— Лазе… — Тя леко го побутна: — Лазе, некой тропа на портата.
Лазар и сам чу бързи, нетърпеливи удари с чукчето на портата им, скочи веднага и премина в отсрещната стая, която беше над улицата. Той видя в ранния още здрач сенките на трима заптии пред портата. Върна се бързо, скри револвера си в едно малко скривалище, което му бе направил майстор Дуко в дебелата външна стена под един прозорец, поприбра се и излезе да отвори. В двора бяха наскачали и Костадин, и Траяна.
— Кой ли е по това време… — питаха се те и Костадин вече отваряше портата.
Лазар посрещна Шериф чауш на входната врата на къщата си, а другите две заптиета останаха в двора.
— Що има, Шериф чауш… толкова рано?
— Каймакаминът те вика, чорбаджи — отвърна почтително чаушинът и направи селям43 с ръка, докосна едва-едва челото си, а отзад се люлееше дългият пискюл на феса му. — Хайде, чорбаджи, чакат те…
Лазар го попогледна — не беше трудно да подхване човек чаушина — и рече:
— Заповедай, Шериф чауш, влез за малко, докато се облека.
Турчинът влезе. Лазар му подаде стол в широкото преддверие и продължи:
— Аз ей сега… Ама каква е тая работа, Шериф ага, що съм потребвал толкова на каймакамина. Заповедай една цигара.
Турчинът си мислеше: „Казаха ми да го отведа в затвора и аз ще го отведа, в ръцете ми е. Но такъв човек е той, че ако му помогна с нещо, все ще имам някакъв хаир от него.“ Като завиваше цигарата, той гласно каза на развален преспански говор:
— Чорбаджи, нема да крия от тебе… казано ми е право в хапуза да те заведа. Земи си некой по-топло дреха. Рекоха ми през нощта да дойда, ама аз не исках да ти развалям съня. — Без да бърза, той наплюнчи цигарената книжка с езика си и залепи цигарата, после додаде: — Некакъв хаирсъзин казал лоши думи за тебе, чорбаджи. За тебе, демек44, и за оня, кьоравия даскал.
Лазар му поднесе огнивото — знаеше ли нещо повече турчинът? — и рече гласно:
— Човек не знай, Шериф чауш, що може да го сполети изневиделица. Ами оня, даскала, взехте ли го и него?
— Аха. Взехме го.
Лазар влезе в стаята да се облече, Ния мълчаливо му помагаше, ръцете й едва-едва трепереха. Той й каза:
— Некой ме наклеветил нещо. Или некакво подозрение. Вервам да ме пуснат още днеска. Дай ми за секи случай и зимното палто. „Ами ако са узнали за Арап ага?“ — мина му изеднаж през ума и той усети как изстина лицето му, покри се със студена влага.
Ния погали пребледнялото му лице и тихо попита:
— Ама ти боиш ли се от нещо?
— Не, не! — сепна се Лазар. Той се показа на прага и попита чауша: — А други има ли дали сте задържали и други люде, Шериф чауш?
Сега турчинът излъга:
— Нема други, чорбаджи. — После той продължи с доброжелателски тон: — Ти, чорбаджи, ще правиш инкяр45. Не знам, не съм чул, не съм видел. Каквото и да е. И сто души да казват, че ти си сторил, демек, това или онова, щом правиш инкяр — не бой се. Пък ние в конака — надебели глас чаушът — нели знайме какъв човек си ти. Хазър46 ли си веке?
Лазар се върна отново в стаята и Ния мушна във вътрешния джеб на палтото му една малка кесийка, задържа там ръката си:
— Вътре са десет половинки лири. Да ти са на сгода. От баща си го знам: с тоя ключ секакви врати се отварят.
Вън едва що се бе развиделило, но по улиците вече се мяркаха люде и повечето излизаха за полето, с мотики и копачки, в това пролетно утро…
Затвориха и Лазара в кауша при Вардарски и Аце Кутрев. През двете прозорчета на кауша — с дебели железни решетки — едвам проникваше утринната светлина. Вардарски веднага се спусна към Лазара — той бе стоял през цялата нощ подпрян на стената — гнусеше се да седне на пода.
— Каква е тая работа, а?
— Наклеветил ни некой…
— Ами ако… — и Вардарски отеднаж млъкна. Приближи се и Аце. Лазар усети удар в сърцето си.
И попита стреснат:
— Ами ти… защо? Има ли и други?
— Доведоха снощи некого и след нас.
— Ор бре! — чу се дрезгав сънлив глас: — Що сте се развикали, вашата майка гяурска, още е нощ вънка!
Вардарски рязко се обърна и току понечи да се втурне нататък, но Лазар го улови за ръката:
— Остави…
Край стената насреща бяха налягали трима дрипави арнаути и единият от тях бе се надигнал на лакът и въртеше глава заканително:
— Ще ви строша кокалите! Сус там, вашата майка.
Вардарски пак се дръпна, но Лазар го стисна по-здраво и сам се обърна към арнаутина:
— Ние сме другари сега тука. Защо псуваш? Стой си там мирно.
— Искам да спя! — тръсна глава арнаутинът.
— Е хайде, спи! — И Лазар подръпна Вардарски към другата стена: — Немаме ние работа с них. Ела да седнем тук, ето върху моята дреха.
Ставаше все по-светло, мътна дневна светлина изпълни през двете нечисти прозорчета целия кауш.
По едно време ключът на вратата изтрака, показа се там Фаик онбаши — тъмничарят.
— Хайде. Излизайте.
Наскачаха тримата арнаути, отправиха се към отворената врата и пръв между тях, разкривил бабаитски рамена, същият, който напсува новите гости на затвора. Той и сега ги изгледа изкосо, предизвикателно — да не сте посмеяли да излезете преди мене!
Станаха да излязат Лазар, Вардарски, Аце и тъкмо Лазар да прекрачи прага на вратата — по ходника пред него се полюшна Атанас. Лазар бързо го дръпна в кауша:
— Какво! — прошепна той в лицето на Кривио, кой тонесе? Атанас веднага се съвзе и отговори също шепнешком:
— Моят… шурей сичко издал. Тука са и те сичките.
И Лазар видя как зад широкия гръб на Кривио минаха другите селяни, и последен, с наведени очи, с отпуснати рамена — Богоя.
— Сичко ще отричате! — зашепна отново Лазар. — И на огън да ни сложат. И не се познаваме, чу ли, не се познаваме! Излизай… — И той го побутна навън.
В двора бяха излезли около двайсетина затворници. Тъмничарят стоеше до оградата, която делеше двора на две половини, а зад оградата стоеше друго заптие с пушка. До кладенеца на единия край на отсамната част на двора бяха застанали тримата арнаути — миеха се, пълнеха с вода една очукана стомна. Като се отстраниха те от кладенеца, приближиха се там да пълнят стомни и бардучета неколцина цигани. Там наблизу чакаха реда си неколцина селяни от железнишките села — окъсани, рошави, брадясали, види се отдавна бяха в затвора. Малко по-отсам стоеше Атанас Кривия и край него — шестимата му другари, но Богоя стоеше встрани от тях и пак тъй, с наведени очи, с отпуснати рамена, дори някак цял приклекнал на тънките си нозе.
Около един час по-късно тъмничарят викна на турски:
— Влизай. Влизай!
Лазар пусна в ръката му половин лира:
— Ще те моля, онбаши, поръчай шест кафета за нашия кауш.
