цялата ми челяд — продължаваше да се бори с мислите си Султана. — Не можех да приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася детето си…
В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие дори и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне и себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето — това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти — тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!
Глух стон се проточи като негде отдалече в тишината на малката стая, в тишината на нощта:
— Ъ-ъ-ъ-х! Ъ-ъ-х…
Султана потрепера. Отметна нишката на чорапа от шията си и скочи. Катерина люшкаше глава върху възглавницата, със затворени очи, още в съня си, види се, чувствуваше пристъпа на голяма болка, или пък беше в безсъзнание и пак не можеше да надвие болката си:
— Ъ-ъ-ъ-ъ… ъ-х…
Внезапно тя отвори огромни безумни очи, тъмни, без блясък, две страшни, черни дупки, и с неочаквана сила се изправи, опря се на ръцете си. Изви се нечовешки писък, разнесе се из цялата къща:
— Майко, умирам! Сега… сега умирам! Сега ще умра!
— Нема да умреш! — застана срещу нея Султана, сякаш да я защити с гърдите си. — Нема да умреш, сине, аз нема да те дам! Ще мине, ей сега ще мине, ще мине…
Катерина клюмна глава, затихна. Султана я прихвана и полека я сложи назад върху възглавницата. Вън тропна врата, чуха се гласове. Султана погледна още еднаж дъщеря си и се спусна вън, дръпна вратата след себе си. Наскачали бяха тримата мъже и Кочовица, гледаха насам слисани, уплашени. Султана махна с ръка:
— Какво, какво! Я се прибирайте сички!
— Какво става с Катерина… — продума Стоян, гласът му трепереше.
— Нищо, нема нищо! Вървете да спите — тя спря поглед върху Раца: съвсем не беше за нея това, което ставаше вкъщи. — Хайде, Кочовице, върви! Хайде, сички.
Раца се дръпна в стаята си. Нито един от тримата мъже не се помръдна. Султана викна:
— Хайде де! Какво ме гледате! Но тя нямаше време за губене и като се обърна отново да се върне при Катерица, изви страшно очи:
— Да не е посмел некой да влиза тука! Влезе в малката стая и притисна вратата с гърба си. Удари я тежък, сладникав мирис на кръв. И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите-напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизу съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.
— Поолекна ли ти, чедо?
— Да — прошепна едва чуто Катерина. — Леко ми е… спи ми се.
— Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине.
Зави с раздърпана вреща една стара, очукана пръстена тенджера, дигна я внимателно под мишницата си, боеше се да не я разплиска. Надзърна в голямата стая, да не има някой там, дигна светилника с другата си ръка и излезе. Светилника остави в голямата стая, близу до външната врата, която остави отворена — да й светлее в тъмнината.
Слезе долу в двора, огледа се. Тъмна, глухо тревожна беше предпролетната нощ. Полъхваше недоловим мирис на близка пролет. Не въздухът, а като че ли тъмнината беше осезаема, влажна. Трептяха и се люлееха звездите по черното, безлунно небе като разпиляна жар. Като свикнаха очите й в тъмнината, Султана съгледа дървесата в градината отсреща, те надничаха с голите си гранки към широката и бледа струя светлина, която идеше невидима откъм отворената външна врата. Султана се поколеба за миг, но тя не се боеше от живи люде — кой би излязъл посред нощ да я следи какво прави? Остави тенджерата до стълбата — да не влиза с нея под тъмните стрехи, дето се спотайват нечисти сили, — отиде и напипа под навеса една мотика и я изправи на оградата до градинската врата. Върна се, взе отново тенджерата, дигна на път и мотиката и навлезе в градината, в най-отдалечен и я ъгъл. Дълго копа и рови с пръсти влажната земя, осветеният четириъгълник на вратата и мъничкото пламъче на светилника се виждаха далеко, като през море от тъмнина. Тя забрави и страх, и живи люде, и тъмни, вражи сили, но меката влажна пръст не се поддаваше на мотиката, на ръцете й — кой знай колко време копа и колко пъти мери с педи, сърцето й все повече натежаваше от умора и от тъпа болка, сякаш копаеше истински гроб. Най-сетне премери три педи, дори и повече, сложи в невидимата яма тенджерата, както беше завита с врещата, и с разтреперана ръка направи отгоре й три пъти кръстен знак. Зарови я бързо, затъпка я добре, доколкото можеше в тъмнината.
Върна се в малката стая със светилника в ръка, надвеси се над болната — тя спеше много тихо — и чак сега почувствува Султана, че нозете едва я държаха, снагата й беше готова да се разпадне от умора. Приготви си набързо легло близо до леглото на Катерица и легна там. Как се е унесла Катерица! — едва мина през ума й и сама веднага потъна в дълбок сън.
Събудиха я някакви гласове, непознати люде се караха и викаха, после чу писък на току-що родено дете, слаб и жален. То било детето на Катерина, гладно било и голо, оставено вън, до стълбата на двора, мокрил го студен дъжд, някакво черно куче се приближило да го разкъса, да го нагълта. Султана едвам подигна глава, повлече ръце и се изправи в твърдото си легло. Не се чуваше никакъв глас, никакъв шум. Пламъкът на светилника подскачаше равномерно върху тънкото въгленче на фитила. Тихо беше навред, Султана не знаеше колко време бе спала и кое време беше, дългата нощ сякаш бе спряла и нямаше край. Тя стана, оправи фитила на светилника, наведе се над Катерина. Очите на болната бяха все тъй затворени и като че ли не дишаше. Побелялото й лице беше нашарено с още повече сенки, очите й бяха се откроили, бузите й — като залепнали под изскочилите скули. Султана докосна ръката й, студена като лед. Катерина отвори очи, но като че ли и това движение на клепките беше уморително за нея — толкова ясно личеше изтощението й.
— Ти ли си, мамо… — прошепна тя. — Скоро ли ще се раздени…
— Скоро, сине! Ти поспа доста, а! Харно, харно. Не си ли гладна?
— Нищо не искам. Не мога да се помръдна. Секо кокалче по мене… стои отделно. Нищо не ме боли. Не съм гладна. И вода не ми се пие. Не знам… дали съм още жива, или…
— То е от слабост. Ще ти донеса млекце. Утре ще ти заколя кокошка; мислех да я пазя за Поклади, но за Поклади ще заколим стария петел. Да ти направя ли попара с млекото, или така ще си го пийнеш. От вчера на обед не си яла. Щом вземеш да ядеш, бързо ще се засилиш.
Султана искаше да насочи своите мисли и мислите на болната в друга посока, искаше да върне и себе си, и болната във всекидневния живот, като нищо да не било.
А болната не знаеше жива ли е или мъртва и пак затвори очи. Като я виждаше така, и Султана не знаеше дали бе останал още живот в това лице и в това неподвижно тяло. Тя каза високо:
— Ще ти донеса млеко да пийнеш.
И неволно почака една минутка — дали Катерина ще отвори пак очите си.
Донесе ваганче с мляко. Подигна болната да пийне, а тя нямаше сили да глътне две глътки и каква тежка беше главата й, отпусната. Не каза нищо, нито изохка. Сърцето на Султана започна да се блъска бързо и твърдо, гърдите й кънтяха, преди още да мине през ума й тая страшна мисъл. Как не се сети да погледне първо там! Остави паничката на пода и подигна завивката откъм нозете на Катерина. Тя пак бе плувнала в кръв — чиста, алена по белите отпуснати бедра. Султана стисна устни, напрегна ръце и цялото си тяло — да не треперят. Разшета се, разбърза се — изчисти болната, подмушна нова чиста постилка. Катерина сякаш нищо не усещаше. Кръвта й изтичаше. Но това може би се е набирало през нощта, след помятането. Ако и сега…
Борбата започваше отново. С кого — с бога, с дявола, със смъртта. Срещу тях беше само волята на една майка. Тя не помисли сега нито да се моли, нито да проклина, нито да строи надежди. Трябваше само да чака, да се държи здраво на нозете си и да чака. Нужни й бяха големи сили. И още повече: да насърчава
