болното си дете, да го крепи и задържа в живот. Да се разправя и с другите домашни — Стоян, синовете й, снахата, която трябваше да държи най-далеко от Катерина — и тя беше бременна, можеше да се уплаши, — злият дух, който дебне и мъчи родилките, беше тук, вкъщи.
Султана пак се опита да накара болната да пие от млякото и почти насила изля в устата й една-две глътки. Млякото ще я засили, ще помогне, ако има още отрова в тялото й. Да, мляко, повече мляко! Донесе лъжица, отпусна се на колена до леглото на пода и започна търпеливо, упорито, глътка по глътка.
— Остави ме, майко… — простена жално Катерина. Гласът й беше съвсем отпаднал.
— Требва да пиеш млеко, сине. — Отде се взе тая звучност пък в нейния глас? — За тебе то сега е най-добър лек и дава сили. Ха така! Още малко, още тая лъжица. Да се засилиш, това ти требва сега. Отслабна много, а иначе нема веке нищо, чедо. Лошото мина, само да се позасилиш малко.
Тя сложи изпразнената паничка на пода и продължи:
— Не се оставяй да те надвие слабостта. Ще видиш сега как ще ти дойде сила. Поспа си доста, млеко пи. Ако ти се спи още — поспи си. Или ако искаш, да си поприказваме. Кажи ми нещо. Или аз да ти разкажа нещо, да ти разкажа некоя приказка. Когато беше малка, сине, се ме караше да ти разказвам приказки. Спомняш ли си? Искаш ли да ти попея? Ти май не си ме чувала да пея.
Горната устна на Катерина потрепна. Дали искаше да се усмихне или пък от досада! Султана погали челото й, студенината му прониза ръката й. Катерина не отговаряше, не се помръдна, не издаде никакъв звук, очите й бяха пак затворени. Отчайващо беше безразличието й към всичко наоколо, не се интересуваше от нищо, като че ли не беше от тоя свят. Жилите на слепите й очи и по гушата й не се забелязваха дори, Султана ги докосна с върха на пръстите си — едвам биеха. Но може би тя пак заспа — нека спи и това е добре. Султана прибра ръцете си в скута, затихна. Нямаше ли край тая нощ? Да беше се разденило поне… Ето, пак негде плаче малко дете, вън, на двора. До стълбата или в градината. Колко жално плаче, с какъв слаб гласец! Дано не го чува Катерина. Да, това е детето на Катерина… детето на Катерина… детето на Катерина плаче вън… детето на Катерина… Ох! — стресна се Султана, потрепера. Унесла се бе в дрямка.
— Спиш ли, Кате? — пошушна до ухото й Султана.
Чуха се тихи гласове вън, в голямата стая. Стоян и Лазар бяха станали. Султана изнесе вън светилника и през светлината му срещна погледите на двамата мъже. Очите им питаха, но Султана не отговори и каза спокойно:
— Добре, че сте се разбудили сами. Не знаех кое време е. Ами ти — обърна се тя към Лазара — що си се дигнал толкова рано. Да не идеш да чукаш при баща си.
Угриженото лице на Стоян изеднаж се разведри:
— А… Отвикнал е той веке да чука. Търговец… Лазар не сваляше очи от майка си. Най-сетне той гласно попита:
— Как е Катерина?
Тя потисна въздишката си, сложи светилника до огнището, присви колена там да разпали огъня, затрупан дълбоко в пепелта. Сетне каза:
— Пак така.
Върху лицето на Стоян се спусна сянка, пък каза бързо:
— Ами… потърси некакво чаре! Немаме хекимин в града, пусто да остане.
Султана сложи върху няколкото разровени жарчета сухи съчки, наведе се, духна два-три пъти и каза:
— Не требва тука хекимин, не ще помогне. Що знаят те…
— Ами… Ами… — заекна Стоян и не знаеше какво да каже, не знаеше как да разбере думите на жена си.
— Ти сега върви по работата си — сопна му се тя, — пък аз нема да оставя Катето без лекове и без грижи, човече божи!
Стоян подигна рамена и излезе вън. В стаята влезе Кочо. „Той поне нема да ме пита и разпитва“ — помисли си Султана. След него се показа и жена му. Султана й махна с ръка.
— Що си станала толкова рано, невесто. Иди си полежи, чедо, аз ще изпратя мъжете.
— Рекох… Ти май цела нощ не спа.
— Как е малкият?
— Проплакваше до некое време, но сега спи и не ми се вижда да има огън.
— Ще дойда да го видя, а ти върви, върви при него там.
Ободрен от утринния хлад, наплискал се със студена вода на чешмата, Стоян викна още от прага:
— Май сме позакъснели малко. Зорницата отдавна е изгрела, ей такава е, виси като сребърна обица. Жено, дай кърпата да се обърша.
Султана му подаде кърпа.
— Ти се ще измислиш нещо… Обица… Малко по-късцо Султана и Лазар останаха сами в голямата стая.
— Майко, какво става с Катерица? Султана притвори очи, като да се замисли, или за миг се отдаде на умората си.
— Какво й е… Пометна. Кръвта не спира.
— Но, мамо… — викна Лазар с пресекнал глас, — требва да направим нещо! Не може тъй да чакаме. Да вземем една кола, да я заведем в Битоля. Там има добри хекими.
— В Битоля… Ако изтрае днеска… Като се пусне еднаж кръв, мъчно е да се спре. Сама може да спре, а Битоля е далеко. Ако не спре кръвта сама…
Лазар каза, без да погледне майка си:
— Защо направи това, майко? Щом било толкова опасно, да беше останало така най-сетне. Ето, Катерица може да загуби живота си.
— Да — въздъхна Султана, — може… Мислех си, толкова жени пометат. Знаех също, че и много жени затриват живота си. Ако Катерица умре, нека секи ми каже: ти я уби! Направих го, а пък аз й съм майка. Никого нема да боли повеке от мене. Аз си знам колко ме боли и как се страхувам за живота й. Но и сега да требва да почна — пак ще го направя. — Тя дигна към сина си остър, мрачен поглед: — Не искам моята щерка да роди копеле. Кой както иска, така да ме съди.
Тя се наведе над огнището, посбута огъня без нужда. Лазар мълчеше. Той не одобряваше постъпката на майка си, но кой може да съди една майка за това, което върши за децата си, дори и когато прави грешки? Султана пак се обърна към него:
— И пак се страхувам да не се разчуе, та като не можах да я запазя от грех, да не мога и да скрия греха й от людете. Знаем само ние с тебе и оня… Клинче де. От него се боя. Ти не му казвай нищо какво става с Катерица. И ако се случи, не дай боже, най-лошото, пак нищо не му казвай. Да си затваря, кажи му, добре устата, какво имал, какво немал с Катерица. Людете това чакат, дори и нищо да не е имало. Ти веке и сам знайш какво требва с него. Тя каза да й го доведем, ако… — Султана се поизкашля, за да овладее гласа си. — Да го види още един път. Ама аз не искам той да стъпва в къщата ми. Не го искам, пък и ще го видят чужди люде и… отде-накъде. А тя нема и да знай…
Лазар забеляза сълзи в очите на майка си. Сви се на плач и неговото гърло.
Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно. Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.
В гъстия още здрач Султана видя лицето на Катерина — синкавобяло петно. Тя тихо сви колена на пода до нея, приведе се по-близу, ослуша се. Болната лежеше, както я остави, в пълна, страшна неподвижност, но тя долови дишането й, едва чуто. И остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й — нямаше никаква власт над тях да ги спре, да ги прогони — в главата й нахлуваха мисли, които вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни, заглеждаше се в страшните картини — тя мислеше, макар и не по своя воля, за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да вземе душата на детето й? Ох, проклета майка — никога да не постига децата това, което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги обича, най-много ги жали. „Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде
