Влязоха при болната. Косите й върху възглавницата бяха събрали всичкия блясък на светилника в стаята. Покривката беше придръпната към лицето й, а то като да беше се стопило, с побелели устни, между тежкият златен венец на косите й, и само челото й ярко се белееше влажно и твърдо. Тя обърна очи към Лазара — огромни потъмнели от уплаха и жажда, блясъкът им беше угаснал и бяха се отворили две сини дълбини.
— Ще умра… Лазе — промълви тя едвам чуто, забравила майка си, брата си, и пак повтори името му, по-тихо, само с побелелите си устни: — Лазе…
Лазар пое дъх издълбоко, зачерви се, жилите по слепите му очи набъбнаха на синкави възли.
— Нема да умреш — потрепера гласът му, но сетне стана плътен и звучен: — Като оздравейш… ето тука е майка ти, Андрея… Като оздравейш, ще те поискам да ми станеш невеста.
Никой не отговори на тия думи. Само в очите на Божана просияха издълбоко светлини, но това бяха сълзи.
Малко по-късно, когато Лазар и Катерина се връщаха у дома си, тя придръпна брата си за ръкава:
— Наистина ли, Лазе! Ще се ожениш ли за Божана? Лазар отговори:
— Да.
Сватбарите бяха забравили случката и само неколцина попитаха за Божана. Гайдата бръмчеше на дудука, двете хора край огъня се въртяха. Мина още доста време, а никой не си отиваше. Стоян Глаушев, вече пиян, обхванал шиите на двама от новите си сватове, се развика сред двора:
— Хайде, момчета, къде сте, донесете вино! Сватовете ни изпозаспаха. Вино, деца!
Той се полюшна, излезе напред, улови единия от сватовете за ръката, размаха другата си ръка, поведе хоро:
Люшкаше се, кривеше се цял под такта на песента, гласът му звучеше силен и чист, той все още пееше хубаво. Наловиха се и други на хорото му. Разтичаха се младите прислужници, закипя току-що наточеното вино в каните и паниците, съживи се цялата сватба, Стоян Глаушев извиваше глас:
Момчето ти е заспало на Каракамен планина, на сува рида без вода. Поминале клети айдути, гунчето му го украле…
— Жено, жено, къде си! — прекъсна песента си Стоян, но продължаваше да се люлее и да маха ръка начело на хорото. — Ела, Султано, къде си, ела да се уловиш на хорото ми!
Той не можеше нищо да върши без Султана, дори когато беше пиян от вино и от радост. А може би и се досещаше някак, че бе прекалил с виното, та викаше жена си да замеси и нея в лудориите си, за да не може да му се кара после. Но Султана не се обаждаше.
Влезе пазвантинът и се изправи сред двора с дългата си тояга, а наоколо бързо започна да стихва веселата глъчка. Турчинът рече изтежко:
— Стига веке, чорбаджилар. Нема цела нощ да викате! Стига сватба.
Поканиха го да седне да хапне нещо, но той отказа и си излезе. Пресече се като с нож веселбата и сватбарите започнаха да се разотиват. Пълната месечина, бе се дигнала над покривите, над върховете на дървесата и блестеше като калайдисана тепсия. Черният свод над Глаушевия двор бе изчезнал, бледи и далечни трептяха звездите по ведрото октомврийско небе, жаравата сред двора тихо светлееше, едвам мъждукаха в лунния блясък фенерите по двора. Всичко се преобрази — и людете, които се събираха на групи, за да се сбогуват с гостолюбивите стопани, сега изглеждаха по-други и като преоблечени в други дрехи, с посребрени от луната гайтани по рамената и по всички ръбове. Дворът скоро опустя. Лазар отиде да заключи портата и тъкмо посегна с големия ключ — някой бутна едната й пола и се блъсна в него Катерина, като да хвърли върху него някакъв вихър, задъхана, разчорлена.
— Къде беше? — попита Лазар изненадан и уплашен, но гласът му веднага се пречупи: — Пак ли при Божана?
По лицето на Катерина нямаше нито капчица кръв и още повече сега срещу месечината. Тя гледаше брат си като безумна с тъмните си очи, които блестяха студено и остро, широко отворени. Той попита отново и пак потрепна тревога в гласа му:
— Къде беше?
Катерина отговори тихо, с остър шепот и като че беше готова да се брани със зъби и нокти:
— При майстора бех. При Рафе.
Откъм къщата се чу гласът на Султана:
— Катерино? Де си мори, Катерино:
— Чуя, мамо! Тука съм, с бате Лазе — отговори девойката и не откъсваше очи от брата си. Сетне бързо, машинално пооправи косите, дрехите си и се втурна към къщи.
II
Сватбите бяха най-желаните тържества и веселби, когато тия люде, живели от векове в робство и всякакви насилия, освобождаваха, доколкото можеха, сърцата си да вкусят по-буйни радости и удоволствия. И пак страхът никога не изчезваше напълно от тия робски сърца — страх дори и от голяма радост, колкото чиста и невинна да беше тя. Само понякога, само някои по-силни люде или по-лекомислени утоляваха тая вечна жажда на човешкото сърце да тупти буйно и свободно в смели, парещи като огън желания, в безогледни увлечения. Страхът сковаваше, тежаха и веригите на доброволно приети закони и на узаконени, наследени от векове обичаи и схващания, пък и предразсъдъци за ред, за обноска, за почтеност и житейска мъдрост. Срещу тях и тяхното бреме помагаше силата на копнежа, помагаше и виното. Д по сватбите виното се разливаше в изобилие и в най-бедния дом. Веселяха се людете и по големите празници, особено през зимата, но на сватба всички трябваше да бъдат весели и всеки можеше да полудува, да пийне повечко, да поприказва по-дръзко. Сватбата беше тържество на най-пламенните желания на човешкото сърце и за тия потиснати, поробени люде…
На другата сутрин в двора на Стояна Глаушев беше тихо. Султана се разпореждаше да се поразчистят къщата и дворът от снощната бъркотия. Още рано дойде да помага Стойна Нунева, усърдно шеташе и Кочовица, и Благуна с щерката си, и Катерина, та и разтъжената младоженка. Помагаха и Кочо, и Лазар, само Стоян отиде в църква, малко гузен от снощното си пиянство. Дойдоха люде да честитят едва след отпуск църква и вече всичко беше сложено пак в ред и в къщата, и по двора, домашните бяха успели да облекат празничните си дрехи. На обеда имаха само неколцина гости, обядваха набързо и много съжаляваше за това Стойна, която успя да седне на трапезата до Лазар и само блещеше очи в него, та дори забравяше да се храни, колкото и да беше лакома. Султана потискаше гнева си, като виждаше как се унася рошавата девойка по сина й — сватба беше и не биваше тъкмо сега да се кара на чуждата мома, която не умееше сама да се сдържа. Султана беше по-търпелива и към Стояна, макар все пак да намери случай да му каже насаме:
— Гледай довечера, като отидем у сватовете, да не станеш пак за резил като снощи. Не се наливай толкова с вино, не ти прилича.
Скоро след обеда започнаха отново да идват люде, особено жени — да разгледат рухото на младоженката. Стояновият братовчед седна край чешмата в двора и наду гайдата си. Сега къщата и дворът бързо се изпълниха със сватбари.
Лазар се остави да го повлече общата залисия. Тая нощ не спа повече от час или два, беше уморен, но не искаше да се застоява на едно място и все ходеше между людете — боеше се да остане сам. През цялата безсънна нощ той се бори с мислите си за Катерица и за самия себе. Нощното приключение на най-малката му сестра засегна чувството му за нравственост, за чест, за ред, честолюбието му и братската му ревност, боеше се за Катерина, за майка си, за цялото семейство, не знаеше дали да скрие пак лекомислената постъпка на девойката и докъде бе стигнала тя, как би могъл да я предпази или вече да я спасява.
