към нейната и неговата единствена рожба. Мрачният лъч на погледа му изпод сключените дебели вежди напираше да проникне през гладкото чело на девойката. Може би тя желаеше нещо и не се решаваше да му каже… Но да каже — би изпълнил всяко нейно желание! Да не би пак да я безпокояха двете дръзки турчета? Той ги бе издирил, бе ги прикоткал и сега те се отбиваха в дюкяна му понякога, да пият по едно кафе с чорбаджията, и вече не минаваха пред портата му. Ния, детето ми… Кажи — ала устата му не се отваряше. За да не покаже слабост. За да не издаде болката си по любимата загубена жена, която остави след себе си ярка, жива следа. Ния приличаше доста на покойната си майка, а гласът й понякога прозвучаваше досъщ като гласа на мъртвата и чорбаджи Аврам сякаш чуваше жена си отвъд гроба. Тя го зовеше с гласа на Ния. Той вярваше, че покойната е в рая, и беше набожен по своему — пазеше постите, занимаваше се с църковните работи, даряваше църкви и манастири, ала не толкова от страх пред бога, колкото от страх да не би душата му, когато се представи един ден горе, да намери затворена златната врата на рая. Но това бяха. по-редки минути в живота му, когато се поразхлабваше обръчът на скръбта, ненавистта и високомерието му, в коИто беше сковано неговото себелюбиво сърце.
Ния изви глава и се загледа през прозореца между приподигнатите завеси, набрани като ветрило. Баща й веднага улови движението й, дочу как тя тихо, едва чуто въздъхна. Пред отворената порта минаха неколцина люде, след туй други двама. Като следваше неотстъпно все същата мисъл, тя неочаквано и за себе си, започвайки предпазливо, отдалеч, продума:
— Никой не идва у нас.
— Защо ти са? Да не мислиш, че за добро ще ти влезе чужд човек в къщата! Ще влезе за ядене и пиене, да разгледа и после ще отиде да те приказва.
Девойката се насърчи от неочакваната му приказливост.
— Се тъй сами ли ще живейме, татко… Далеко от другите люде. Ти немаш приятели и роднини. Виж другите…
— Не ми требва никой. По-далеко от мене. Ния продължаваше да гледа през прозореца. Сърцето й биеше по-бързо и по-бързо. Тръгнала бе и вървеше с отчаяна решителност към пропаст, която ще я погълне, страшна и неизбежна, но може би ще намери там, от единия до другия бряг над тъмната дълбина, макар едно тясно, несигурно мостче. И пристъпи още по-смело, дръзко:
— Тате, ти си веке над шейсет години, аз съм на осемнайсет. Ще ме оставиш съвсем сама на тоя свет. И какво ли още не може да се случи с човека.
Дебелите черни вежди на чорбаджи Аврама подскочиха и двете нагоре, подпряха набралите се гъсти дипли на челото му. Не бе чувал такива думи от щерка си. Не, Ния не беше вече дете! Той бързо се приподигна на лакътя си:
— Ще те омъжа. Ще ти оставя богатство.
Сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите. Ето, още една стъпка! А как чудно спокоен беше гласът й:
— Богатство… Ти знайш, тате: бог дава, а взема още по-често и по-бързо.
Дебелите вежди на чорбаджията паднаха като капаци върху очите му, набраните бръчки по челото се разнесоха — това беше усмивката му. Усмихна се той на себе си, че се бе досетил: „Тя иска да я омъжа. Жена е веке, жена, погледни!“ Ето пак спомени за Кальопа, майка й… Той отпусна клепки, лицето му се разведри и успокои, като да го упои сладка дрямка. Той се ослуша далеко-далеко. Беше последната им среща, преди да му стане жена, най-късата от всички срещи, които бе имал с нея, все тъй набързо… Ще те взема, Кальопе… Вземи ме, аз тебе съм избрала! … Гласът на мъртвата ли беше тоя далечен глас, или Ния е казала някому същите тия думи?
— Нио — продума той слушай, — дали… дали не си избрала некого?
Тя бързо се обърна, присви колена до него, обхвана шията му, притисна лице на гърдите му. Той нито се помръдна, не знаеше и какво да стори, щерка му никога не бе го прегръщала така, неочаквано дойде тая радост от тежестта на ръцете й около шията му и тая главица на гърдите му, мила, своя, родна.
— Е, е… Кажи, кажи.
Ния се притисна още по-плътно към него и рече:
— Лазе Глаушев.
Чорбаджи Аврам трепна, потрепера, сякаш нож го прободе. Посегна с две ръце, свали от шията си
