затвора. Така й кажи. Ама тичай. Грехота е учителят ти, нема си никого…
Детето беше вече на улицата. И скоро се върна:
— Тя, Ацевица, рече и нейния мъж го взели снощи с учителя. Ще дойде и тя, заедно да идете в затвора…
Глаушица се нахвърли върху току-що замесеното тесто да прогони лошите си мисли. Не ще да са току- тъй тия задържания, а може да има и други задържани люде. Що ли става? А тя да побърза; да не оставя детето си без храна, без завивка…
Не остави тя никого на мира — нито Ния, нито Андрея, нито Ацевица. Все току разпращаше Кочовите деца, изпрати и Кочовица да помогне на Ния, макар да бяха там три жени.
— Върви, върви. Да не закъсней Ния.
Тъкмо по обед време пред оградата на градския затвор се изправи старата Глаушица, а току зад нея застанаха Ацевица, с две бохчи и торба, надяната на ръката й, единият от Лазаровите калфи, натоварен с два големи вързопа постилки и завивки, двете по-големи Кочови деца — и те с разни неща в ръцете си. Спряха се там всички задъхани — Султана ги бе накарала да обиколят, за да не минат през чаршията. Тя не беше стъпвала досега в чаршията.
— Що е туй море, бабо? — спря срещу тях заптието, което пазеше пред оградата на затвора. — Вай, Вай, вай! Много нещо бре…
— Ами като сте затворили толкова люде! — сопна му се Султана.
Заптието повика тъмничаря.
— Това е за Лазара Глаушев, за учителя и за Аце Кутрев — каза на тъмничаря баба Султана. — Иди, ага, пусни ги да дойдат да си ги вземат. Храна, завивки…
— Е, бабо, е, бабо… — усмихна се в рошавите си мустаки Фаик онбаши. — Ще дойдат други люде да вземат туй нещо. Ти почакай…
— Кои други люде? — прекъсна го Султана. — Какви други люде… аз нема да ги дам на други люде. Повикай сина ми, Лазара Глаушев. Нему ще му ги дам.
— Не може, бабо…
— Как да не може бре, ага? Искам да видя сина си.
— Ела после, бабо. Сега не може. След пет саати, Ще пуснем всички в двора, ще гледаш ти твойто син.
— Ами като съм дошла сега, така ли ще се върна бре, ага! Без да го видя! Ти немаш ли майка бре, турчине? — Не беше лесно да се откаже нещо на Султана Глаушева. Не бяха само думите, всякога изричани с голяма сила, още по-трудно беше да се устои на погледа й, срещу цялата й осанка, макар да се бе смалила съвсем тя, откакто Лазар и Ния напуснаха къщата й. Върна се тъмничарят, изведе Лазара от кауша, наруши реда. И сякаш да се оправдае, той рече:
— Сербез49 майка имаш, чорбаджи… Ама да не се бавиш много, да не се бавиш…
Застана Лазар до оградата, на няколко стъпки пред него стоеше майка му; не я пускаха да се приближи повече. Погледна го тя една минутка — да прочете по лицето му това, което искаше да узнае; иначе той може да я излъже или няма да каже всичко пред турците там. Бодър беше той и дори весел, а какво ли е на сърцето му? Такъв си е бил всякога Лазар: трудно ще познаеш по лицето му дали се бои, дали го мъчи нещо… Той й се усмихна:
— Е, майко… Виж ти къде ни било писано да се видим!
— Такъв е човешкият живот, сине. Сичко ще види човек, и затвор.
Радостно му беше, че я виждаше сега, през тая ограда, и, все тъй безстрашна, дейна, да види тая светлина в очите й, да чуе бодрия й глас. Той рече:
— Нема нищо, майко. Изтървал се там един… но сега призна, че е лъгал. Ще ни подържат некое време и ще ни пуснат. Не бой се, майко.
— Ти не мисли за нас, които сме вън, сине. Тебе ти е нужна сега по-яка душа. Крепи се и не се предавай на лоши мисли.
— Аз съм като тебе, майко: юнак! — засмя се Лазар и не без известна гордост.
— Хайде, чорбаджи… — обади се зад него тъмничарят.
— Пак ще дойда, Лазе.
Тя отиваше всяка сутрин по оня час, когато пускаха затворниците в двора. Още щом излезеше на вратата на затвора, Лазар я виждаше да стои вече там, пред оградата, с някой вързоп в ръце. Идваха често с нея и дядо Стоян, и Кочо, и Ацевица, та и Атанасовица. За Ния не беше място тук — да я зяпат турците, безсрамни и мръсни са някои от тях, когато е за гяурка. Не спомена нищо за това ни Лазар, ни Султана, ни пък сама Ния — то се знаеше само по себе си.
Заклела се бе Султана да не стъпва в Лазаровата къща. И не стъпваше. Преди да тръгне сутрин за затвора, тя ще изпрати някое от Кочовите деца:
— Иди кажи на стрина ти, време е веке.
И Неда, или пък самата Ния ще донесе каквото е приготвила за Лазара. А когато се връщаше старата от затвора — пак ще прати някое от Кочовите деца или ще почака да дойде Неда или Ния:
— Лазар е добре. Много здраве праща.
Тя и преди не продумваше с Ния нищо повече от това, което беше необходимо.
А като застана дядо Стоян за пръв път пред оградата на затвора, разхлипа се и не можеше да се успокои, но Султана му се скара чак когато си тръгнаха:
— Ти мъж ли си бре! Детето ни в затвора, а ти… да нажалиш повеке сърцето му.
Научи тя за шестимата селяни в затвора — никой не идваше за тях, ни хляб да им донесе, ни дреха. Имаха и те свои люде, но агите не ги пущаха да идват в града и още повече сега, по най-работното време. Султана влезе в някои къщи, където можеше да влезе, притекоха се на помощ добри люде, ала не беше за ден или два, или за десет дни — проточи се много време. Тогава тя сама, по свой ум, отиде при поп Димитрия Тошев, който сега беше председател на църковната община; и не в общинската канцелария — нямаше работа там, където отиваха жени да се развеждат с мъжете си, — отиде в дома му, та и попадията да помогне.
— Тия люде ще измрат, отче, гладни, въшки ще ги изядат.
— Те не им ли дават по нещо в затвора?…
— Дават им по два залъка сух хляб, ама това са селски люде, в тъмница са, как ще живеят с два залъка хлеб…
Тогава се реши в общината и се сложиха в двете църкви нови дискуси. И докато се научи народът за новите дискуси, епитропите, които продаваха свещи на пангара, току подсещаха:
— Ето тука за помощ на затворниците… Събираха се за бедните затворници всеки празник по двайсет, по петдесет гроша, пък и повече.
Навикнаха затворниците да виждат старата жена всеки ден пред оградата на затвора и си казваха:
— Майка Султана пак дошла…
Чу се по едно време, че ще пуснат задържаните за Арап ага. Дори Лазар побърза да зарадва майка си.
— Може да ни пуснат тия дни.
Бяха ги питали и препитвали по десет, по двайсет пъти. Биха пак Богоя, биха и другите селяни, та и Кривио, и Ацета Кутрев. Заплашиха с бой и мъки и Лазара, и Вардарски. Не излезе вече нищо налице, никой нищо не призна. Богоя като че ли сега беше по-смел от всички. Все това повтаряше пред следователя, пред заптиите:
— Аз тогай се уплаших… Нищо не знам за Арап ага!
Дойде следовател и от Битоля, но скоро си отиде, Тогава се чу, че ще пуснат задържаните. Тъкмо по тия дни в Преспа нахлу цяла орда аскер и башибозук — турци и арнаути. Водеше я янинският паша.
Пашата разпъна шатър вън от града, та каймакаминът и реизът, и всички преспански агалари отидоха чак там да му направят темане, но аскерът му и башибозукът се повлякоха по улиците. И все повече по чаршията, също и по християнските махали. Изпълниха ханищата, влизаха по дюкяните, надзъртаха по дворовете. Взимаха каквото им попадне и без да питат. Дигна се олелия по целия град. Преспанци започнаха един по един да затварят дюкяните си, но тогава аскерът се нахвърли да разбива затворените
