аджамия, още мисли, че каквото лети, се се яде, а друго е, като се ожени човек и завъди челяд. Хайде, щом бива — да бъде! Стройници нема да ви пращаме, те, младите, сами си направили строя, а ето го моя син, виждате го, знайте го. кажи сега ти, Бенковице, и ти, Андрея, щом го нема баща й, бог да го прости, кажете да ви чуя аз, баща му, пък утре или вдругиден ще вдигнем годеж.
Стоян беше много тържествен, важен, а беше и смешен, като искаше сега да сгодява сина си, като че ли Лазар беше някое недозряло момче, а той, баща му, редеше живота му. Така беше смешен Стоян Глаушев и с новия си чорбаджийски кюрк — весел, несдържан в радостта си, със зачервено младежко лице въпреки прошарените вече мустаки, грубоват, все още селски човек, а бе навлякъл такава тежка дреха, дълга, от лъскаво сукно, с кожи. Но никой не би му се присмял — радостно се усмихваха срещу него Бенковица и Андрея, радостно се усмихваха и синовете му на високия му глас и бащинската му, важна разпоредителност, а и той се усмихваше сам на себе си, най-вече на новия си кюрк. Какво искаше! да чуе той сега от майката и брата на бъдещата снаха? Най-напред думата им, както беше ред, открито и ясно, сетне и сам не знаеше какво искаше да чуе, но нали такъв беше редът — годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде. Беиковица и синът й се спогледаха с бърз поглед и Андрея каза:
— Ти добре го рече, чичко Стояне, твоят Лазар е малко аджамия. Нека ние с тебе да си поговорим, ето й Кочо е тука, и майка ми, а той да мълчи и да слуша. Каквото ние решим, това ще бъде. Даваме ви ние от сърце Божана за снаха. Така влиза Лазе като наш зет в къщата ни, а ние с мама го приемаме като наш син и брат во сичко. Каквото ни е оставил баща ми Климе Бенков, става и негово, а в работата ще бъдем двамата като братя, ще делим поравно, по братски. Ако иска Лазе, може да дойде да живее у нас след сватбата.
— Не — дигна ръка Стоян. — Не го давам аз моя Лазе домазет!
— Харно, харно, чичко Стояне. В дюкяна той ще бъде наравно с мене. Той знай какво имаме сега на ръка. Имаме още и две ниви и едно лозе, те ще бъдат наполовина негови, наполовина мои, а къщата, докато е жива мама, ще си бъде нейна. Така сме си говорили ние с мама.
Бенковица кимна с глава, но Стоян отново дигна ръка:
— Не! Сичко е на майка ти. Тя е стопанката тука. Каквото е оставил Климе Бенков, най-напред е нейно, а после ваше. Вие двамата ще работите, ще печелите.
— Мене нищо не ми требва, свате — продума Бенковица. — Само те, децата ми, да са добре.
— Е, тъй, тъй — съгласи се Стоян, — но те да не делят така, докато ние, старите, сме още живи. Да се знай кой е пръв и кой иде след него. — Изеднаж той се раздвижи, стана прав, понамести феса на голямата си глава: — Така, думата ни дума. Вдругиден, на моето име, ще направим годеж, ще разменим дарове. А хаирлия да е! Ела сега, сватче, да се целунем — протегна ръце Стоян към Андрея Бенков.
Станаха всички да се разцелуват като нови роднини.
— Мамо — чу се отвън гласът на Божана. Бенковица излезе. Вън тя се уплаши от изгледа на щерка си. Божана бе побеляла като вар. Тя махна на майка си — в полумрака на вътрешната стая ръката й просветна като бял пламък — и я отведе в най-отдалечения ъгъл.
— Не, мамо, не! — улови се с две ръце девойчето за майка си и трепереше, люлееше се цяло. — Бех тръгнала с таблата да почерпя и сичко чух зад вратата, нели за мене приказвахте… Не искам годеж, мамо!
— Защо, чедо! Ами ти требва да се радваш! Ти за Лазе, нели го искаш… И той сам ти каза, когато беше болна, сега, какво, ще направим годеж и после — сватба.
— Мамо, мамо… — простена Божана, отпусна глава на майчините си гърди. — Аз не съм здрава, ти знаеш, майчице.
— Как да не си здрава — отвърна Бенковица, но бледото й лице побледня още повече, посивя в здрача, но все пак тя продължи: — Здрава си, чедо. Ходиш си, работиш. С време, кога се омъжиш, ще закрепнеш още повеке. Така става с нас, жените.
Тя не можеше да признае пред детето си своя грозен страх от болестта на Климе Бенков, мъчителния страх за здравето на децата й, който дълбаеше години наред, ден и нощ, сърцето й, мозъка й, при най- лекото им заболяване, като ги виждаше двамата така слабички, нежни. Сетне дойде разболяването на Божана с всички признаци на бащината й болест — о, майчина мъка, да вижда детето си осъдено на смърт, а може би и другото. Божана бързо се съвзе, от близу един месец изглеждаше съвсем здрава, върнаха се и надеждите на Бенковица — да се бори по-лесно с вечния си страх. Ето сега — какъв щастлив случай с Лазе… Радостта крепи и лекува. Бенковица и наистина вярваше, че женитбата, която променя от корен живота на жената, може да промени, да обърне и кръв, и всички сили в тялото на щерка й.
— Майко, нели казваш, че съм умна… Аз не мога тъй за Лазе. Много ми е мил. Ами ако се разболея пак, ами ако умра… Защо да го почерня… Боже — изхлипа Божана без сълзи, — може и да му предам болестта. Мамо, не се плаши, требва да ти кажа всичко. Никога не сме си приказвали за това, а сега требва. Знам от какво умре татко. И аз повръщах кръв. Не се плаши, мамо, не ме притискай така, може би всичко ще мине, аз наистина сега съм добре. Но — отдръпна се тя от майка си и стискаше в малките си студени ръце загрубялата й ръка — да не бързаме. Аз и така съм радостна. Да почакаме още една година. Да си знаем, но без годеж и веселби, да не разгласяваме.
Бенковица стоеше мълчалива. Божана продължи:
— Иди, иди повикай Лазе. Аз ще му кажа.
— Какво ще му кажеш? — продума Бенковица колебливо. — Иди, иди, мамо. Лазар излезе от стаята и се приближи, следван от Бенковица. Божана събра всичките си сили и каза спокойно, но твърдо:
— Лазе, знам какво приказвахте вътре. Благодарна съм на бога за тая моя радост. Годеж… не сега, още не. След една година. Да не се разгласява, за да бъдеш свободен. Не, не ме питай, Лазе! Размисли и ще узнайш, ще разбереш от какво се боя и сичко.
Тя млъкна. Не можеше да владее повече гласа си. Лазар несъзнателно приподигна ръце към нея в мълчалив възторг. Той знаеше от какво се отказваше тя и от какво се боеше — не за себе си, а заради него. „Да — отпусна ръце той, — нека тъй да бъде.“ И гласно каза:
— Нека тъй да бъде. Ще почакаме, Божанке, една година. Ти прекалено се боиш, но да не бързаме, щом така искаш.
Върна се в стаята, при другите мъже, и каза:
— Поприказвахме вън с Божана. Нема да правим годеж сега-засега. Ще почакаме некое време!
— Е, е, е! Какво е това сега пък! — нацупи се като сърдито дете Стоян Глаушев. — Детински работи. Нели си дадохме дума и…
— Думата е дадена, татко. Само веселбата ще отложим за некое време.
— Ех — махна с досада ръка Стоян. — Тъкмо си бех нагласил гърлото за повечко винце и за песни…
Днес, на първия ден на Божик, и тежката порта на чорбаджи Аврам Немтур стоеше отворена. По улицата минаваха върволици люде, още от ранна сутрин, бащи със синовете си и други по-малки дечурлига, братя и зетьове — всички бързаха пременени, накитени, да се отбият за две-три минути във всяка роднинска или приятелска къща, при кумове и сватове, да честитят големия християнски празник, да разменят все същите думи за времето и за вкусния обилен обед. Всички бързаха, че най-късно до пладне трябваше да се обиколят по двайсет, трийсет и повече къщи. Толкова люде минаваха по улицата, а нито един не се отби в широкия двор на чорбаджи Аврама, в неговите сараи. Той нямаше роднини, нямаше и приятели.
Двете жени, старата леля и Ния, шетаха още от тъмна нощ, накладоха огнищата, наготвиха всякакви коледни ястия, постлаха стаите с нови килими и ямболии, както във всяка християнска къща. Чорбаджи Аврам ходи в църква, върна се, облажи се и той с късче печено месце, че и той бе постил. Сетне сложиха божикна трапеза, богата и пребогата, ядоха тримата сами, мълчаливи, без радост. Чорбаджията се оттегли до огнището, пуши с дълъг един аршин чибук, с кехлибарено зърно за устата като круша, поприпече се на огъня, подремна, събуди се и пак пуши. Тихо беше в голямата двукатна къща, пълна и препълна с тежка покъщнина и всякакви богатства. Откъм улицата се дочуваше тропот на нови или подновени емении и калеври, глуха, далечна врява и сякаш спираше до прага на чорбаджийската порта, до високата стена, която обграждаше широкия чорбаджийски двор, а отсам оставаше само тишина и досада, блудкава, тежка преситеност и мрачна скръб. Душата на стопанина живееше и властвуваше в тоя дом. Отвъд тоя праг и тая висока стена бяха другите, другият свят, чужд и враждебен.
